Прозорец към душата


1.

Бялата стая е пропита с миризмата на химическа стерилност. Ароматът на дезинфектанти ме задушава в лепкава прегръдка. Електрическата светлина облива интериора в безмилостна детайлност. Тясното легло, металната мивка, настилката от бели плочки и сивите фуги между тях. Най-изненадващото нещо е наличието на прозорец. Капки леден дъжд се стичат една към друга по прозрачната повърхност – неочакван спектакъл в моя монотонен и статичен свят. Отвъд, през мрежеста решетка, се шири есенна тъма. Сърдити ноемврийски облаци са надвиснали ниско, като сива канара, готова да се сгромоляса.

Докосвам с поглед меланхоличната гора отвън. Пред мен стои армия от умиращи листа – обагрени в потъмнели цветове на отчаяна невъзвратимост. Отвъд тях, в далечината, блести родният ми град. Нео Берлин пулсира като жив сред огърлица от динамични холограми и зашеметяващи небостъргачи. Каква ирония, че аз съм създател на много от тия чудеса. Наричаха ме „прочутия архитект на светлината“, а днес съм осъден и забравен. Наблюдавам творенията си през проклетата решетка.

Малцина са онези, които не са ме изоставили. Един от тях е тук – в тая противна бяла стая. Ерик е седнал на леглото някъде зад мен. Приятел от детинство. Адвокат и мой защитник. Опита всичко, за да ме измъкне от ада, в който се оказах. Мога да си представя загриженото му лице. След всичко, което изприказвахме, сега е останало място само за мълчание. Ерик не е съгласен да сме тук. Думите му кънтят като ехо някъде в ума ми: „Не е нужно да го правиш! Послушай ме, за Бога! Ще намерим други начини. Ще се преборим истината да излезе. Каквото и да си решил, можеш да премислиш…“.

Но Ерик не е на мое място. Не разбира, че това е едничкият ми шанс да спечеля свободата.

Вратата се отваря и аз въздъхвам облекчено. Няма и помен от страха, който ме разяждаше. Сега съм изпълнен само с ледена решимост. Радвам се, че моментът най-накрая е дошъл. Чакането се превръщаше в мъчение.

Двама санитари влизат в стаята. Едри и облечени в искрящо бяло. Сливат се с интериора като живи мебели.

– Време е, господин Видерман – уведомява ме бездушно единият. - Всичко е подготвено.

Приближавам се решително към тях, а Ерик ме гледа въпросително. Все едно очаква да се откажа дори сега, в последния момент.

Стискам му ръката, преди да промълвя:

-Ще се видим скоро, приятелю. Благодаря ти за всичко.

Санитарите ме отвеждат в специалната кръгла стая. Подготвят ме за срещата. Медиците работят професионално, но усещам напрежението, тлеещо в тях. Едва доловима припряност. Нямат търпение да се отдалечат. Не искат да са наблизо, когато процедурата започне. Когато тя пристигне.

Химикалите се вливат в мен. Скоро ще заспя. И знам, че когато се събудя, ще бъда пак свободен. Всичко това, целият кошмар, ще бъде просто спомен…

 

2.

Сънят се разтваря в облаци разядена мъгла. Лъчите на реалността започват да пробиват нейните воали. В един кратък миг все едно съм едновременно в онази кръгла стая и в уютната широка спалня.

„Не отново!“. За кой ли път преживявам мрачния кошмар. Винаги един и същи сън. Винаги в едно и също време. Неразбираем и объркващ, но плътен като спомен. А след него – пропадам като в бездна от отчаяние, безсилие и страх. Чувствам как проклетите емоции ме държат като в юмрук и ме стискат часове. Изругавам наум. Как бих искал вторниците да изчезнат от всички календари!

– Добре ли си? – големите очи на Каролина ме изучават, едновременно красиви и тревожни.

Пак ли съм говорил на сън? Дали не съм я събудил с налудничави бръщолевения?

Надвесена е над мен и лъчите на пролетното слънце си играят с червеникавите ѝ къдрици. Сега, когато носи моето дете, изглежда още по-красива.

– Всичко е наред – усмихвам се насила. – Сънувах нещо странно.

Каролина ме гледа подозрително с леко наклонена глава и се опитва да ме разчете, да види зад фасадата от думи.

– Разкажи ми какво сънува. Пак ли онази клиника?

Не съм сигурен дали е клиника. Докато сънувам, знам къде съм, но когато се събудя, всичко се разпада в загадъчна мистерия.

– Глупави фантасмагории – махвам пренебрежително с ръка. – Мозъкът ми просто си играе с мен.

Звуча прекалено безразлично. Преигравам в своята преструвка и Каролина го усеща.

– Но отново същия сън? – пита тя намръщено.

– Да – въздъхвам аз.

Съжалявам, че споделих с нея за кошмара. Знам, че сега ще чуя пак суеверните ѝ страхове.

– Тук има нещо нередно. Ева е направила нещо. Тази вещица…

Ставам от леглото. Отчаянието, в което съм потънал, се смесва с раздразнение.

– Престани с тази Ева, вече! Тя е зад гърба ни. Разводът отдавна приключи. Не искам да чувам нищо повече за нея.

– Не е само този сън, ти се държиш различно, изглеждаш променен.

Каролина е забелязала, разбира се. Изпитото ми лице. Хлътналите ми очи. От известно време губя килограми, може би съм станал и по-груб и заядлив. Всичко започна с повтарящия се кошмар.

– Тя е направила някакво проклятие. Платила е на някого да…

– Не започвай пак – лицето ми се изкривява в кисела гримаса. – Не ми се слушат подобни приказки.

Затварям очи и се опитвам да потуша събудения гняв. Още не мога да си обясня откъде е тая необяснима вяра в нереални сили. Намирам тези женски суеверия за особено непоносими и абсурдни.

– Ако хората можеха да се нараняват с думи и ритуали, досега всички щяхме да сме умрели –казвам ядосано. – Проклятия, магии и разни вуду измишльотини! Това са просто примитивни страхове и нищо повече! Още ли вярваш на разни шарлатани, които твърдят, че владеят някакви неземни сили?

Каролина се цупи. Тя също се изправя и скръства недоволно ръце.

– Тогава искам да се обадиш на доктор Фихте – сопва се тя. – Кажи му за сънищата и тревогите и за всичко, което премълчаваш. Трябва да потърсим помощ, да разберем какво се случва. Каквото и да е, заедно ще го преодолеем. Не мога да те гледам как се мъчиш.

– Преувеличаваш всичко – промърморвам, – но щом го споменаваш, ще си помисля и за Фихте.

Приближавам се до Каролина. Въобще не ми харесва да я гледам толкова обезпокоена. Усмихвам се и я целувам по божествените устни.

– От теб искам само да не се тревожиш. Всичко ще бъде наред. Ще приготвя закуска, а ти можеш да поспиш още малко.

Тя ме гледа подозрително, но след миг потъва отново в белите завивки. Знам, че това не е краят на разговора. Знам, че накрая сигурно ще стане на нейното.

Когато влизам в банята и затварям вратата зад себе си, умората се разлива в мен като отрова. Все едно не съм мигнал и секунда. Самотата стопява мантията на престорената ми увереност.

Дори сега сънят все още ме държи в задушаваща прегръдка. Макар, че е отминал, след него остава неприятно чувство, което витае около мен като упорита миризма. Имам чувството, че всеки следващ път кошмарът е все по-плътен и истински, че неговата сянка става все по-дълга и ужасна.

Но този път е още по-различно. Щом оставам сам, ме залива нещо ново – неприятното чувство, че съм наблюдаван. Сякаш знам, че има някой зад мен. Още преди да се обърна, знам, че няма да открия нищо. Чувството, че съм наблюдаван, не изчезва, дори когато внимателно оглеждам всеки сантиметър в интериора.

Наплисквам лицето си с ледена вода. Хладният допир сякаш ме успокоява. Опирам ръце на луксозната мивка от ръчно обработен оникс и вдигам лице към голямото обло огледало. Лицето ми е изпито и бледо. Имам тъмни кръгове около очите. Косата ми е побеляла на още повече места.

„Това аз ли съм?“. Поемам дълбоко дъх и свеждам поглед, но после, сякаш против волята си, отново търся плашещото отражение.

И тогава го виждам. В огледалото. Зад мен стои кошмарен силует. Прилича на момиче. Болнична роба виси на кльощавото тяло, като на плашило. Дълга черна коса обгръща бледото лице. А то е лишено от черти. Няма очи, нос или уста. Само бяла кожа, която лъщи кошмарно в мазна уродливост.

Вцепенявам се. Секундите се точат дълги като вечност. Дори да можех, не бих посмял да мръдна. „Какво, по дяволите, е това?!“. Примигвам и привидението се стопява. Аз поемам дъх като спасен удавник. Сърцето ми подскача като подивяло, ще изскочи всеки миг. Ръцете ми треперят. Какви ръце, аз целият треперя в неконтролируем ужас.

Лицето ми е бледо като на мъртвец. Трябва ми известно време да се опомня, да се върна в земите на нормалното. Нещо с мен не е наред.

Почукването по врата ме кара да подскоча.

– Хей, как си? – гласът на Каролина е като лъч светлина в бездънна пещера.

– Добре съм – отговарям, но този път дори и аз не вярвам на лъжата. Трябва да направя нещо. Това не може да повече да продължава.

 

3.

Футуристичната клиника прилича повече на гигантска скулптура, отколкото на сграда. Обемът наподобява стъклена гъсеница, пълзяща сред градския пейзаж.

Въпреки зашеметяващата естетика на формите, свързвам зданието с болести и смърт. Притеснявам се какво ще стане, когато вляза вътре. Страхувам се, че ще науча, че видения са симптом за някакво ужасно заболяване. Опитвам да прогоня тия мрачни мисли. Все пак не изпитвам вече неприятното усещане, че някой ме наблюдава, умората също я няма. Кошмарите от сутринта сякаш избледняват.

Влизам във вътрешността на сградата и прекосявам огромното и помпозно фоайе. Насочвам се към асансьорите. Кабинетът на Фихте е на шестия етаж в източното крило.

– Задръжте асансьора! – чувам, когато вече съм в кабинката.

Жена в медицинска униформа върви забързано към мен. Изричам команда и вратите замръзват разтворени, преди тя да влезе.

– Благодаря ви – казва тя задъхано, а след това уведомяваме асансьора къде да ни остави. Нея – на четвъртия етаж, а мен – на шестия. Двамата започваме да се издигаме.

Погледът ми се плъзва по стройната ѝ фигура. Чак сега забелязвам нещо странно. Дизайнът на облеклото ѝ подсказва, че е медицинска сестра, но цветовете са необичайни – типичното бяло е заменено от червено. Вместо наименованието на клиниката, на ръкава ѝ е изписано: „Ритерхайм“, а под него – „Невробиология и Невротехнологии“. Ритерхайм. Думата сякаш докосва някаква струна в мен – звучи познато, но отвъд досега на паметта ми. Мъгла от страх, безнадеждност и опасност сякаш се спуска в тясната кабина. Неясни спомени за излъгана надежда и предателство се преплитат. Разпадат се в хаос от тъмно колебание.

Потърсих с поглед лицето на жената с надеждата, че то ще ми разкрие повече за мистериозното наименование и необяснимите емоции, които ме обзеха. Русата ѝ коса е прибрана на опашка и разкрива светлата ѝ кожа. Формата на носа, очите и устните е изящна. Ако не беше прекалено широката челюст, щеше да е бъде пример за класическа красота. Тя се обръща към мен:

– Познаваме ли се?

Затруднявам се да отговоря. Имам чувството, че съм я виждал, но не помня нито къде, нито кога.

– Моля да ме извините, стори ми се, че приличате на една моя позната – казвам аз малко сконфузено, осъзнавайки, че втораченият ми поглед може да изглежда най-малкото невъзпитан.

Щях да я попитам за името ѝ, но асансьорът спира на четвъртия етаж. Вратите се отварят и пред нас се разкрива дълъг коридор. Той е пуст, с изключение на двама мъже в червени униформи, които разговарят до момиче в инвалидна количка. Русата жена излиза от кабината, поздравява ги и се присъединява към разговора. Те са само на няколко метра от асансьора, но не чувам думите им. За момент мисля да последвам жената и да разбера повече за нея. Но момичето в инвалидната количката се обръща към мен. Дългата черна коса и бледо лице ме карат да изтръпна. Напомнят ми на привидението от банята. Сега обаче лицето не е лишено от черти. Очите ѝ са чисто черни, без капка бяло, приличат на две тъмни дупки. Сърцето ми подскача и аз инстинктивно отвръщам поглед. Не мога да я гледам, все едно се взирам в нещо злобно и враждебно. Вратите на асансьора милостиво се затварят и аз оставам сам. Чувството, че съм наблюдаван, се завръща, но много по-силно от преди. Виждам в ума си уродливите очи, които се впиват в мен жадно и свирепо. Миговете в тоя асансьор ми се струват като цяла вечност.

„Това е халюцинация, това е халюцинация. Не е истинско“ – повтарям си аз и дори затварям очи, докато студена пот избива по челото ми. Асансьорът най-накрая спира на шестия етаж и аз се измъквам пребледнял. Сякаш излизам от ковчег, в който са ме погребали жив.

С трепереща крачка най-накрая се озовавам пред кабинета на доктор Фихте. Поемам си дъх. Трябват ми няколко минути, за да си възвърна донякъде спокойствието. Чак тогава почуквам на вратата и влизам.

Пълничкият доктор е зад бюрото си.

– А, Ханс, моят любим архитект – казва той ведро. – Заповядай, седни!

После ме поглежда притеснено.

– Изглеждаш така, все едно те е гонил призрак.

Поздравявам Фихте и се настанявам на красив, но леко неудобен стол. С доктора се познаваме отдавна. Дори пийваме по едно от време на време. Но сега, когато съм при него, сякаш търся думи да опиша абсурдните си преживявания.

– Преди седмица щях да ти звъня – подхвърля той. – Марта все говори за разширение на зимната градина! Но аз се притеснявам да не развалим оригиналния дизайн. Тая къща как я измисли, всички се възхищават! С овалната трапезария, голямата камина и чудните източни прозорци.

Преди време бях проектирал на доктора истински палат – триетажна къща с огромна градина. Дори писаха за нея в едно списание. В момента обаче приказките за архитектура ми звучат като ехо от предишен живот.

– Но остави тая работа. Кажи ми какво те тревожи – Фихте ме приковава с поглед.

– Аз… – започвам, без да съм сигурен как точно да обясня необяснимото. – Усещам странна тревожност. Понякога имам проблеми със съня. Кошмари се редуват с безсъние. Чувствам се постоянно изморен.

Решавам да пропусна детайла с повтарящия се сън, не смятам че е от значение и звучи прекалено странно. Фихте кимна замислено.

– Възможно ли е това да е свързано с работата ти – преумора или проблеми, свързани с професията?

– Нищо необичайно – поклащам глава аз. – Дори напоследък имам по-малко задължения.

– А в личния живот? Разводите могат да ти разбият здравето – Фихте се усмихна криво. – Питай ме мен с три развода зад гърба.

– Това е зад гърба ми – казвам твърдо. – Беше грозна картина накрая. Обвинения, заплахи, омраза и какво ли още не. Добре че всичко свърши.

– „И адът не познава такова чудо – отхвърлена жена“ – киска се Фихте. – Ще ѝ мине. С нейното баснословно богатство, веднага ще си намери някой, ако може и цяла дузина. Ще забрави за теб. Ще забрави и за Каролина. Времето лекува всичко. А ти се радвай на живота с младата си съпруга. Животът е пред вас.

Докторът се обляга и столът изскърцва под тежестта му.

– Ще ти предпиша няколко неща за безсънието и тревожността. Най-вероятно всичко е просто вследствие на натрупан стрес. Ще се оправиш за нула време.

– Има и още нещо.

Докторът ме гледа въпросително.

– Струва ми се, че аз… – трудно ми е да разкажа за виденията си. Страхувам се, че ще звучи прекалено абсурдно. – Виждам разни неща. Невъзможни неща, които не могат да съществуват. Халюцинации или нещо от тоя род.

– Какви неща? – Фихте сега изглежда едновременно заинтригуван и разтревожен.

– Например днес в банята видях силует. Някакво момиче или млада жена, не съм съвсем сигурен. Беше слаба и с дълга черна коса. Появи се за секунди и после изчезна като призрак. Но беше там, видях я много ясно.

Дори без да влизам в детайли за липсващото лице, това ми звучи нелепо и абсурдно. Все едно слушам някой душевноболен да говори с моята уста.

Фихте докосва брадата си замислено.

– Взимал ли си нещо напоследък? Покрай развода? Има всякакви боклуци. Може да видиш какво ли не.

– Не – поклатих глава, едва ли не разочарован. Все едно искам да обясня тия кошмари с някаква зависимост. – Знаеш, че не си падам по наркотици. Дори с алкохол не прекалявам.

Фихте се почесва по плешивата глава.

– Момиче – казва замислено той. – Поне красива ли беше?

Ако докторът смята, че видението имат нещо общо с някакви мъжки фантазии, напълно се е объркал.

– По-скоро приличаше на смъртта – казвам аз. – Беше като някаква зла сила.

Трудно ми е да повярвам, че изричам тези думи. Сигурно изглеждам като някой необразован клетник, който още вярва в духове. Звуча като Каролина с нейните страхове за магии и проклятия.

– Откога виждаш подобни неща?

– От съвсем скоро.

– Може би е свързано с кошмарите и безсънието. Но най-разумно е да направим няколко изследвания. Просто за да сме сигурни, че не е симптом на нещо по-сериозно.

– Като какво? – тревогите се надигат в мен и ме поглъщат като прилив.

– Не се тревожи – махва с ръка Фихте. След това вика санитар, който ме отвежда на втория етаж.

Следващите два часа съм сканиран и изследван от модерните машини на клиниката. В крайна сметка апаратурата не открива нищо нередно. Според най-модерното медицинско оборудване съм напълно здрав.

Когато Фихте вижда резултатите, ме успокоява и предписва някакви лекарствата, които щели да оправят нещата. Изпраща ме от кабинета си и ме предупреждава да го държа в течение. Думите му ме успокояват и дори започвам да се отърсвам от тая тягостна тревожност. Следващите дни се чувствам много по-добре. Не ме тормозят никакви халюцинации и дори натрапчивото възприятие, че някой ме наблюдава, се е изпарило. Имам чувството, че най-сетне се връщам към нормалния ритъм на живота, към онова, което бях изгубил. Моля се, когато вторникът пристигне, кошмарът да е само спомен.

 

4.

Надеждата, че съм преборил необяснимите видения, е безвъзвратно умъртвена. Омразният сън пристига като неканен гост, а когато си отива, съм отново окован в тревожно отчаяние. Всичко беше идентично, във всяка мъничка подробност, във всеки незначителен детайл – онази прокълната бяла стая, в която чакам някаква ужасна процедура, а после кръгло помещение и армия от санитари.

„Не отново, не отново!“ – тази мисъл ме задушава като черен, лепкав дим. Предчувствам, че изненадите тепърва предстоят. Че този вторник ще се окаже стократно по-кошмарен от преди.

Ръката ми потъва в нещо мокро. От студения допир ме побиват тръпки. Още преди да отворя очи знам, че ще видя нещо ужасяващо. Нещо, което ще ме промени завинаги.

Безжизненото лице на Каролина ме гледа със стъклени очи. Легнала е по корем, а в гърба ѝ е забит грамаден нож. Леглото е пропито с кръв.

Времето спира, сякаш умът ми отказва да приеме неумолимия му ход. Искам реалността да изчезне като сън, но кървавата сцена упорито си стои пред мен, кошмарен миг след миг. Адреналинът в мен изпраща панически сигнали. Времето се размразява и аз скачам към мобилния си телефон. Набирам номера за спешни случаи, потънал в странно хладнокръвие.

– Какво правиш? – гласът на Каролина ме стряска. Гледа ме озадачено от чистобелите чаршафи. – Добре ли си?

– Централа за спешни и аварийни повиквания, какъв е случаят? – пита ме гласът от другата страна…

Прекъсвам връзката, без да отговоря. Не мога да откъсна поглед от Каролина. Гледам я втренчено, все едно е призрак.

– Ханс, плашиш ме – казва тя разтревожено. – Пак ли кошмарите?

Шокът, който ме е оковал, отказва да си тръгне. Толкова съм объркан, че дори не знам какво да отговоря. Ужасът бавно отстъпва място на поредна порция от изтощение и аз сядам на леглото, все едно краката ми не ме държат. Каролина се приближава и сяда до мен, прегръща ме, но аз стоя неподвижен и отпуснат, като жив мъртвец.

– Кажи ми какво те тревожи? – пита тя. – Какво видя този път?

Вместо да се радвам, че е жива, че всичко е илюзия, аз потъвам в някакво блато от необяснима тъга и влудяващо съмнение. Поглеждам я. Преди можех да се изгубя в тези очи и да забравя всичко друго. Но сега, дори те изглеждат различно. Искрящите ѝ сини ириси потъмняват. Черно мастило се разлива от тях и изпълва дори белотата на очите. Сега те са като две черни дупки, като две уродливи бездни. От дъното ме гледа нещо чуждо и враждебно.

Машинално се отдръпвам от нея.

– Хей, какво ти става? – пита Каролина. Но дори гласът ѝ звучи някак различно. За миг дори се усъмнявам дали жената пред мен е съпругата ми.

– Искам да остана сам – измърморвам, без дори да я погледна, и тръгвам да излизам от спалнята. – Ще поговорим по-късно.

Тя обаче застава пред мен. Страшният ѝ облик е изчезнал, но дори сега желанието да се отдалеча от нея ме изгаря.

– Всичко е заради мен нали? – пита тя. – Изживяваш някаква криза, защото не искаш да ставаш баща отново. Искаш да махна детето.

Това абсурдно твърдение ме парализира. За няколко мига не знам какво да отговоря.

– Говориш пълни глупости! – ядосвам се накрая. – Това няма нищо общо с теб! Не искам да говорим за това сега.

Правя няколко крачки към вратата, но преди да изляза Каролина ме хваща за ръката.

– Не, ще поговорим сега! – тя повишава тон. – Ще ми обясниш какво става с теб! Какво криеш от мен?

Докосването на Каролина е болезнено. Чувствам ръката ѝ като гореща окова около китката си. Сега още повече искам да напусна стаята и да се отдалеча от нея.

– Казах, че искам да остана сам – повтарям и грубо издърпвам ръката си от нейната. Тръгвам с бърза крачка по коридора. Чувам стъпките на Каролина зад мен, но след малко се отказва да ме следва. Струва ми се, че дочувам как плаче. В цялата каша от емоции сега се влива и чувство за вина.

„Какво се случва с мен, по дяволите?“. Чудя се дали не съм опасен за Каролина. Тая непоносима мисъл още повече усилва копнежа да остана сам, по-далеч от нея.

Стигам до широкия си кабинет с панорамен прозорец към градината. Претрупан е с чертежи и макети. Затварям се вътре и дори се чудя дали да заключа вратата.

Самотата бавно ме успокоява. След няколко минути започвам да дишам по-спокойно. Разсъждавам хладно какво да предприема. Смятам отново да се свържа с Фихте и да му кажа, че лекарствата, които ми предписа, не помагат. Освен това ще му обясня всичко за съня и виденията, този път няма да пропусна нищо. „Да, така ще направя, а после ще се извиня на Каролина. Ще отида пак до клиниката и отново ще се подложа на изследвания“.

Крача нервно по масивния паркет и тъкмо се каня да се върна в спалнята, когато нещо странно привлича вниманието ми. Измъченият ми ум отказва да повярва, че изненадите продължават. Вторникът не е приключил с мен.

„Какво пък е това?“.

 Забелязвам на шкафа до стената голяма опакована кутия. Приближавам се до нея предпазливо. Нямам спомен да съм поръчвал или получавал нещо.

Разглеждам мистериозния пакет. Има етикет и на него пише, че аз съм получател. Няма и дума за съдържанието. В графата „подател“ обаче виждам непознат адрес и онова мистериозно име – „Ритерхайм – институт по Невробиология“. Необяснимо любопитството отмива като вълна всичко, което преживях. Съзнанието ми е като хипнотизирано. Все едно кутията е най-важното нещо на света. Все едно в нея се крие нещо ценно, нещо свързано с моето състояние и как да се избавя от ужасите, които ме измъчват.

Изучавам я внимателно като ценен експонат в някакъв музей. Представлява куб със страна 30 сантиметра. Опакован в бежова хартия. Вдигам я внимателно и тежестта ѝ ме изненадва – поне четири килограма.

„Кой я е оставил тук? Кога?“. Тия въпроси изглеждат незначителни. Бледнеят пред любопитството за съдържанието на кутията.

В тоя момент, докато я още държа, чувствам, че нещо шава вътре. Почти я изпускам, но някак успявам да се овладея. Движението спира. Оставям я внимателно на бюрото. Може би вътре има някакво животно?

Взимам ножица. За момент се замислям дали да отворя кутията. Съпротивлявам се на копнежа да видя какво се крие вътре. Тя отново помръдва все едно ме подканя. „Какво, по дяволите, е това?“.

Може би нещо механично, някаква джаджа, която е проектирана да шава. За момент дори допускам, че кутията е част от някаква шега. Или пък е била изпратена погрешно? Дали не трябва да се свържа с куриерската фирма?

Почти мигновено се отказвам от тази идея. Усещам, че повече от всичко искам да я отворя. Внимателно разрязвам опаковката и отварям картонената кутия. Вътре има запечатан найлонов пакет. Вече съм сигурен, че в него има някаква механична играчка – нищо живо не би оцеляло, запечатано без въздух. Докосвам мистериозното съдържание през опаковката. Формата е сложна, усещам нещо твърдо, обвито в мека тъкан. Разкъсвам пакета, и точно в тоя момент нещото вътре отново се раздвижва, заедно с нечленоразделно ръмжене. Лъхва ме миризма на кръв и разложение.

В паника изпускам нещото на пода. От вътре, за мой ужас, се изтъркулва отрязана човешка глава. Ръцете ми и масивният паркет са омазани в алено. Аз отстъпвам няколко крачки, без да откъсвам поглед от зловещия трофей.

И все едно тая гледка не е достатъчно ужасна – в следващия миг главата се обръща към мен сама и отваря очи. Вълни на терор ме заливат, докато замръзвам вцепенен. Разпознавам чертите на окървавената глава. Това са моите черти. Това е копие на моя милост!

Главата мънка нещо неразбираемо поради още един притеснителен детайл. Устните ѝ са зашити с бял конец. Разумът ми е на път да абдикира, заливан с толкова кошмари. Готов е да се предаде на лудостта и да спре да търси смисъл.

Очаквам сюрреалистичното видение да се стопи като поредната халюцинация, но нищо такова не се случва. Напротив – това, което преживявам, е по-истинско от всичко, което помня.

Главата гневно се напъва да ми каже нещо, но излизат само неразбираеми звуци. Гледам я като втрещен. Грабвам ножицата от бюрото и тръгвам с една идея – ще се опитам да я пробода и умъртвя. Звуците обаче станат толкова жаловити, че накрая прерязвам белите конци. Докато го правя, близостта ме изпълва едновременно с ужас и погнуса. Отстъпвам няколко крачки назад, все едно се страхувам от някакво адско проклятие, което ще се изрони от устата на невъзможната глава.

– Най-накрая! – казва тя и се закашля, а от устата ѝ потича черна кръв. – Проклетата кучка скоро ще ни надуши, затова трябва веднага да тръгваш! Трябва да отидеш в „Ритерхайм“. Адресът…

– Кой си ти, по дяволите? Какво си ти? – прекъсвам съществото.

– Аз съм ти, глупако! – срязва ме главата. – Още ли не си разбрал! Или поне онова, което е оцеляло от разяденото ни съзнание! Тръгвай веднага или…

– Никъде няма да ходя – казвам аз. Чакам видението да се разтопи. Това не може да е истинско!

– Ще тръгнеш и то веднага! Веднага! – крясъците на главата огласяват кабинета. – Веднага или…

– Не викай, Каролина ще те чуе! – предупреждавам двойника си. Ами ако това нещо е истинско? Последното, което искам, е бременната ми съпруга да види тоя ужас.

– Каролина е мъртва, нещастнико! Мъртва е от месеци! Поне това си спомни! Трябва да си спомниш! Или сме изгубени завинаги!

– Какво да си спомня?! За какво говориш? – за момент сякаш забравям абсурдната сцена, в която участвам. Изисквам от отрязана глава да се аргументира.

„Това е халюцинация, много истинска, но всичко това се случва само в моя ум. Ще изляза от тази стая и когато се върна, всичко ще си е както преди“.

Решително се запътвам към вратата.

– Не ме оставяй! Спомни си какво ни сториха! – крещи след мен главата. – Спомни си „Прозорец към душата“!

Последните три думи карат света около мен да притъмнее за миг. Замръзвам на място. Залива ме ледена вълна от излъгани надежди.

– Това помниш, нали? Сега се досети, нещастнико! – назидателно нарежда главата и пак се закашля. – „Ритерхайм“ – там започна всичко. Само там ще... иначе… сме изгубени…

Кръвта сега излиза на алена каша. Нещото замлъкна в предсмъртно гъргорене. Ако някога е било живо, сега изглежда мъртво.

Думите кънтят като ехо в ума ми.

„Ритерхайм, Ритерхайм, Ритерхайм …“

Сега вече съм обсебен от това наименование. Вече не мисля за сънища, халюцинации и дали съм полудял. Убеден съм, че отговорът на всички тревоги се крие в това проклето име. Трябва да науча повече за този институт, да открия как съм свързан с него, дори сега усещам как заключената памет бълбука и кипи в мен и иска да излезе, да ме залее с отговори. Започвам да търся повече за Ритерхайм, но дори мрежата от световна информация е безсилна. Откривам, че такъв институт не съществува – тук или където и да е по света. Това име е илюзия, призрак, също като онази бяла стая от кошмарите. Но аз не се отказвам, напротив, това сякаш потвърждава, че има нещо много гнило в цялата история. И тогава се досещам, не ми трябва нищо друго освен местоположението, а аз го имам! Кутията, която смятах за илюзия, все още си стои до мен. И там, на етикета, е написано това, което търся. Адресът! Вече знам къде трябва да отида. Мистериозната локация се намира на 15 километра североизточно от Нео Берлин.

 

 5.

Автомобилът се плъзва по гладкото шосе. Скоро градът е зад гърба ми, а футуристичният пейзаж отстъпва място на живата природа. На седалката до мен оставих странната глава, завита в черен найлон. Може би и тя ще се стопи като призрачна халюцинация. За всеки случай я взех. Не исках Каролина да я открие. Обясних ѝ, че всичко ще е наред. Че съм открил как да спра всички тия кошмари и видения. Че я обичам повече от всичко и скоро ще се върна.

Какви ли не теории изникват в обърканото ми съзнание. Коя от коя по-фантастична и абсурдна. Дали не бях получил някакво експериментално лечение? Нещо, свързано с клониране? Може би кошмарите са някакъв симптом? Или пък съм придобил някакви способности, а виденията са предупреждения от бъдещето? Какво прави Ерик в съня ми? Как Каролина е свързана с всичко това и защо проклетата глава твърдеше, че е мъртва? Въпросите са като порой. Въпреки непоносимата загадъчност, в мен се надига някаква надежда. Вярвам, че съм открил нишката, която ще ме отведе до истината. Ще открия какво не е наред с мен и как да си върна стария живот.

Заровен в тоя лабиринт от мисли, чак сега забелязвам нещо необичайно. Дърветата, които стърчат покрай пътя, започват да изглеждат по-различно. Вместо със зелени листа, типични за късната пролет, короните им са обсипани с жълтеещи тонове. Облаците над мен стават сиви като скала, а капки дъжд започват да се сипят над летящия автомобил.

Гората става все по-есенна, обгръща ме неестествен хлад. Теренът става по-стръмен, и високо в далечината, виждам да блести висока сграда. Това все повече ми напомня на съня и гледката през прозореца на бялата стая. Сега съм сигурен, че тя е била именно в „Ритерхайм“ и аз отивам точно там.

Изпълнен с окриляваща надежда и омагьосан от тая нереална гледка, аз почти подскачам, когато чувам гласа на оживялата глава. Изпод найлона тя крещи:

– Тя е тук! Тя е тук! Побързай, по дяволите!

Карам водородният двигател да изръмжи, ускорявам скоростта. Нямам представа коя е „тя“, но паниката е заразна.

– Кой? За какво говориш?

– Тя е тук! – повтаря главата. – Махни се, махни се, изчадие!

Воланът пулсира като жив в ръцете ми. Той е обвит в бяла лъскава кожа. А в нея се издуват затворени очи. Клепачите се разтварят. Зловещи бездни от отровен мрак се впиват в мен. Въпреки неистовото желание да отдръпна ръцете си от трептящата материя, аз държа кормилото и продължавам по пътя, все едно животът ми зависи от това. Вярвам, че ако сега спра, никога няма да науча истината. В погнуса и ужас, аз стискам волана. Усещам меката тъкан на кошмарните очи, лъскавата мокра повърхност и клепачите, които се движат под дланите ми.

Ужасните форми се появяват и на други места в колата – по седалката, по вратите, по всяка повърхност, която не е стъклена. Очите мигат уродливо, но аз не спирам, дори ускорявам още повече скоростта. Главата продължава да крещи все по-отчаяно и да сипе ругатни.

Виждам „Ритерхайм“ пред себе си. Голяма сграда от метал и стъкло. Издига се над висока ограда, окичена с камери. Неясни спомени започнат да изплуват като от гъсто езеро. Те бълбукат и извират като отровна мъгла, която ме обгръща и заплашва да ме задуши.

Но нямам време дори да досегна с ума си тези спомени. До мен, където беше главата, сега стои онова кошмарно същество - момичето в болнична роба и гарвановочерна коса. Ужасните ѝ очи ме гледат с ледена омраза. Преди да мога да сторя каквото и да е, тя посяга към кормилото и го извърта рязко.

Есенният свят се завърта, а след миг гората ме посреща в каменна прегръдка. Въздушната възглавница се разтваря, докато около мен хвърчат натрошени парчета стъкло.

Юмрук на болка и агония ме стискат като разкъсана кукла от парцали. Имам чувството, че пропадам в изкривена бездна, в кладенец от невъзможна геометрия. Накрая, след цяла вечност, реалността около мен застива и замръзва в напрегнато очакване. Съзнанието ми гасне в объркания хаос. И въпреки това, в сумрака между живота и смъртта, започвам да си спомням. Знам за „Ритерхайм“, кое е момичето и защо светът изглежда по този начин… И истината е по-ужасна от смъртта.

 

6.

Кабинетът на професор Анита Хаузер е голям колкото класна стая. Размерите му най-вероятно трябва да разкрият статута на човека, който го използва, но ми се струва малко прекалено. Такова е и цялостното ми впечатление от сградата на института „Ритерхайм“ – всичко в нея е прекалено помпозно и излишно разточително. Използвани са най-модерните и скъпи материали и конструкции, но по-скоро като самоцел, отколкото като инструмент за постигане на естетика и функционалност. Всички тия детайли преминават в ума ми като едва доловимо ехо. След всичко, което преживях, обликът на сградата е лишен от всякакво значение. Интересът ми към него е навик на твореца, който все още живее някъде сред разпиляната ми същност.

Кабинетът е огромен, но интериорът е аскетичен и студен. Няма почти никакви акценти. Само портретът на Август Ритерхайм, покойният пионер в областта на невробиологията, виси някак самотно на една от белите стени. Тази стерилност се допълва от миризма на дезинфектанти и почистващи агенти. Болничният аромат се е пропил и тук – в грамадния административен корпус.

– …уверявам ви, че процедурата е подобрена значително – обяснява професор Анита Хаузер.

Облечена е в червена рокля, която въпреки строгия си дизайн, изглежда като необичайно решение в контекста на срещата ни. Осъзнавам, че въпреки по-зрялата възраст тя наистина има привлекателни черти. Ако не беше прекалено широката челюст, щеше да бъде пример за класическа красота.

– Мерките за сигурност са засилени, а рискът – минимален – продължава тя. – Знам, че много хора се отнасят с недоверие към процедурата, но това е бъдещето на съдебната система. Един ден „Прозорец към душата“ ще бъде общоприета практика.

До мен стои Ерик Кеслер – известен адвокат и мой защитник. Приятел, с който запазихме взаимоотношения дори след толкова години. И въпреки, че загубихме битката в съда, войната продължава. Той преглежда намръщено през кръглите си очила документа, който смятам да подпиша. Накрая вдига глава и приковава професор Хаузер със сивите си очи.

– Мога ли да ви попитам кога за последно е била използвана програмата?

– Преди около две години – Анита стиска устни. – За кратък период беше спряна заради инцидент, но след изясняване на причините и въвеждането на допълнителни мерки за сигурност, Министерствата на правосъдието и здравеопазването отново я възобновиха и…

– Инцидент, при който осъденият е получил трайно мозъчно увреждане – прекъсва я Ерик – и е бил хоспитализиран. До ден днешен е в напълно безпомощно състояние.

– Уверявам ви, че това няма да се повтори. Знаем къде е бил нашият пропуск. Дълбоко съжаляваме за случилото се и вярвам, че с правилното лечение господин Кох ще се възстанови един ден.

Настъпи неловка пауза, която Анита бързо решава да разсее:

– Технологиите се развиват с голяма скорост. Както вече споменах, сега притежаваме много по-добро оборудване на базата на обстойни проучвания. Използваме и специален костюм със седем слоя от специални сензори, които следят детайлно състоянието на реципиента – в този случай господин Видерман.

– Учудвам се, че това нещо е разрешено от Министерство – вдигна брадичка Ерик, който не изглежда особено впечатлен от думите на професора. – Допускам, че е заради всички милиарди от бюджета, които са изсипани в разработката. Оправдават похарченото, като оставят такива опасни програми да функционират.

– Изучаването на мозъка е бъдещето на света, господин Кеслер – поглежда го Анита възмутено. – Никой невинен човек няма да бъде затворен несправедливо и никой престъпник няма да остане ненаказан. Това, което правим тук, един ден ще бъде ежедневие.

– И какво точно правите? – сопва се Ерик, което не беше типично за него. – Използвате отчаяни, невинни хора, попаднали несправедливо в затвора? За вас те са просто лабораторни мишки за опасни експерименти и нищо повече…

– Мога да Ви напомня, че седем души са получили свободата си благодарение на нашата програма – хладно вметва Анита.

– Да – казва Кеслер и свъсва вежди. – И за тях прочетох. Един се е самоубил 3 месеца след процедурата, а други двама са развили тежки психически разстройства!

Поглеждам Ерик и той с неохота спира яростната си атака.

– Нашите проучвания не показват да е имало връзка между събитията, които бяха описахте и програмата…

– Колко време трае процедурата? – прекъсвам я на свой ред аз. Време е да говорим по същество. Вече сме запознати с много от детайлите, но въпреки това бих искал да науча повече от професора.

– Не повече от 30 минути – отговаря Анита – в повечето случаи и по-малко. А самата връзка между съзнанията се прекъсва още преди това. По-дълги периоди са опасни за реципиента. Всичко се случва ето тук.

Стената зад професор Хаузер просветва. Плазмената мембрана показва изображение на кръгла стая. В средата има две съоръжения, които приличат на операционни маси. Има сложна апаратура около тях – десетки устройства, които никога не съм виждал.

– Ако трябва да опиша процедурата, извън тежката терминология на невробиологията, бих използвала „психологическа интервенция“ или „операция върху съзнанието“.

– С други думи – прозорец към душата – усмихвам се криво. Наименованието ми напомня на подвеждащ евфемизъм. – Ще ми инжектирате нещо в мозъка и това ще позволи на някакъв мъж да влезе в съзнанието ми. Той ще каже дали съм извършил престъплението или не. Прав ли съм?

– Ако опростим нещата максимално – да. Грешите обаче за телепата – във вашия случай ще бъде жена – поправя ме Анита. – Скенерът, който ще получи достъп до Вашето съзнание, е от женски пол. Повечето скенери са жени. Алис е само на 18, но има най-добри показатели от всички.

Думите на професор Хаузер ме изненадват. Никога не съм бил предубеден към женския пол, дори го смятах за по-изтънчен и цивилизован, ако подобни генерализации въобще могат да се правят. Но след последните премеждия, които ме доведоха тук, не съм толкова убеден дали изборът е подходящ.

– Няма ли мъж да е по-добрият вариант? – повдигам вежди. – Струва ми се прекалено шокиращо за жена да бъде поставена в ума на мъж или обратното.

– Нашите скенери са обучавани в института от ранна детска възраст. Живеят при стриктни правила и следват специална програма, която да отключи и развие менталните им способности. Полът няма значение. Само показателите.

– И тя ще види всичко? Моите спомени, моите мисли, страхове и фантазии?

– Вие сте архитект, господин Видерман. Ще използвам аналогия от Вашата професия. Представете си, че търсите помещение в изменящ се лабиринт от стаи, но не знаете къде точно е. Архитектурата на човешкото съзнание е много по-сложна дори от най-комплексната сграда. Алис ще се опита да намери най-краткия път до точния момент, който касае престъплението. Ще открие дали сте виновен или не.

– И думата ѝ ще ме освободи. Само това е достатъчно?

– Да. Ако сте невинен…

– Разбира се, че Ханс е невинен! – възмутено заявява Ерик. – Убийството е част от зверски заговор! Но смъртта на Каролина не е била достатъчна, трябвало е и Ханс да бъде набеден! И всичко това е дело на Ева Бауер…

– Достатъчно – срязвам Ерик. Не искам дори да чувам името на бившата си съпруга. Приятелят ми забравя, че не сме в съдебната зала. Сега не е моментът да ме защитава.

– Уверявам Ви, че чрез „Прозорец към душата“ ще изчистите името си и ще бъдете отново свободен – убеждава ме Анита. – Вярвам, че само невинен човек може да се реши да се подложи на процедурата.

Думите ѝ вдъхват малко повече сила на стаената ми надежда.

– Ще почувствам ли нещо? Знам, че няма да бъда в съзнание, но…

– Участниците в свързването най-често нямат спомени. В редки случаи говорят за фрагменти от сънища. Някои споменават, че са имали чувството, че са наблюдавани. Че са усещали смътно чуждото съзнание по някакъв начин. Тези възприятия са били почти неуловими.

Придърпвам документа, за да го подпиша. Ерик ме хваща за ръката.

– Може ли да поговоря с клиента си насаме? – пита той.

– Разбира се – отговаря Анита и отива в другия край на грамадния си кабинет. Когато тя сяда на канапе и се зачита в таблета си, Ерик просъсква:

– Прочете ли това нещо? Гледай тук – той изтръгва документа от ръцете ми и го разлиства –

– „…процедурата крие риск от: увреждане на мозъчната кора, халюцинации, деменция, шизофрения, психични разстройства…“!

– Знам, знам – звучи като листовката на всяко второ лекарство. Стига вече.

Ерик обаче не престава.

– И тия хубавци така са го написали, че дори мозъкът ти да експлодира в тая шибана кръгла стая, няма да носят никаква отговорност! Ако го подпишеш, все едно им даваш да правят с теб каквото поискат. Като твой адвокат те съветвам да помислиш още и…

Затова не исках Ерик да идва – само прави нещата по-трудни.

– Какво би направил на мое място? Ще се върнеш в затвора за нещо, което не си извършил ли?

Той не отговаря нищо.

– Не ме е страх. Не съм убиец и ще го докажа, дори ако трябва да сляза в самия Ад и да се върна – казвам твърдо, а Ерик свежда поглед. – Благодаря ти за загрижеността и подкрепата, приятелю, но оттук вече съм сам. Ако искаш, можеш да тръгваш.

– Никъде няма да ходя – изсумтява Ерик. – С тебе съм дошъл и с теб ще си отидем заедно. Каквото и да решиш, имаш моята подкрепа.

Аз кимвам и махвам на Анита. Когато тя идва при нас, документът вече е подписан. Професорът се усмихва и казва:

– Можете да бъдете спокоен, господин Видерман, Вие сте в добри ръце. Следващите дни ще направим необходимите изследвания и ще се запознаете с Алис. Тя също ще премине през определена подготовка. Ако всичко върви по план, ще насроча процедурата за вторник сутрин…

 

7.

Анита Хаузер, Ерик Кеслер и грамадният кабинет се разтварят като капки мастило във вода. Оставят ме да се рея сред море от тревоги и пречупени надежди. Постепенно светът около мен става по-плътен, придобива очертания, застива във фиксирана материя.

Лежа в познатата ми спалня. До мен леглото е пропито с кръв. Точно там, където я открих в онази адска сутрин – и където започна безкрайният кошмар. Съзнанието ми кърви като рана, която е била отворена наново. Каролина беше безмилостно убита, а аз се оказах несправедливо обвинен за ужасната ѝ смърт. Моите отпечатъци бяха по ножа, който стърчеше от крехкото ѝ тяло. А охранителните камери показваха, че никой не е влизал в къщата през онази адска нощ. Имаше съмнения, че доказателствата са били манипулирани, но това не беше категорично установено. Обвинението успя са ме изкара истинско чудовище, за което помогна и бившата ми съпруга, която наговори куп небивалици и отвратителни лъжи. В крайна сметка, след дълъг и унизителен процес, бях осъден за престъпление, което не съм извършил. Затова опрях до „Прозорец към душата“. До „Ритерхайм“.

Аз съм още там. В института на кошмарите. Затворен съм в съня си. Знам, че всичко около мен е изтъкано от илюзия. Ставам от леглото. Облечен съм в червена затворническа униформа, ръцете и краката ми са оковани във вериги. Покрай леглото има полицейски ленти с надписи „Не преминавай!“. По стените има забити стотици кървави ножове. Обагрили са всичко в червено.

Движа се тромаво и бавно, защото оковите ми пречат. Докосвам стената, скрина и завивките. Всичко изглежда истинско и плътно. Не мога да повярвам, че това е сън. „Защо съм тук?“.

Още спомени започват да извират от дълбините. Алис, скенерът на „Ритерхайм“, е била в тази стая. Тя знае, че не съм убиецът. Разбра го мигновено. Осъзна го преди цяла вечност. Отдавна трябваше да се събудя, но нещо се обърка. Нещо с процедурата не е наред.

Съзнанието ми кърви в нова рана. Заливат ме нови спомени, примесени със страх, омраза и безсилие.

Алис не иска да си ходи. Присъствието ѝ е като стоманена окова. Спомените стават все по-тревожни. Паниката в мен се разраства и цъфти в парализиращ страх. От колко време съм затворен тук? От седмици или месеци? Година? „Какво е станало с мен, по дяволите?“. Дали и аз не съм вече един от онези клетници, които ще са осакатени до живот? Поредната жертва на „Прозорец към душата“?

„Събуди се!“, нареждам си, но светът не трепва, не помръдва, стои упорито и непоклатимо. Заповядвам на илюзията да се разтопи, но тя умело имитира физическа реалност. Отказва да се подчинява на моите команди.

Приближавам се към високия прозорец. Сега той е окован с мрежеста решетка. Отвъд се шири призрачна гора. Стволовете са бели като кости и се издигат над езеро от мрак. То изглежда гъсто като от смола, кипи и се надига, все едно се опитва да достигне и удави бледите дървета. Голите им клони се преплитат като ръце на оживели мъртъвци.

– Пусни ме да изляза! – казвам разгневено, но единственият отговор е пълна тишина. – Знам, че ме чуваш! Искам да се събудя.

Тя не отговаря, но усещам нейното присъствие. То тупти в ума ми като болен зъб.

„Сам ще се измъкна!“.

Вратата на спалнята е отключена и аз с надежда я отварям. От другата страна ме чака нова изненада. Озовавам се в безкраен лабиринт. Крача сред непознати коридори, потопени в призрачен сумрак. Стените са направени от пулсираща, кървяща плът и са пробити от безброй врати с всевъзможна форма, цвят и материал. Отварям някои от тях. Виждам себе си като дете, заобиколен от моето семейство, и там някъде – безгрижно детство. Откривам съзвездия на паметта – зад тия порти се крие и първата целувка, и първата любов. И верните приятели, и смехът на младите лета. Там са и разочарованията и загубите, натрупани след толкова години. Виждам и врати, които водят към безброй мечти и страхове. Към фантазии от мрак, обвити във вина и срам.

Тя е била в стотици стаи и продължава да разглежда. Измъчва я неутолима жажда за спомени и чувства. Допирът ѝ е болезнен и оставя кървящи рани по стените, пода и вратите.

„Събуди се!“ – заповядвам си в изгарящо безсилие.

Лабиринтът отказва да ме пусне, нейните стъпки са моите окови. Алис броди като богиня сред обезобразения ми ум и не се интересува какво ми причинява. Тя иска да разгледа всичко. Алис е като безчувствено дете, което реже и измъчва някакво животно. Аз съм нейната играчка. Тя прави дисекция на целия ми свят, а той крещи и се съпротивлява. Срещу мен се извършва престъпление, за което още няма име. Психологическо проникване. Душевно изнасилване.

„О, Боже, събуди се! Събуди се!“.

Докато бродя окован, започвам да си спомням още. Бил съм в тоя лабиринт. Обикалял съм седмици наред. Спомням си, че съм я срещал, че съм я убивал тук, сред тия коридори. Десетки или дори стотици пъти. Убивал съм и себе си. Опитвал съм какво ли не, докато тя не ме накара да забравя, че живея в сън.

„Трябва да избягам, да се измъкна!“.

С треперещи ръце разтварям раните, създадени от Алис. Пробивам органичните стени и се озовавам в тунел от кърваво зловоние. Чувствам се, все едно съм попаднал в нещо живо и се мъча да изляза преди да ме погълне. Меките пулсиращи стени ме притискат, искат да ме смажат, но аз се провирам все по-напред и по-напред, докато не различавам бледа светлинка. Долавям сред гнилостните ухания, мирис на море.

„Още малко!“.

Промушвам се през тясното отверстие, което постепенно се разширява в месеста цепнатина. Светлината ме заслепява за секунди и след миг пропадам тежко върху сива песъчлива почва. Изправям се и се оглеждам, за да открия поредната фантасмагория. Намирам се сред град от руини, залят от призрачна мъгла. Сгради са изравнени със земята, раздробените останки стърчат навред сред грозен хаос от разрушение. Спомням си, че съм бродил дори и тук. Това място е арена на стотици битки, където с Алис сме водили война. Затова всичко е обезобразено. Разпиляно. Разрушено на безброй парчета.

Чак сега разбирам откъде съм изпълзял. От кошмарната уста на Алис. Глава, висока като сграда, е заровена сред кал и пепел. Лежи на една страна, отчасти заровена в сива почва. Черните очи примигват и ме изучават с интерес. Косата ѝ прилича на водопад от ужасяващи въжета, омазани в смола. Алис е навсякъде. Части от противната ѝ анатомия стърчат навред. Уголемени до небивали размери. Грамадните ѝ пръсти стърчат като извити и гротескни клони –гора от изсъхнала и миризлива кожа.

Алис се е вкопчила неумолимо в жалкия ми разум – сраснали са се органично и не иска да го пусне. Пипала, лъскави и мазни, се оплитат в гробовни руини, а очи от мрак, като уродливи циреи, като болест, излизат от разрушени замъци. Алис е инфекция, която се разраства. Чувствам как порутеният град пулсира и трепери, с един копнеж, с едно изгарящо желание – да я отблъсне, да я изгони, да я унищожи, да я убие!

– Махни се! – крещя, но гласът ми звучи някак жалко и нищожно. Главата се усмихва. Чувствам как посреща думите ми с насмешка и това събужда в мен лепкаво безсилие. След толкова борби и опити да се измъкна, след толкова провали, изтощено отчаяние ме залива като ледена мъгла.

„Никога няма да я победя. Осъден съм да бродя вечно в своите кошмари“.

Нещо в мен най-накрая се пречупва. Надеждата се отлива и ме оставя като изсъхнала черупка. Алис е изпила всичко, оставила е само безжизнена обвивка. Заедно с надеждата, и волята си тръгва. Оставям пречупения разум да се изпари като последно безсмислено дихание. Единственото, което тлее в мен, което пулсира като умиращо сърце, е гаснеща омраза. Тя се разлива в мен и бавно ме изпълва с гниеща отрова, наводнява целия ми ум. Разрешавам ѝ да ме погълне.

Наблюдавам фантастичния пейзаж отдалечено, все едно през тунел от кристализиращо безумие. Осъзнавам, че съм на колене пред всесилната глава на Алис. Бегло забелязвам, че тя се мръщи. Усещам необясним страх да извира от грамадното лице. Усмихвам се на нейната уплаха, без да знам какво я провокира. Мъглата се разсейва и разкрива, че градът на руините плува сред необятен тъмен океан. Чувам тътен, а едри капки дъжд започват да сълзят от мрачното небе. Леден вятър се надига и започва да свисти сред болните развалини. Усещам как океанът се пробужда. Виждам как вълните се надигат. Там, в дълбините, има сили и стихии, пред които градът на руините е нищожно късче изронена скала. Океанът е изтъкан от течения отвъд крехкия човешки разум. Те са непознаваеми, примитивни, архаични – истинските господари на ума.

Над нас облаците се сгъстяват и надвисват като озверяло божество. Грамадни, черни, страховити – вестители на разрушителна стихия. Дъждът започва да се сипе като порой от ядосани сълзи, а светкавици се врязват в земята като кървави бръсначи.

Чувам мощта на океана, грохота на разрушителните му вълни. Той се приближава като течна армия от гняв. Алис започва да крещи, но жалките ѝ викове и писъци се губят сред титанични гръмотевици.

Вълните се надигат нагоре и нагоре и стават високи като планини – мрачни зъбери от разтопена пареща омраза. Океанът е готов да ни разпилее, да ни размаже. Да се сгромоляса като потоп от небесата.

„Свършено е с теб!“ – прошепвам, преди стихията да ни погълне.

 

8.

Обгръща ме ярка светлина, пронизва ме дори през затворените ми клепачи. Лежа върху нещо твърдо. Усещам, че оковите, които ме измъчваха, са се стопили. За момент решавам, че съм се измъкнал от лапите на Алис, че съм се събудил, но надеждата потъмнява като гаснещ въглен. Все още усещам соления мирис на морето и дочувам тътена на гръмотевици. Още сме затворени в ума ми! Отварям очи, за да открия, че с Алис лежим на каменни плочи, издигнати на педя от успокоеното море. Приличат на някакви жертвени олтари, правоъгълни парчета от черна грапава скала. Водата под нас пулсира през равни интервали, като сърце от черна мазна течност.

Стоим с изчадието почти един до друг. Алис е със затворени очи, сякаш е заспала. Десетки игли се забиват във вените ѝ, а от тях излизат тръби, които са потопени във водите на морето.

„Почти успях! Силата ѝ гасне, на ръба е да ме пусне!“.

Изгаря ме едно-единствено желание, да я довърша, докато е слаба. Навлизам в черните води и бързо стигам до целта си. Скачам като подивял звяр върху хилавото тяло. Хващам врата ѝ в смъртоносна хватка. Докато натискам с всичка сила, изваждам една от дългите игли. Замахвам с нея към очите ѝ. Пробождам ги отново и отново.

„Уродливите бездни, които ме докараха до лудост!“.

– Ще те убивам до безкрайност! Докато не свърши тоя ад! Докато не се събудя!

Бода отново и отново с дългата игла. По-дълбоко, по-навътре, искам да изровя гнусните очи. Да стигна до грозния ѝ мозък!

Дочувам лудия си смях. Опиянен съм от омраза и от ярост. Дори не трепвам, когато светът около мен се преобразява за секунди – необятното море изчезва, заедно със сърдитото небе. Намирам се в голяма кръгла стая, а около мен надвисват планини от медицинска апаратура.

Безлики санитари ме нападат.

„Нейните слуги!“.

– Закъсняхте, псета! – смея се като обезумял, а жалките им сили не могат да ме откъснат от перверзното чудовище. Сладката ѝ кръв се стича по ръцете ми като нектара на боговете.

Крясъците се усилват, идват още хора. Извличат ме от нея, повалят ме на пода.

– Нищо не е свършило! – крещя. Знам, че уродът скоро ще възкръсне. Ще воюваме отново.

Но тялото ѝ остава неподвижно. Санитари се опитват да я съживят. В кръглата зала влизат още хора. Чуват се писъци на ужас.

Реките на омразата бавно се отливат, а смехът ми се стопява в объркано мълчание. Секундите са дълги като вечност и една кошмарна мисъл ме пробожда като нажежено острие.

„Не, не, не! Само това не!“.

След толкова премеждия, след толкова страдания да се събудя, копнежът ми е възнаграден с неподражаема бруталност. Светът на будните ме смазва като чук.

 

9.

Не съм сигурен от колко дни съм в института. Последните ми ясни спомени са как пристигам в „Ритерхайм“ за процедурата. След това всичко се оплита в хаос от объркани видения. Чувствам се като корабокрушенец, изваден от морето след безбройни дни на лишения и отчаяние. Специалистите ме наблюдават. От вчера вече мога да се изправям и да ходя.

Правя няколко крачки в ограничения си свят. Казаха ми, че съм бил в тая стая и преди, но не съм сигурен. Отново оглеждам интериора в отчаян опит да си спомня.

Бялото помещение е пропито с миризмата на химическа стерилност. Ароматът на дезинфектанти ме задушава в лепкава прегръдка. Електрическата светлина облива всичко в безмилостна детайлност. Тясното легло, металната мивка, настилката от бели плочки и сивите фуги между тях. Приближавам се до малкия прозорец. Наблюдавам как вятърът навън игриво разпилява пожълтелите листа, повдига сухите вълни от умъртвен живот.

– Какво си спомняш? Какво видя, преди да се събудиш? – пита тихо Ерик. Седнал е на леглото, някъде зад мен. Него не съм забравил. Истински приятел и мой защитник.

– Всичко е неясно и объркано – отвръщам.

В ума ми изникват странни и несвързани картини – на разрушени градове и планини от черни океани. На безкрайни коридори и отрязани говорещи глави. Блато от объркващи кошмари.

– 8 минути – казвам и клатя невярващо глава. – Наистина ли съм бил в безсъзнание само толкова?

– Да – отвръща Ерик. – Бях в контролната зала. Изминаха едва осем минути, преди да се пробудиш. Всички бяха много учудени. Още не могат да си обяснят как се случи, с всичките гадости, които ти инжектираха.

– Струва ми се, че беше много повече – прошепвам. – Поне това помня. Имам чувството, че бях там месеци.

Специалистите ми казаха, че понякога времето тече различно там – в света на подсъзнанието, но дори те не бяха много убедени. Един от многото въпроси, които още изучаваха.

В стаята настъпва дълга и напрегната тишина. Танцуваме около истината. Не искам да я гледам, но тя е там.

– Аз убих човек – накрая казвам. – Дойдох тук, за да докажа, че не съм убиец, а убих човек.

Студената електрическа светлина сякаш болезнено осветява вината, която ме измъчва.

– Това беше инцидент – казва Ерик. – Не се обвинявай за нищо. Може би дори не си осъзнавал, че си буден! Натъпкаха те с някакви експериментални химикали и те затвориха в стая с някакъв изрод телепат. Кой знае какво си преживял? Кой знае защо си го направил? Познавам те, ти не би наранил никого без причина. Бил си принуден от нещо или под действието на кошмарните им медикаменти.

„Аз я убих. Но защо?“. Имам чувството, че някой е пробил грамадни дупки в паметта ми.

Ерик се приближава и ме поглежда в очите. Чета в него загриженост и гняв.

– Ти нямаш никаква вина! Институтът носи пълна отговорност за това фиаско! Тия недодялани некадърници от „Ритерхайм“ заслужават да ги обесят до един! Учени били! По-скоро шайка мошеници и шарлатани!

Аз не казвам нищо. Спомням си обезобразеното лице на Алис. Все едно виждам как кръвта ѝ се стича по ръцете ми. Що за чудовище съм аз? Дали не съм убил и Каролина? Вече не съм сигурен в нищо. Има чувството, че полудявам.

– Те са виновни и никой друг! – продължава Ерик – Чух, че Анита Хаузер ще подаде оставка като председател на департамента по невробиология. Има слухове, че Министерството ще прекрати завинаги програмата „Прозорец към душата“ и ще забрани всякакви проучвания за най-малко две години. Всички изследователски дейности в института ще бъдат преустановени, докато тече разследването по случая. Най-накрая тези неудачници от „Ритерхайм“ ще разберат, че си играят с материя, която не разбират. Прехвалените им експерти знаят за човешкото съзнание толкова, колкото касапин за квантова механика!

Ерик продължава да говори и да ме успокоява. Казва ми, че трябва да се радвам, че съм се измъкнал без увреждания като другите в програмата. Че убийството е било вследствие на състояние, над което аз не съм имал контрол. Говори как ще ме измъкне. И как не бива да се предаваме.

Аз чувам гласа му някъде в периферията на ума си. Потъвам в себе си. Мислите ми са оплетени във вина и объркано съмнение. Всичко се отлива в отчайващо безсилие да осъзная какво се случи и защо.

Отново гледам есенния свят навън. Облаците се раздвижват и се гонят като вълни на разпенено море. Реалността ми се струва като част от илюзорен сън. Тя е просто поредният зловещ кошмар.

 

край

Previous
Previous

Другият океан

Next
Next

Двадесет и петият час или петте минути, които мразя