Другият океан

---

Триста двадесет и осем. Толкова пъти бе минавала по коридора към най-строго охраняваната зона на станцията. И сега, както всеки път, стъпките ѝ отекваха глухо в металния корпус. Ила* така и не свикна с постоянното тракане на ботушите си, известяващо пристигането ѝ отдалеч. Неведнъж бе заподозряла в това нарочен замисъл. Така никой не можеше да се промъкне незабелязано в Арктика Седем, дори да успееше  да обезвреди всички системи за сигурност на космическата база Океан.

Жената се качи на първия метален праг и кожената ѝ ръкавица остави мокра диря на стената – температурите тук падаха рязко и по стените се забелязваха следи от скреж. На това място, при проблем, щеше да се спусне шлюз, изолиращ коридора от останалата част на станцията. Най-външният от трите шлюза, той трябваше да издържи напора на сто и двадесет тона вода. Ила се стараеше да не мисли за това как масивната преграда би се затворила последна, тридесет секунди след началото на предполагаема авария, за да остави обитателите в ледената прегръдка на воден гроб.

Прескочи втория, по-малък праг и коридорът ѝ откри видимост към постовите, навлечени в дебели униформи. Днес бяха юнгите Кармайл и Васкес. Познатите лица бяха рядкост и я зарадваха. Мисълта за милионите литри, които можеха да връхлетят всеки миг, често караше охраната да развива фобии и да иска преназначения. Тя кимна на двамата зачервени от студ военни, докато прескачаше последния праг. Напрегнатите им погледи проследиха как свали ръкавицата си и положи ръка върху сканиращото устройство.

Вратите се отвориха и я посрещна приканващата тъмнина на дълбините, нарушавана единствено от леките синкави отблясъци на контролните светлини, разположени така, че да наподобяват максимално мрачните дебри на Северния ледовит океан. Усети смесицата от страхопочитание и любопитство на Кармайл и Васкес зад себе си и се обърна да ги погледне през качулката на парката си. Двамата мигом се стегнаха и се  извърнаха гузно, с поглед право напред към празния коридор.

Ила се усмихна и пристъпи на металната рампа, висяща на двадесет метра във въздуха. Не ги винеше. Гледката спираше и нейния дъх, нищо че тя влизаше в Зоната всеки ден. Очертанията на огромната петдесетметрова стена на аквариума се скриваха в тъмните ъгли на хангара и създаваха усещането за прорез в тъканта на океана, изсечен от жезъла на някой прероден Мойсей. Макар да знаеше, че стъклото е подсилено с най-модерните технологии и на теория, дори мощни огнестрелни оръжия не можеха да го пробият, Ила настръхваше всеки път, когато се изправеше пред него, а един тънък гласец в мозъка ѝ крещеше да бяга. Нормална реакция според психолозите на базата. Първите мигове в Зоната винаги бяха момент на адаптация.

Ила продължи по стълбите към контролния мостик, намиращ се точно по средата на огромната стъклена преграда. Тук, за щастие, ръкавиците бяха пригодени към уредите и можеше да работи, без да ги сваля. Тя се регистрира в системата и след като получи одобрение на достъпа си, се отпусна на въртящия се кожен стол, загледана в чернотата на аквариума. Тук-там, на фона на спорадичните сини проблясъци, се подаваха силуетите на дребни риби, блуждаещи безцелно около ръба на своя малък свят. Ила не за първи път се замисли дали на някакво първично ниво тези твари осъзнаваха, че бяха в затвор, където щяха да намерят смъртта си.

Беше време. Жената затвори очи и прочисти съзнанието си. След няколко дълбоки вдишвания извика котвата си – детска книжка с картинки, същата, която я бе вдъхновила да стане морски биолог. Още тогава, преди седемнадесет години, тази професия изглеждаше романтична и безперспективна, предвид колко много от морските видове бяха изчезнали през последното столетие. Но Ила беше убедена, че това бе не само призванието ѝ, но и начин да се върне към инуитските си корени, почти напълно претопени в семейното ѝ родословно дърво. Да, романтична и благородна професия, упражняването на която само би помогнало на морските видове, вместо да ги застраши. Каква ирония, че години по-късно, Ила нито работеше на Земята, нито спасяваше биоразнообразието.

Тя мислено отгърна цветните страници една по една, в опит да прогони черните мисли, които я навестяваха винаги преди сливането. Днес те бяха повече от обичайно, след като прочете последния доклад от Земята. Опита да се съсредоточи върху илюстрациите и под затворените ѝ клепачи изплува феерията от приказни създания, които обожаваше като дете. 

Гласът на капитана прокънтя от втъкнатата в ухото ѝ слушалка и я изтръгна от медитацията.

– Госпожице Тунг, синхронизаторът още не е активиран.

– Почти съм готова – отговори, като се постара раздразнението ѝ да не проличи.

– Остават по-малко от петнадесет минути. Моля, побързайте.

Ила пое дълбоко въздух и активира брояча. Във въздуха над контролното табло се изписа число: четиринадесет минути и тридесет секунди.

– Хайде, еднорогчето ми, време е да ставаш – промърмори жената и включи излъчвателя на нискочестотните звукови вълни.

Известно време не се случи нищо. После дребните риби панически отплуваха във всички посоки, прогонени от едва доловим шум, подобен на тихо бучене. Ила изключи предаването и се изправи, за да посрещне чудовищния силует, който изникна в синкавата чернота на аквариума. Тялото плавно се приближи до стъклото, добивайки по-плътни очертания.

– Здравей, Инуксук – прошепна Ила с възхищение.

Залата се изпълни с кликащи звуци.

– ИЛЛААА – вграденият в мозъка ѝ чип предаде смисъла на казаното. – НОВИНИ ОТ ДОМА?

– Съжалявам. Знаеш, че новините винаги идват след работата.

Чу се по-силно кликане, което Ила вече се бе научила да разпознава като раздразнение и без синаптичния превод. Огромното тяло се премести, разкривайки страховития четириметров рог на нарвала.

– КАКВО ЧАКАМЕ?

– Започваме. След теб... – Ила натисна бутона за отваряне на шлюза от лявата страна на аквариума.

Водната струя се блъсна с грохот в стената на по-малък воден басейн, разположен на нивото на контролния мостик. След малко огромното тяло на бозайника се плъзна внимателно през отвора и изпълни почти напълно пространството, оставяйки едва два метра разстояние между стените и огромните си габарити. Ила знаеше колко унизително и неприятно бе това за нарвала, а бе само началото на изтезанието. Със следващите команди от пода и стените на по-малкия аквариум се задвижиха скоби, които обхванаха главата и торса на животното и го принудиха да не мърда.

Ила хвърли поглед към брояча. Девет минути и десет секунди. Жената съблече дългата си парка и ботуши и остана по „силно казано водолазен костюм“ – както го бе нарекъл професор Джеймс. Беше по-скоро тънко трико, подсилено с изпъкнали топлинни диоди – единственият начин да поддържа максимален контакт с морския бозайник, без да измръзне. В студения въздух на хангара костюмът предлагаше твърде оскъдна защита за малкото ѝ, макар и жилаво тяло, приканвайки я да пристъпи бързо към стълбата на контейнера. Тя натисна слушалката в ухото си.

– Капитан Цианг, Инуксук и аз сме в готовност.

– Време беше. Заемете позиция.

– Капитане, не подценявайте подготовката, особено днес... – гласът на професор Джеймс се чу на заден фон, но заглъхна със спирането на предаването.

Ила ненужно приглади късо подстриганата си коса и сложи водолазната си маска. После се изкачи по стълбата и с отработена техника скочи през малкия отвор в ледената вода. След нея капакът на контейнера се затвори автоматично.

Ледените шипове се впиха в кожата ѝ. Едно. Студът раздра тялото ѝ и едновременно с това го възпламени. Две. „Прегръдката на смъртта“. Отново термин на професор Джеймс за мига, в който човешкото тяло се сблъсква с вода на границата на замръзването. Ако гмуркачът беше неподготвен, шокът можеше да накара сърцето му да спре. Поради тази причина, преди първия си опит, Ила бе тренирала с месеци, потапяйки се постепенно в ледена вана. При все това постоянно, спартанско издевателство над тялото ѝ, потапянето в басейна винаги беше изпитание. Три. Ила замята енергично крака и ръце. Четири. Водата кипеше и като море от лава смъкваше плътта от костите ѝ. Пет. Топлинните диоди на костюма се задействаха и тя най-сетне усети облекчение. След пет секунди в прегръдката на смъртта, леденият ад отново бе затворил портите си.

Ила отвори очи и се доближи до масивното туловище на нарвала, погалвайки бледата му, изпъстрена със сиви петна кожа.

– И днес ще те нараня. Не бих, ако имах избор – преводът се предаде по синаптичната им връзка, но Инуксук я игнорира.

 – КОЛКО ОЩЕ? – бе единственият отговор, който прокънтя в ума ѝ.

Жената погледна към огромния брояч над тях. Две минути и десет секунди. Тя се оттласна нагоре и се намести върху гърба на нарвала, където железните скоби вече бяха прикрепили защитната ѝ екипировка. Вмъкна краката и ръцете си в предпазните каиши и обгърна хлъзгавото тяло под себе си. Така щяха да прекарат последните секунди от обратното броене.

– Сливане – долетя заповедта през комуникационния канал.

***

Както стотици пъти досега, подсилена от физическия контакт, волята на човешката женска се наложи върху собствената му, избута го в ъгъла и превзе контрола. Мисълта ѝ се разля по цялото му същество като отровна плетеница от жужащи електрически импулси. Болеше. Не както боляха острите ледени късове или дълбоките рани от рогата на други мъжкари. Болеше невидимо, непонятно, като че стотици ларви си проправяха път през месата му. Знаеше, че ако не го бяха приковали с тежките си, изкуствени пипала, щеше да се бори и мята, докато не прекъсне контакта. Така бе убил първия човек, който опита да се слее с него. Оттогава дори да се бори му бе забранено.

На всеки тридесет и три часа, по мерките на хората, умът му не беше негов. Животът не беше негов. Името, с което го наричаха, не бе негово. „Разбиващия спящия лед“ – така бе известен сред стадото си, преди да срещне хората. Само че понякога му се струваше, че вече не бе себе си.

Можеше ли да е същият? Дори след като го заловиха и овързаха в кабелите си? След като го принудиха да говори с тях и да изпълнява заповедите им? Не беше ли Инуксук по-подходящо име? „Подобен на човек“ – в крайна сметка, останало ли бе нещо в него, което хората да не бяха променили?

Нещо необичайно в трептенията на Ила го изтръгна от шока на сливането. Благодарение на странните изобретения, които бяха вградили в мозъка му, тя нямаше как да крие тайни от него. Човешките мисли бяха много по-хаотични и неподатливи на контрол от неговите и все пак усети, че Ила се опитваше да замаскира някаква тревога.

 „КАКВО КРИЕШ?“

Въпросът му я стресна и по връзката им се разля вълна от разкаяние.

„Съжалявам, Инуксук. Не исках да разбираш така. Опитах се да задържа мислите си, но е толкова трудно… Китоловци са нападнали стадото ти. Има жертви.“

Страх и гняв избликнаха като фонтан през споделения им ум.

„СИАРНАК?“ – попита, използвайки името, което хората бяха дали на Танцуващата в сиянието.

„Жива е. Малкото също.“

„КОЙ?“

Ила се поколеба, но мислите ѝ я предадоха.

Мъката го скова и замая. Беше Арлук – Убиецът на бели мечки. Защитникът на стадото, единственият с два рога, по неволя заел мястото на Разбиващия спящия лед. Най-старият от всички. Болката прегоря и се овъгли в ярост.

„ВИЕ ТРЯБВАШЕ ДА ГИ ПАЗИТЕ. ТОВА БЕ СДЕЛКАТА.“

„Аз… толкова съжалявам, Инуксук… Бреговата охрана се е намесила почти веднага. Виновниците са заловени.“

„НАМЕСИЛА СЕ Е, НО НЕ ПРЕДИ ХОРА ДА УБИЯТ АРЛУК!“

„Знам, че си разстроен, но нямаме време. Трябва да започваме.“

Броячът се занули и започна да мига. От човешката женска знаеше, че хората виждаха цифрите в цвят, който наричаха червено. Думата смъдеше, сякаш е одрала вътрешността на устата. Всъщност, беше цветът на моржовата кръв, размита в плитка вода. Красив нюанс, който преди свързваше с победа, ситост и наслада. Отдавна се бе научил да го мрази. Такъв е бил и цветът на жизнените сокове, изтекли от Арлук във водите у дома.

Ила стегна желязната си хватка около него, отвличайки го от тази мисъл. На Разбиващия спящия лед не му бе позволено да скърби.

Черни искрици набраздиха водата пред тях. Още и още, роякът им започна да се кълби и разраства, докато не обхвана цялата стена на прозрачния затвор. Човешката женска бавно го насочи към дълбоката чернота отпред, пращайки сигнали към перките му.

„Три минути“ – помисли Ила.

Първо премина върхът на рога му, карайки нервните окончания да завибрират в неприятно усещане за гъдел. Чувствителните рецептори на костта различиха вече познатата и плашеща течност с друга плътност и температура. Тук нямаше сол, но пък имаше нещо друго, стипчиво и неопределено, което убягваше на възприятията му, като мъгляв спомен, който паметта му отказваше да избистри. Непрогледният мрак, който бавно го поглъщаше, отново го скова в ужас, но човекът не му позволи колебание.

„Всичко ще бъде наред.“

Волята ѝ, непреодолима като мощните течения на океана, го тласна напред. Пулсът му се ускори неимоверно при доближаването им до зейналата пред тях черна дупка. Ила бе подготвена и умело насочи импулси, които успокоиха сърдечната му дейност, оставяйки тялото му неестествено безчувствено. На Разбиващия спящия лед не бе позволено нито да се страхува, нито да се защити от непознатото, независимо, че усещаше огледален страх у човешката женска.

Лепкавата чернота бавно ги погълна. Гъстата вода, нито студена, нито топла, правеше придвижването трудно, а непрогледният мрак, необичаен дори за най-дълбоките води под древните ледове, ги притисна, напомняйки им, че бяха неканени гости. Ила изчака, докато опашката му премина през отвора, после го застави да пее. Отначало песента на Разбиващия спящия лед беше тиха, достатъчна едва плахо да надзърне в  пространството около тях. За повече от година опити не знаеха дали се озовават на едно и също място, преминавайки през черния процеп в материята, затова винаги започваха предпазливо. Постепенно вибрациите се усилиха и звуците начертаха пространството напред.

„Две минути и половина.“ Разбиващия спящия лед продължи да плува под чуждото напътствие. „Едно напред. Две напред.“ Той използва единствената свобода, която му предоставяше сливането и запя с всичка сила. Този път вплете в песента мъката и самотата си, обостряйки мелодията, наточвайки я като върха на рога си. Нека пронижеше дебрите на глухия свят наоколо. Нека някой да чуеше ранения му зов. Нека най-сетне се появяха обитателите на тоя свят, за да сразят натрапниците. Де да имаше кой да го чуе… На много метри напред нищо не реагираше на песента и ехото се разтваряше в черна пустош, както всеки път.

Въпреки това, напрежението не напускаше нито един от двамата. „Едно наляво“ – насочи Ила. „Две наляво“. Днес обикаляха по позната траектория, която щяха да повтарят поне няколко влизания. Ила засичаше секундите във всяка посока и направляваше скоростта им, за да са сигурни, че поддържат еднакво темпо.

„Две минути. Още малко.“ Разбиващия спящия лед нямаше нужда да отговаря. Човекът имаше достъп до мислите му. Разполагаше с властта да стъпче всяка една от тях. Да изтласка гнева и страха в миниатюрното кълбо назад в ума му. По същия начин Ила потушаваше копнежа му да види отново Танцуващата в сиянието, да се събере със стадото си, да пори вълните у дома. Единствено болката не можеше…

Нещо реагира на песента. Ехото върна информация за объл и гладък предмет, подобен на полиран къс лед, чийто образ се проектира триизмерно в споделения им ум. Появи се нещо подобно на плавник и опашка. От изненадата песента му секна. Мислите на човешката женска се разпиляха в паника при изчезването на сонарния образ и това разсейване му позволи да си върне частично контрола. Той се плъзна наляво.

Ила мигом се окопити и го възпря. „Знаеш, че можем да се изгубим“ – укорът ѝ  притисна тежко ума му. „Внимаваме!“ – натърти тя, след като бе сигурна, че отново бе безпомощен пред нея. Бръкна по-грубо от обичайно в ума му и го принуди да запее отново.

Вибрациите не срещнаха никаква съпротива по пътя си. Насред вечния мрак зееше празнота. Този път човекът не можа да потуши паниката му. Ужасът превзе споделения им ум и се оформи в обща мисъл: „БЯГАМЕ!“.

***

Дробовете ѝ болезнено се напрягаха да поемат внезапно изтънелия въздух, въпреки че кислородните индикатори светеха в зелено. В миг на ступор, емоциите на нарвала бяха превзели собствените ѝ и само безкрайните часове на автогенен тренинг възпряха лавината на другия разум да я помете. С нечовешко усилие Ила устоя на стихията и обязди отново бушуващото съзнание на Инуксук.

Оставаше минута и половина до затварянето на портала. Мислите ѝ трескаво запрепускаха през всички отрепетирани сценарии за незабавна евакуация. Инуксук се беше отместил без нейна намеса, но колко далеч? Още ли следваха мислено начертаната линия на маршрута си?

Всеки сектор представляваше куб със страна равна на дължината на нарвала, но бяха ли още в сектор три-ляво? „Мисли, Ила, мисли!“. Минута и двадесет секунди. Времето изтичаше, а съзнанието на Инуксук още се мяташе като подивяла котка, разсейвайки я допълнително. Трябваше да вземе решение как да заходят към изхода.

„Надясно, едно“. Тя принуди нарвала да се отмести встрани, след което обърна посоката. Започна отново да отброява секторите, но превъзбудата на Инуксук ѝ пречеше да определи скоростта. „Едно, две, три напред. Завиваме. По дяволите, не спирай биосонара, Инуксук!“.

Една минута. Колко сектора оставаха напред? Три, четири? Дъхът ѝ секна. Сензорните рецептори на Инуксук доловиха нещо солидно право пред тях. Едрото тяло потрепваше на по-малко от метър от рога на нарвала, но биосонарният образ едвам успяваше да го очертае, сякаш ехото бе лъч, който се бореше да пробие през гъста мъгла. 

„ИЛА“ – прокънтя мисълта на Инуксук и този път тя не понечи да потисне паниката му. „БЕЗ ТЕБ НЕ МОГА ДА СЕ ДВИЖА“.

Тя се отърси от шока и светкавично накара нарвала да се спусне по-надолу, за да минат точно под нещото. Едно надолу, едно напред. Две напред, едно нагоре. Секторът над тях беше чист.

Двадесет секунди. Ила се помоли на всички човешки богове да не са объркали координатите на портала.

Едно напред.

***

Професор Коби Джеймс попи с ръкав студените капки пот, избили по челото му. В моменти на стрес вече не се доверяваше на пръстите си, чиито внезапни спазми можеха да го издадат пред останалите. Трябваше да се върнат четиридесет секунди преди затварянето на портала. Никога не рискуваха да останат затворени от другата страна.

Сензорите не бяха отчели никаква промяна в радиационния фон, но последните секунди бележеха едва забележима флуктуация в неутрино частиците, идващи от другата страна. За двадесет и шестте години, в които изследваше аномалията, още преди да построят космическата база около нея, Коби никога не бе отчитал дори минимално отклонение.

Капитан Цианг и останалите военни в брифинг залата бяха вперили сурови погледи в него, очаквайки коментар. Най-сетне капитан Цианг не издържа:

– Запечатайте периметъра…

Коби вдигна ръка и го прекъсна.

– Сър, още петнайсет секунди.

Четиримата военни се спогледаха мълчаливо и капитанът неохотно кимна. Коби прехапа пълната си долна устна и се приведе над екрана си, като нетърпеливо отмести няколко ситни, посивявящи плитки, които се търкулнаха пред челото му.

Яркочервеният брояч показа десет секунди. Нямаше да допусне да запечатат преходния контейнер. Протоколът за алармираща активност от другата страна на портала бе само едно ниво под спускането на шлюзовете и пълното източване на водата и въздуха от Зоната.

Девет. Коби усещаше смяната на всяка цифра като превъртане на механизъм в собственото му тяло. Осем.

От плътната черна маса на разлома се подаде дългият рог на Инуксук и залата се изпълни с ликуващи викове. Масивното тяло на нарвала се изхлузи от лъскавия катран, сякаш беше извънземна утроба, която го изхвърли обратно във водата. Ила беше на гърба му.

Две секунди. Порталът потръпна и започна да се свива, докато не изчезна безследно. Сканиращите уреди започнаха процес на деконтаминация за отхвърляне наличието на непознати микроорганизми и жизнените показатели на полевия екип се появиха на монитора. Завишено кръвно налягане, ускорен пулс. Мозъчните им вълни показваха, че още бяха слети.

– Медицински екип в готовност! – изкрещя Коби, после включи комуникатора си. – Ила, докладвай!

– Добре сме, професоре – гласът ѝ прозвуча пресипнал и скован, сякаш бе викала с цяло гърло. – Имахме контакт – после тялото ѝ леко се плъзна от гърба на нарвала и започна да се носи по водата.

– Тревога втора степен – капитан Цианг се извиси над останалите, въпреки ниския си ръст. – Официалната версия ще е повреда във водните помпи. Професоре, идвате с мен.

***

– Трудно е да го обясня.

Ила отпи от димящата течност, която ѝ бяха връчили и се загърна по-плътно в термо одеялото, наметнато директно върху мокрото трико. Слабото ѝ тяло трепереше, не само от студ.

– Моля да се съсредоточите, госпожице Тунг – капитанът забарабани с пръсти по стъклото на аквариума, карайки огромният бозайник да се раздвижи от другата страна на преградата.

– Моля ви, сър, дразните го.

Командирът я изгледа строго, но отдръпна пръстите си.

– Разбирате ли – продължи жената, – образите, които получавам през сливането са само проекция на това, което Инуксук вижда чрез биосонара си. – Тя се намръщи, в опит да обясни. – На теория виждам същото, но дори така е много трудно да го облека в човешка реч.

– Е, опитайте – сухо каза командирът. – Ако можех да разпитам кита сам, щях.

Ила сбърчи вежди, но се насили да говори.

– Както ви обясних по-рано, с Инуксук сме убедени, че те са живи. Не изключваме възможността да са едно и също същество. Може би сменя формата си или мимикрира тази на останалите. Разбира се, може да сме попаднали и на нещо като огледална реалност, в която сме се натъкнали на паралелен собствен образ.

– Невероятно! – професор Джеймс сновеше насам-натам по металната конструкция на мостика, а прошарените  му плитки се вълнуваха. – Всички теории са в сферата на възможностите, но предстоят толкова изследвания!

– Следващото отваряне на портала е след тридесет и два часа – цъкна с език капитанът и скръсти ръце. – Ако това са същества от друго измерение, може да не са особено щастливи, че нарушаваме спокойствието им. Ще пратим войник със следващия трансфер и ще се опитаме да преценим нивото на опасност.

– Сър – Ила прочисти гърлото си, – ако позволите. Инуксук е много разстроен, може би не е добре да отива на нова мисия веднага. Научи за смъртта на нарвала от стадото и е притеснен за безопасността на половинката си и наследника им…

– Притеснен? – капитан Цианг показа редицата бели зъби под тънките си мустачки. – Сега какво, ще поиска психотерапевт ли?

– Капитане – намеси се професорът, – казвал съм и преди, че нарвалите са изключителни същества, а знаем много малко за тях. Като застрашен вид…

– Съветвам ви – прекъсна го капитан Цианг – да убедите вашия изключителен морски еднорог да е готов за следващото влизане, иначе от застрашен вид може да стане изчезнал.

– Разбирам нуждата от бързане – не се отказваше професорът, – но не подценявайте семейните им структури.

– Капитане – обади се Ила, – Инуксук ще влезе отново, при едно условие. Иска да доведем женската му на станцията.

– Изключено! – извика китаецът.

Зад него нарвалът се раздвижи нервно в тъмната вода.

– Космическите полети и без това са скъпи, няма да разнасям двутонен кит през половината слънчева система.

Инуксук удари рога си в стената на аквариума.

– Мисля, че не е съгласен – заключи Коби.

– Сър – Ила се изправи и одеялото се смъкна от кокалестите ѝ рамене, – Инуксук е сериозен. Вече не вярва, че можем да защитим семейството му. Ако не доведем Сиарнак, ще откаже да ни съдейства.

– Не знаех, че разчитаме на добрата му воля – саркастично вметна капитанът. – Нали можете да го подчините.

– Да… – Ила се поколеба. – Това и правя, но с неговото, макар и неохотно, съгласие. Иначе можем да го заставим, но ще е по-болезнено за него.

– Тогава продължаваме по график – китаецът се завъртя на пета и се отправи към изхода. – Последното нещо, което ще допусна, е да ме изнудва кит.

Професор Джеймс се приближи до Ила и я наметна отново с одеялото.

– Трябва да си починеш.

– Той страда, професоре – промълви тя и погледна към синкавите светлини на огромния аквариум.

Силуетът на Инуксук се бе изгубил в дълбините.

– Знам – професорът потупа рамото ѝ.

– Не знаете – едва чуто отвърна жената. – Не знаете колко много ненавижда сливането.

***

В последното денонощие поводите за смях бяха толкова оскъдни, че Ила си позволи тънка усмивка при вида на Орсън Кармайл на контролния мостик. Младежът неловко пристъпваше от крак на крак във водолазното трико, понесъл пневматичния харпун като знаме.

– Юнга, съветвам ви да стоите облечен поне десет минути преди явяването на портала.

– Да – изчерви се Орсън.

Ила въведе кодовете си за достъп и мислено се укори за строгостта си. Орсън бе едва няколко години по-млад от нея, но със сигурност имаше повече опит в стресови ситуации.

– Тренирахте ли? – попита небрежно тя.

– Осем потапяния за последното денонощие, три от тях с гмуркане.

– Добре. Трябва да ви предупредя, че процесът не е приятен, колкото и да се подготвяте.

– Готов съм – изпъна се Орсън.

– Силно се съмнявам – смънка под носа си Ила и активира нискочестотните вълни, за да привлече нарвала.

Водата дълго остана спокойна. Меките синкави отблясъци плавно се движеха нагоре-надолу по дебелото стъкло, без да разкриват ничие присъствие. Ила сбърчи устни.

– Хайде, миличък. Знаеш, че не можеш да се скриеш.

Тя бавно увеличи честотата на излъчването. На този етап звукът трябваше да е еквивалентен на пронизително стържене за сетивата на нарвала, но въпреки това той отказваше да се покаже. Ила превключи на следващата степен. Хангарът се огласи от приглушен рев, карайки Орсън да застане нащрек.

– Спокойно, юнга. Той просто изпитва болка.

След секунда Инуксук доплува до ръба на аквариума. Ила намали честотата, без да я спира напълно.

– ЩЕ Я ДОВЕДАТ ЛИ? – прогърмя преводът на кликанията му в главата ѝ.

– Боя се, че не.

Опашката на нарвала гневно удари стъклото.

– Инуксук, волята ти е силна, но те винаги ще победят. Ако влезем отново, смятам, че имаме шанс да ги убедим. Моля те, довери ми се.

Нарвалът остана неподвижен известно време, облян в сиянието на синкавите светлини. После се насочи към шлюза на преходния аквариум. Ила въздъхна облекчено и включи брояча. Седемнадесет минути до явяването. Обзета от лошо предчувствие, жената се обърна към войника, зяпнал огромния бозайник.

– Юнга Кармайл, аз влизам първа. И… – тя хвана ръката на младежа – може да ви прозвучи странно, но опитайте се да бъдете нежен с него.

Орсън се поколеба.

– Мога ли да попитам защо няма да носим никакви източници на светлина?

– Е, в началото и аз слагах начелник, но истината е, че няма да имате голяма полза от него – Ила се съблече и се отправи към отвора на преходния аквариум. – Наричаме го вода, но течността от другата страна има непознат за нас химичен състав, по-скоро прилича на гел. Електромагнетизмът е съвсем различен. Светлината прониква трудно, затова ехолокацията на Инуксук е незаменима.

– Аха – смънка младежът. – Затова и от оръжейната не монтираха инфрачервен лъч на харпуна, както поисках.

– Нищо ли не ви обясниха, когато ви дадоха достъп до засекретената информация за Арктика Седем?

– Доста – Орсън пое водолазната маска от Ила, – но фокусът беше върху протоколите за защита и нападение. Нямахме време да покрием всичко.

– Хм… Е, това е причината да не изследваме Другия океан с подводни роботи. Всяка електроника, освен чиповете, вградени в мозъците ни, спира да работи от другата страна. Нямаме представа защо.

– Разбирам – изчерви се Орсън.

– Спокойно, каквото и обучение да ви спретнат, нищо не може да ви подготви за сливането. Не трябва да губите физически контакт с нарвала, иначе мозъчните вълни ще се накъсат и сливането ще се разпадне. И… опитайте се да запазите спокойствие – добави Ила, като отвори капака на преходния аквариум и скочи в ледената вода.

Орсън Кармайл провери за стотен път предпазителя на харпуна, прекръсти се и се гмурна след нея.

***

Разбиващия спящия лед чакаше, окован в металните челюсти на хората. Новият човек миришеше на страх, нищо че беше по-едър от Ила и държеше здраво едно от приспособленията им за убиване. Настаниха се на гърба му бавно и тромаво. 

Съществото му се сви болезнено под здравата хватка на Ила, а с нея дойде и другото, по-неуравновесено присъствие. То разпери неумело пипалата си из ума му и натисна безпощадно нервните му центрове. Разбиващия спящия лед зави от болка, тялото му се разбунтува, в опит да изтласка натрапника далеч от себе си. Чуваше гласа на Ила припряно да дава команди. „Отпусни. Следвай ме. Не го докосвай там! Това е, плавно кръжим около неговите мисли, не навлизаме в тях.“ Вторият, непознат глас кънтеше глухо из коридорите на ума му. „Така ли?… Мамка му, как го правите?“. Непохватният захват на човека леко се отпусна и вълна на облекчение заля нарвала.

„Потърпи само още малко“ – успокоително го погали мисълта на Ила. – „Той не е свикнал, не искаше да те нарани.“

Разбиващия спящия лед не отговори. Хората щяха да го изтезават, както намереха за добре. Междувременно черните искри започнаха да се появяват във водата пред тях и малко по малко порталът се оформи.

„Дръжте се за мен, Кармайл. Не, не ме стискайте физически, дръжте мисълта си долепена до моята. Така… Влизаме.“

Металните скоби се отдръпнаха. Менталният тласък на човешката женска задейства мускулите му и те безропотно го отведоха към непознатия мрак на чуждото море. Рогът му проби черната стена и, както винаги, водата от другата страна подразни нервните му окончания. Страхът на мъжа върху гърба му го скова, подсилвайки собствения му ужас.

„Кармайл! Блокирате движението.“

„Съжалявам!“ – прокънтя другата мисъл. – „Ето, така по-добре ли е?“

Отчаян, Разбиващия спящия лед извика образа на Танцуващата в сиянието и вложи цялата си енергия в това да игнорира паразитите в ума си. Чернотата ги засмука и обля в гъста топлина. Водата тук шумеше различно, с мелодия хем позната, хем чужда. Научил се бе да разпознава римите ѝ, толкова различни от музиката у дома. Водният затвор, който обитаваше от толкова време, също не звучеше като истинския океан. Водата, задвижвана от човешките устройства, бучеше монотонно и глухо, за разлика от меката, хладна прегръдка на Ледовития океан, която го люлееше в нежен ритъм. Така бе зажаднял за плавните течения и мрачния простор у дома, вместо вялата вода на затвора, чиито прозрачни стени го притискаха постоянно. Може Другия океан да бе различен и плашещ, но зовеше също тъй приспивно и сладко.

Опашката му премина през бариерата. „Две минути и четиридесет секунди“. Ила задейства песента и Разбиващия спящия лед запя. Другото, неспокойно присъствие в ума му затрепера и нагази по-дълбоко, карайки трептенията на звука му да се накъсат и разпаднат.

„Кармайл! Контролирайте се!“

Съжалявам! Виждам триизмерно… не, колко измерения са това?“

„Според професора са четири. Само че четвъртото не е точно време, а по-скоро вълната на звука, разтегната във времето.“

„Аз…нямам думи… Невероятно е!“

„Това е чудото на биосонара. Ние с вас сме единствените хора, които могат да го усетят от първа ръка. Сега ме оставете да водя.“

Ила избута чуждото присъствие и в сравнение с него, докосването ѝ му се стори поносимо. Каква плашеща мисъл. Нима бе свикнал с женската дотам, че да приеме узурпацията ѝ като приятна?

Ила усети напрежението му и бавно отпусна активните нервни центрове. Вълна на безразличие го заля против волята му. Разбиващия спящия лед продължи да пее и само една искра на обида остана да вибрира дълбоко под повърхността.

„Две минути и половина. Едно напред.“

Ехото върна информация за множество едри обекти пред тях. Шокът премина като електрически заряд през съединените им умове. Мислите на новия човек се активираха първи и той временно иззе контрола от Ила. Агресия, подклаждана от страх, нахлу във всяко кътче на съзнанието на нарвала и активира древните нагони за атака на живот и смърт. „УБИЙ. НАПАДНИ. ОЦЕЛЕЙ.“ Разбиващия спящия лед се придвижи напред, готов да забие рога си в каквото се изпречи насреща му. Някъде назад Ила се бореше за контрола и крещеше безсилно: „Отпуснете! КАРМАЙЛ!“

Фигурите отпред се раздвижиха. Огромните им, разляти настрани плавници затрептяха в отговор на песента. Вибрациите им обгърнаха Разбиващия спящия лед и… разнищиха примката, в която го бяха омотали хората. Облекчен, той раздвижи несигурно тялото и ума си. След кратък миг на колебание, предпазливо протегна мисълта си напред към непознатите.

***

Ила не знаеше какво бе истински страх до този момент. Нещо бе прекъснало връзката ѝ с Инуксук и, заедно с това, бе загубила способността си да вижда в Другия океан. Без сетивата на нарвала, бе напълно беззащитна и сляпа насред гелообразната чернота на разлома. Тя се притисна още по-силно към хлъзгавото тяло, което бе единствената бариера между нея и бездната.

Чуваше глухите крясъци на Кармайл зад себе си, притъпени от плътността на водата. Единствено кликащите звуци на нарвала оставаха ясно различими сред размекнатото монотонно бучене. Стори ѝ се, че Инуксук се движи, но не можеше да определи накъде, нито колко бързо.

„Това е краят“ – помисли си през завесата от паника. Чуждоземните твари щяха да ги разкъсат или да умрат сами, изгубени в мрака, когато кислородът свърши. Ръцете на Кармайл я задърпаха и Ила се задържа на своеобразното си седло само благодарение на дебелите каиши. Студеното желязо на харпуна се притисна в рамото ѝ и миг по-късно усети странично отката на оръжието. Кармайл пое удара, тялото му отскочи назад и пропадна в бездната.

***

Коби Джеймс положи едната си длан върху другата, за да овладее треперенето им, но това не помогна да потисне тревожданата тръпка, сковала сърцето му. През последните секунди наблюдаваше как всичко, което бе градил десетилетия наред, се хлъзга по нанадолнището към пълния крах.

На шестдесет и осем, за цялата научна общност той бе един никому неизвестен, второразряден изследовател, заточен на космическа станция между Марс и Юпитер. Вярно, най-отдалеченото кътче от Слънчевата система, на което хората бяха успели да изградят структура в двадесет и втори век, но на пръв поглед – съвсем безинтересно. Кой би предположил, че неговото най-голямо откритие от години бе строго засекретена тайна между правителствата на Нов Китай и Панамериканските щати?

Коби преглътна, оглеждайки напрегнатите военни около себе си. Смяташе се за прагматичен и не таеше надежда, че в рамките на отредените му години ще успее напълно да проучи разлома. За сметка на това, винаги бе вярвал, че изследването ще напредне дотолкова, че най-сетне името Коби Джеймс да изплува от тинята на историята. Коварната болест налагаше да направи всичко възможно, за да ускори процеса.

След безброй неуспешни опити да изпратят сонда или подводница през прореза на материята, именно Коби бе направил първите експерименти с морски обитатели – дребни риби, пускани с макари през портала. Истинският пробив дойде, когато му хрумна да използва морски бозайници. Освен отличаващи се с естествената си интелигентност, ехолокационните им умения се оказаха разковничето за проучването на Другия океан. Най-добрите сред тях безспорно бяха нарвалите –  за жалост вид, почти изчезнал от лицето на Земята.

Неутрино активността от портала се повиши двойно на предния път.

– Господа – прочисти гърлото си Коби, – боя се, че разломът може да се разпадне всеки момент. Има опасност да загубим изследователския екип.

Думите му срещнаха гробна тишина. После дребният капитан отсече.

– Нареждам евакуация на Арктика Седем. Целият персонал да се изтегли към сектор две до второ нареждане.

– Капитане, професоре! – помощник-капитан Фицмерил привлече вниманието им. – Те се връщат!

***

Рогът му безпогрешно усети точката на преход между двата океана. Разбиващия спящия лед почувства гордост, че бе успял да се завърне сам, а не като безволев труп, направляван от някой друг. Човешкият брояч отчиташе минута и десет секунди до затварянето на процепа. Ила го зовеше отчаяно, опитвайки се да се слее наново с него, но мислите, които пъплеха из съзнанието му бяха твърде опасни, за да я допусне в себе си. Най-сетне човешката женска се отказа, смъкна се от гърба му и излезе на сушата.

Водата се изпълни с неравните, груби тонове на други хора. Той потрепера, отвратен от неспирния дисонанс на звуците. До днес вярваше, че само белите братя, наричани от хората белуги, бяха способни да комуникират с напеви и кликвания. А дори те нямаха таланта за песен, омайна като тази, която чу днес. Трябваше му време да осмисли всичко…

Най-сетне хората разкачиха каишите от тялото му и Разбиващия спящия лед се плъзна в по-големия си затвор. Заплува право нагоре, докато не проби повърхността и вдиша шумно, обновявайки кръвотока на цялото си тяло. Спокойствието му не трая дълго. Чу отново настоятелния зов на Ила близо до себе си и припряно прочисти ума си. Обгърна откритията си със слоеве първични и непонятни за хората мисли. От опит знаеше, че Ила нямаше да търси толкова надълбоко, от незнание или от страх да проникне в най-дълбоките нива на съзнанието му. Малкото тяло на жената се докосна в неговото.

– Инуксук, защо сливането ни се прекъсна?

– ТИ ИЗГУБИ КОНТРОЛ НАД ДРУГИЯ ЧОВЕК И ВРЪЗКАТА СЕ РАЗПАДНА.

– Не. Щях да знам, ако по погрешка съм изпуснала контрола – тя се поколеба. – Моля те, слей се с мен отново.  Трябва да знам.

Този път Разбиващия спящия лед не се съпротивлява. Остави я да претърси ъгълчетата на съзнанието му, да разхвърля грозно мислите му с настървението на бели мечки, късащи плът от труповете на леда. Трябваше да търпи. Заради стадото. Заради себе си. Заради… НЕ! Разбиващия спящия лед се усети навреме и потули случайната мисъл, преди Ила да я докосне. Най-накрая, след цяла вечност, жената се отказа и отпусна хватката си.

– Извинявай. Трябваше да съм сигурна. Кармайл остана там… и още съм в шок. Ще се върна възможно най-скоро.

– СИАРНАК.

– Инуксук, знаеш, че отказаха да…

– СИАРНАК  – натърти той – АКО НЕ Я ВИДЯ, НЯМА ДА ИЗЛЯЗА ПОВЕЧЕ ЗА ВЪЗДУХ.

– Не би го направил – започна Ила, но нарвалът я усети да потреперва.

Знаеше, че е доловила решимостта в думите му.

***

Коби Джеймс гризеше нокътя на лявото си кутре – навик, който му бе останал още от тийнейджърските години и никога не можа да откаже, когато беше под стрес. А днес напрежението в брифинг залата можеше да задави всеки. От другата страна на масата, под строгите погледи на Цианг и Фицмерил, Ила разказваше за трети път хронологичната последователност на събитията до момента, в който бяха загубили връзка с нарвала.

– Юнга Кармайл стреля, но падна от гърба на Инуксук. После нарвалът ни доведе обратно. Това е всичко, сър.

– Убедена сте, че не е улучил нито едно от извънземните? – попита капитанът.

– Инуксук не си спомня да е видял някое от тях да пострада.

– Това не е достатъчно. Претърсихте ли ума му?

– Изчерпателно, сър. Спомените му са – Ила се запъна в търсене на правилните думи – замъглени. Може да ви се стори странно, но това е огромен стрес и за него. Той беше дезориентиран и уплашен.

– Дори така – скептично отговори Цианг, – не ни помага да изготвим план за действие при следващото явяване. Остават двадесет и шест часа, а ние сме също така неподготвени, както предния път. Професоре, какви са прогнозите за стабилността на портала?

– Обнадеждаващи – излъга безсрамно Коби, знаейки, че нито един от помощниците му в лабораторията не би могъл, или поне не би посмял, да оспори. – Неутриното е вече съвсем стабилно.

– Знаем ли какво причини промяната?

Коби потърси друга лъжа от предварително набелязаните си научни хипотези и се опита да звучи съвсем непринудено.

– Свръхсинаптичната активност на нарвала, сър. Първия път концентрацията на изследователската двойка беше нарушена заради нападението над стадото му. Втория път – заради наличието на чужд елемент във връзката.

След миг добави и последния си коз:

– Мога да модифицирам излъчванията на вградения чип, за да предотвратя бъдещи проблеми.

– Капитане, смятам за редно да изпълним молбата на Инуксук – вмъкна се отново в разговора жената. – Нарвалите са социални животни, а държим този в изолация цяла година. Помислете за пропуснатите ползи, ако той наистина отнеме живота си.

– Още преди предходното влизане дадох заповед да транспортират бременната женска – капитан Цианг се усмихна без помен от радост. – Естествено, не исках китът да знае. Веднага след като пристигне, ще я подложим на операцията и ще заменим изследователския екип.

– Но, сър – Ила се изправи на крака невярващо, – Сиарнак е бременна. Не знаем дали мозъчните вълни няма да имат ефект върху малкото.

– Това безспорно би било тъжно, но за адмиралтейството е важно да имаме готов екземпляр, който да можем да контролираме – китаецът презрително изсъска следващите думи. – Вие очевидно сте изпуснали юздите на този.

– Трябва да изразя несъгласие, сър – намеси се Коби, усетил, че ситуацията излиза извън контрол. – Нарвалът винаги е бил кооперативен. Тези животни са по-интелигентни от делфините, а според някои колеги, дори от хората. Нормално е да имат резерви, предвид нивото на потенциална опасност.

– И какво ме съветвате? Да съобщя на адмиралтейството, че прекратяваме опитите, докато китът се съвземе от уплаха си?

– Не, само докато не се събере с женската си. Той иска само това – промълви Ила.

– Не я водим за негово удовлетворение, а като резервен вариант – отсече капитанът. – Ако имате гаранции, че мъжкият ще съдейства, ще ѝ поставим импланта и ще разширим обхвата на проучването с втора двойка. Твърде дълго държим всички яйца в една кошница. Женската е качена на най-бързия междупланетарен транспорт и дори така, ще отнеме две седмици, докато пристигне на станцията.

– Значи ще изгубим десет възможности за влизане в Другия океан – веднага изчисли Коби и погледна притеснено към главнокомандващия.

– Десет е цялата отсрочка, която съм склонен да дам – студено обяви Цианг. – След това влизаме отново и вариантите са два – начало на комуникация с другия вид или залавяне на тяло, което да изследваме.

Коби въздъхна с облекчение. Десет отваряния беше значително време, в рамките на което трябваше да намери начин отново да укрепи разлома. Или това, или рискуваше да го загуби завинаги, заедно с кариерата си, потенциално цялата космическа станция и живота си.

***

Разбиващия спящия лед сънуваше света преди. Триизмерни образи, сътворени от песните, които стадото му предаваше от незапомнени времена, изпълваха ума му. Те разказваха за далечното минало, когато видът им пристигнал на Земята и не се съобразявал с хората, които обитавали колиби от лед и не смеели да кръстосват водите надалеч. Сънуваше многобройните стада и изобилието от храна в отколешните полярни нощи, когато водата замръзвала и заплашвала да ги погребе под своя леден плащ, а вечно гладните бели мечки ги нападали на повърхността. Мечтаеше за миналото, в които женските се обособявали на свои групи, а мъжките кръстосвали издадените си предни зъби в борба за надмощие – много преди отровните топли води да разпръснат своята гнилоч на север, преди планините от лед да се стопят, събличайки величествения си плащ от океана.

В неговия почти петдесетгодишен живот, чудото на замръзналото море се бе случило отново, и то когато себеподобните му бяха забравили колко опасен можеше да е белият похлупак на повърхността. В една такава зима той спаси стадото и получи истинското си име. Стана техен предводител, но само за да ги напусне, отвлечен от хората в час на най-голяма нужда.

Нещо погали съзнанието му. Разбиващия спящия лед сънливо отхвърли докосването. Не искаше да говори с Ила сега, а просто да спи, в очакване отново да види Танцуващата в сиянието. Докосването се повтори, по-силно от преди, нежно и настойчиво.

Разбиващия спящия лед се разбуди и, обзет от странна възбуда, заплува към стената на своя затвор. Човешкият брояч бе застинал в кръглите си еднакви форми. Проходът към Другия океан бе отворен, но нямаше как да го достигне – малкият аквариум към входа беше заключен. Нарвалът направи няколко безпомощни завъртания във водата и най-подир запя в посока на черния отвор.

Отвърна му друга песен, могъща и страховита в своята прелест.

***

– Професоре, ръката ви трепери!

– А, от твърде многото кофеин днес е – нервно се засмя Коби Джеймс и продължи деликатната си работа, оглеждайки централния лоб на нарвала.

Ила го изгледа неразбиращо и му подаде миниатюрния лъскав чип, който трябваше да вгради в мозъка на Сиарнак. В последните две седмици научният ръководител на базата изглеждаше по-нервен и недоспал от всякога.

От друга страна, самата тя никак не се чувстваше добре. След загубата на Орсън, очакваше възобновяването на потапянията в Другия океан с растяща тревога. Нелепата смърт на наивния и по своему чаровен младеж бе само част от причините за неконтролируемите спазми, които сковаваха цялото ѝ тяло и я караха да се буди, обляна в пот. Не, кошмарите за заливащите я черни талази на Другия океан бяха проблем, с който вярваше, че може да се справи с упорита медитация и време. Рискът да умре в портала винаги бе реален, макар преди да бе успявала да погребе тази мисъл на дъното на съзнанието си, опиянена от адреналина и приключенската тръпка. Ила бе готова да плати и най-високата цена, за да продължи да общува непосредствено с морските бозайници.

Не… имаше и друго. Инуксук достигаше лимита на своята издръжливост и търпение, а с цялото си същество Ила предусещаше, че бъдещите събития щяха да го тласнат отвъд предела.

Професорът свърза чипа към синаптичните влакна и на екрана се появиха равномерните мозъчни вълни на Сиарнак. Ила си отдъхна. Бе наблюдавала лично как пренесоха женската от полевия аквариум до резервното водохранилище на Арктика Седем. Този нарвал бе много по-малък от внушителните, почти рекордни, размери на мъжкия и нямаше издадена напред бивна. Бременността ѝ обаче личеше и тя не бе приела пленничеството си добре. За нейна собствена безопасност, се бе наложило да я държат упоена през по-голямата част от пътуването. Това, разбира се, не бе изненада за Ила. Нарвалите не оцеляваха в плен. Инуксук бе изключение, благодарение на мозъчните импланти, които професор Джеймс бе поставил, и които позволяваха на пленника да контактува с нея, както би го правил с друг представител на вида си.

– Е, обявявам операцията за успех! – гордо каза професор Джеймс и отстъпи назад, за да може Ила и помощниците-ветеринари да довършат процедурата по затваряне на черепната кухина и зашиването.

Накрая Ила погали кожата на нарвала, която от време на време обливаха с кофи вода, за да я поддържат влажна. Сивкавите петна по бледото тяло следваха съвсем различна шарка от тази на Инуксук.

– Знаете ли, че думата нарвал всъщност значи труп на кит?

– Не, не съм се замислял – отговори разсеяно професорът, докато сваляше маската и ръкавиците си.

Ила потупа Сиарнак и се подготви също да напусне операционната.

– Инуитите са ги мислели за привидения в морето, хем подобни, хем различни от другите китове, дори нереални. Предците ми са разказвали легенди, в които ги наричат пътешественици между световете, дошли в океана по волята на боговете.

– Твърде любопитно – почти изтананика професор Джеймс и забърза към изхода на лечебницата.

– Професоре – провикна се Ила, – знаете ли кой ще се слее със Сиарнак?

Чернокожият мъж се спря и снопът ситни плитки, обрамчил главата му, се разклати бурно.

– Боя се, че този път ще е истински военен. Някой, който според Цианг би могъл да я контролира повече.

– Значи ще я пречупят – прошепна в ужас Ила.

***

Разбиващия спящия лед не бе на себе си от радост. Усети миризмата ѝ в мига, когато тя докосна водата на затвора му. Чу и туптенето на двете сърца – едното познато, другото малко, още неукрепнало. Той изпрати мелодия за поздрав, прославяйки името ѝ, после заплува напред в тъмната синева по посока на силуета ѝ.

Танцуващата в сиянието му отвърна и песента ѝ беше щастлива и тъжна едновременно. Разказа му в образи за страха и коварните човеци, които се бяха промъкнали прекалено близо до тях. Пя му за кървавата смърт на Арлук и оскверненото му тяло. За това как изтръгнали прекрасните му бивни, на които всички в стадото се възхищаваха. Сетне допря тялото си в неговото и заедно оплакаха смелия воин, който бе водил и защитавал окаяната им група в продължение на повече от година.

Разбиващия спящия лед научи за новите перипетии в постоянно затоплящите се води. Колко често трябвало да приемат милостиня от хората, за да се нахранят. Плака с нея, когато му изпя за отвличането си от стадото и опита на останалите да я защитят, уплашени, че може да я сполети съдбата на Арлук. Накрая замря в съзерцание и наслада от компанията ѝ, ала тревогата не го напусна.

– Само пет от нас останаха в северните води. Ние загиваме, водачо. Твоето дете ще е последното, което ще изплува на повърхността. Когато то порастне, няма да има стадо, нито собствени малки… Ще завари океан без рибни пасажи, без сянката на могъщите ледове, в която да се скрие. – Танцуващата в сиянието скръбно потърка главата си в неговата. – Нашето дете ще е призрак в една пуста, синя бездна.

– Не губи надежда, имам да ти разкажа много…

Разбиващия спящия лед се спря, едва сега усетил нещо нередно по кожата ѝ. Той я огледа и нададе протяжен вой. Побеснял, хвърли тежко тялото си към стената на аквариума, за да извика тъмничарите си. Никой не се появи.

Нарвалът тръсна глава и дългият му рог удари стъклото странично. Отдалечи се, засили се наново и се хвърли с всичка сила към стъклото. Отново. Отново. Въпреки дебелата възглавница от подкожни мазнини, тялото му вече крещеше от изнемога, натъртено до кръв. Отново.

Близо до него Танцуващата в сиянието ридаеше в серия от накъсани вопли и кликания. Хората бяха виновни за плача ѝ. Те я бяха наранили и променили също като него. Отново. Разбиващия спящия лед се засили и стъклото изпращя от почти двутонната му маса. Нямаше пукнатина. Хората бяха добри в две неща – да строят здрави стени и да създават смъртоносни оръжия. Отново.

– Инуксук!

Най-сетне. Ила протегна ръце нагоре към него и заговори глупави, успокоителни фрази.

– Зная, че си разстроен...

– ОБЕЩАХТЕ ДА ЗАЩИТАВАТЕ ПОСЛЕДНИТЕ ОТ ВИДА МИ.

– Инуксук, помисли. Какво ще прави Сиарнак, ако нещо стане с теб и не можем да комуникираме с нея? Това е за нейно добро.

– ЛЪЖИ – той запрати бивната си към стъклото и се сви болезнено от удара.

– Инуксук! Ако се нараниш, няма да ѝ помогнеш. Помисли, така ще пратят само нея, без теб да я защитаваш. Приятелю, имам план. Моля те, довери ми се.

– ДА ТИ СЕ ДОВЕРЯ? ТИ СЕ ОСТАВЯШ ДА ТЕ КОМАНДВАТ, КАКТО ВОДОРАСЛО СЕ ОГЪВА ПОД СИЛАТА НА ТЕЧЕНИЕТО.

Човешката женска се сви и покри лицето си в шепи. Гласът ѝ прозвуча наскърбено, но и с нотка на твърдост.

– Повярвай ми, Инуксук. Няма да ги оставя да ви нараняват повече.

Разбиващия спящия лед не избра да ѝ повярва. Крайно време беше да се опълчи на тираните, които бяха избили вида му.

***

Ила стисна здраво кожените хватки на специалното си седло и се подготви да извърши планирания си саботаж. Движещите се фигури на брояча застинаха в познатите обли символи, следвани от черните искрици във водата. Двамата с Инуксук се приготвиха да навлязат първи в разкрилата се чернота. Поради невъзможността двата нарвала да се поберат в преходния аквариум едновременно, Сиарнак, прикрепена с верига към мъжкия, трябваше бавно да го последва през шлюза, водена от въоръжения помощник-капитан Фицмерил. Освен, че им осигуряваше допълнителна сигурност, веригата беше снабдена с фина титаниева мрежа, готова да се разгърне и улови едно от съществата в Другия океан.

Настанил се пред контролното табло, професор Джеймс се подготви да настрои йонните излъчватели в хангара на Арктика Седем на честота, която се надяваше да е достатъчна за стабилизирането на разлома в отворено състояние веднъж завинаги.

На няколко метра от него, Капитан Цианг наблюдаваше влизането от обичайното си място, готов да даде заповедта за прочистване на междинния аквариум и при най-малкия знак за опасност.

***

Разбиващия спящия лед остави човешката женска да натисне нервните центрове, активиращи песента му за последен път. Беше заръчал на Танцуващата в сиянието да направи същото, без намек за съпротива. Болеше го да знае, че тя изпитва същата агония и безпомощност, на каквито бе подложен стотици пъти досега. Свиваше се от мъка, дори при мисълта, че малкото може би усещаше противното човешко присъствие, ровещо из ума на майката, ала това беше солената цена, която двамата трябваше да платят за свободата си.

Веднага след началото на сливането бе разбрал за нелепия план на Ила да обезоръжи другия човек и да го блъсне във вечната чернота, претендирайки, че никой друг освен нея не е способен да контролира нарвалите. Плоска схема, която нямаше да сполучи. Хората щяха да подновят опитите си, жертвайки още и още от своите, в името на това да обуздаят древните умове на северните властелини.

Трептенията на мелодията му се разпростряха из Другия океан и Разбиващия спящия лед зачака. Не намери отзвук. Усети острието на страха да се плъзга по ръба на ума му. Те трябваше да са тук. Бяха обещали да дойдат отново. Не бяха като хората, не мамеха. Отстрани Танцуващата в сиянието и нейният ездач плуваха неспокойно в плътната течност, без да подозират какво се случва.

„Инуксук?“ – Ила дръпна уплашено нишката на мисълта му, едва сега осъзнала тайната. – „Какво си направил?“

Дали наистина не бе допуснал грешка… Те не се отзоваваха на повика.

„Инуксук… защо не ми каза…“

Разочарованието и обидата на човешката женска го жегнаха, въпреки волята му. Сякаш ѝ дължеше вярност, задето го бе измъчвала по-милостиво, отколкото биха го правили други.

В този миг сонарното ехо открои десетки дребни точки, които бавно изникнаха от чернотата и ги наобиколиха. Ила затаи дъх и хватката ѝ около съзнанието му се стегна. Музиката на Танцуващата в сиянието прерасна в болезнен вик, щом човекът на гърба ѝ я принуди да се придвижи напред, в готовност да разпънат мрежата.

Съществата от Другия океан се уголемиха и разпънаха крайници, досущ като плавници. Облите им тела се разтегнаха и наподобиха формата на нарвалите. Инуксук избра момента да разкрие напълно дълбоко погребаните си мисли пред човека.

„СЪЖАЛЯВАМ, ИЛА. ТРЯБВА ДА ПРЕДПАЗЯ ПОТОМСТВОТО СИ ОТ ХОРАТА. ЗА НАС ВЕЧЕ НЯМА МЯСТО НА ЗЕМЯТА.”

Съществата запяха в хор и Разбиващия спящия лед приветства песента им, в съединеното си с човека съзнание. Те пееха за покой, блажено мечтание сред тихи течения, искрящи звезди, насред дълбоки бездни. Наситиха ума им с образи на безбрежния океан на сътворението и погибелта, в който нямаше скръб, нито тревога, а само безкраен кръговрат на енергия. Показаха им хилядите светове, които плаваха, приютени в него. Някои – миниатюрни като капчици роса върху тревата, други – огромни като галактики. Много, които бяха подобни на познатия им и още повече, отвъд способността им да ги разберат.

Бавно нарвалът усети, че човешката женска започва да осъзнава онова, което Те вече му бяха разкрили. Не плуваха в океана на далечна планета, нито на паралелна Земя. Тук нямаше форми на живот, подобни на тях, ресурси, които хората да експлоатират, нито земи, които да завладеят. Намираха се в тъканта между всички вселени, в околоплодната течност на космическата утроба, от която бе възниквала материя и дух и в която всичко се завръщаше отново. Порталът не беше аномалия, а просто пора в мембраната на клетка, която, като безброй други, се отваряше и затваряше, за да пропуска енергията между световете.

Ила постепенно отпусна захвата си около ума му и заедно със страха, през споделената им връзка се разля благоговение. Опиянена от песента, тя се пресегна за още, изгаряна от любопитство да научи всичко. Кои бяха Те?

Песента разказа, че бяха просто пазители на многобройните светове.

Това ли бяха телата им?

Да и не. Нарвалите можеха да ги видят само по този начин.

Те ли бяха създали всичко?

Не, прошепна мелодията, други създали живота. Пазителите просто се грижели  безкрайните зародиши на светове да узряват и процъфтяват.

Колко вселени съществуваха в безкрайния мрак на Другия океан?

Разбиващия спящия лед нежно улови трепкащите мисли на Ила и ги укроти.

„УМЪТ ТИ ЩЕ СЕ УДАВИ МНОГО ПРЕДИ ДА НАУЧИШ ОТГОВОРИТЕ.“

„Но аз трябва да знам!“ – Ила се бореше с него, макар да бе останала почти без сили. – „Богове ли са, Инуксук? Как е възникнал този океан? Той ли е порталът между всички светове?“

„ДОРИ АЗ НЕ СМЕЯ ДА ПОПИТАМ, А МОЯТ УМ Е ПО-СИЛЕН. МАЛКИ ЧОВЕКО, НИЕ СМЕ ПРОСТО ПРАШИНКИ, РАЗВЯНИ ОТ СИЛАТА НА НЕЧИЙ ДЪХ. ЗНАНИЕТО ЩЕ НИ ПОГУБИ.“

Ила неохотно отстъпи и Разбиващия спящия лед чу приповдигнатия възглас на Танцуващата в сиянието, чийто поробител бе изпаднал в шок и изгубил контрол над нея.

„ИСТИНА ЛИ Е?“ – запита тя.

Мелодията потвърди. Пазителите бяха чули последната молитва на един отмиращ вид и се бяха отзовали, както се бе случвало преди и както щели да направят отново за Пътешествениците. Можеха да намерят нов дом за тях – друг свят, далеч от този, който едва не ги беше погубил. Щяха да ги приютят в океан с ледове и рибни пасажи, без опасности, без хора, а после да зазидат процепа, открит по случайност от любопитните човеци. На негово място, в безбрежната паяжина на световете, щеше да изникне друг. Ритмите нежно подканиха нарвалите да тръгнат напред.

„Инуксук!“ – гласът на Ила долетя в съзнанието му тънък и пречупен, загубил воля. „Какво ще стане с мен и Фицмерил?“

***

Коби Джеймс стоеше като на тръни пред монитора. Минута и половина след влизането на изследователския екип, неутрино активността рязко се бе покачила и вече наближаваше критични нива. Порталът можеше да се разпадне всеки миг. Професорът преглътна и насочи предварително набелязаната доза йонизиращо лъчение към разлома. Показанията на измервателните уреди полудяха.

***

Песента на Пазителите рязко се промени. Разбиващия спящия лед разбра тревогата им. Някой се опитваше да разкъса безвъзвратно мембраната, крепяща вселените отделно, а тя не биваше да остава отворена. Налагаше се да запечатат пролуката незабавно.

„ИЛА?“ – той потърси човека със смесица от жал и тъга. Въпреки безкрайните часове на унижение и болка, тя бе най-близкото до другар, което човечеството можеше да му предложи. Сега, когато най-сетне бе спасен, не можеше да я мрази. – „ОТДЕЛИ СЕ ОТ МЕН.“

„Страх ме е, Инуксук...“

„ЩЕ ТЕ ВЪРНА В ТВОЯ СВЯТ. ЗА МЕН ТОВА НЕ Е МИЛОСТ, НО ЗНАЯ, ЧЕ НЕ БИ МОГЛА ДА СЕ ПРИСПОСОБИШ КЪМ ДРУГ.“ – После нежно добави – „БЛАГОДАРЯ ТИ, ЧЕ НАПРАВИ ЗА МЕН, КАКВОТО МОЖА.“

В последния миг на сливане двамата чуха Пазителите да пеят, че ще върнат и още един, чието място не бе тук.

***

Коби увеличи силата на облъчването. Кървясалите му очи шареха по измервателните уреди, докато капитан Цианг крещеше нещо насреща му. Оставаха по-малко от тридесет секунди до затварянето на портала и по всичко личеше, че планът му работи. Разломът беше нараснал с почти метър.

През черния процеп преминаха три човешки тела. Коби смръщи вежди. Къде бяха нарвалите? Съпротивлението на портала изведнъж се промени и процепът започна отново да се свива, а неутрино активността на разлома достигна критична точка. Отнякъде забуча аларма за тревога първа степен.

Професорът извика от яд и безсилие и отблъсна военния, който се опита да го отдалечи от работната му конзола. Огледа се. Всички останали бяха напуснали постовете си и залата се беше опразнила. Нямаше печеливш ход, каквото и да стореше, изглеждаше невъзможно да запази портала отворен.

Разтърсван от няма ярост, професор Коби Джеймс заби юмрук в масата до себе си. Оставаше му само едно – да увеличи силата на облъчването над допустимите граници.

***

Ила се озова в истинската вода и зрението ѝ най-сетне се върна. Нямаше време да разпита Орсън как бе оцелял две седмици под грижата на Пазителите. Тя трескаво избута юнгата и помощник-капитана напред. Тялото на Фицмерил изплува безжизнено на повърхността. Жената доплува и го разтърси няколко пъти, но той не реагира. Очите под водолазната маска гледаха без да виждат, изгубили блясъка си в тъмната бездна отвъд. Ила прокле наум. Сиарнак не бе знаела или не бе поискала да заслони ума му, за да го предпази, както бе направил Инуксук. Двамата с юнгата оставиха Фицмерил в ледената вода и, под звука на предупредителните сирени за евакуация, се качиха по стълбицата на малкия контейнер.

Синият покой на дълбините бе отстъпил място на кървавочервен ад, чиито светкавици огряваха гигантския аквариум като в предсмъртна агония. Двамата захвърлиха водолазните си маски и затичаха към изхода, но едва прекрачили блиндираните врати на хангара, зад тях се разнесе тътен. Компютърът на станцията обяви спускането на защитните шлюзове и кошмарът, който Ила бе изживявала в ума си стотици пъти, се сбъдна.

Тридесет секунди. Прескочиха първия праг. Стъпките им отекваха из металния коридор, докато първият шлюз се спусна с глухо кънтене зад тях. Втори праг. Трети праг. Чуха два последователни, отчетливи удара на метал в метал. Нямаше време за почивка. Втурнаха се към изхода за спасителните капсули.

Четиридесет и пет секунди по-късно разломът имплодира и зона Арктика Седем се разпадна, повличайки цялата космическа станция Океан със себе си.

***

Няколко спасителни капсули се бяха пръснали около останките на космическата база, като миниатюрни топчета по игрално поле, разпилени от ядосано дете. Много от тях изглеждаха повредени, по други примигваха бледи сигнали в очакване на помощ. Всички оцелели знаеха, че не беше много вероятно такава да дойде навреме. Най-близките транспорти бяха на дни път, някъде в орбитата на Марс, а запасите от кислород на капсулите можеха да се изчерпят много преди това.

Ила и Орсън бяха стиснали ръцете си, загледани в мащаба на разрушението през малкия люк на капсулата. Сълзи се стичаха по лицата им, но не от страх или мъка по загиналите. Нямаха сили да говорят, а и като че ли и нямаше думи в човешката реч, които си заслужаваше да изрекат. Песента на Пазителите вече бе казала всичко, което някога имаше да се казва. Бе им дала знание и едновременно с това им го бе отнела, завинаги затваряйки вратата отвъд. Някъде на ръба между еуфорията от прозрението и бездънния кладенец на отчаянието, Ила и Орсън се лутаха все тъй изгубени, както в чернотата на Другия океан. Само в болезнено притиснатите им длани пулсираше надеждата, че ще чуят песента отново, когато времето им изтече.

Ила потърси утеха в знанието, че нарвалите се бяха спасили, че може би не всичко беше напразно, след като, макар и косвено, тя бе помогнала на един морски вид да оцелее. Зачуди се дали някой би направил същото за хората…

Мрачен и изгубил младежката си жизнерадостност, Орсън размърда притиснатото си в нея едро тяло. Тъжно поклати глава, сякаш прочел мислите ѝ през остатъчна нишка от сливането на умовете им. Не, за хората нямаше, а и не биваше да има бягство в други светове. Тяхното място беше тук.

С последни сили, Ила извика в съзнанието си любимата си детска книжка. Цветните илюстрации затанцуваха пред взора ѝ и тя се подготви да чака спасението, или сливането със смъртта.

***

Някъде много близо, но и безмерно далеч, на повърхността на океан едно бебе пое първата си глътка въздух. Стотици обитатели на ледените води се стекоха да приветстват него и родителите му като свои, макар да бяха пришълци. Нарекоха малкото „Пътешестващия между световете” и древната легенда отново оживя.

КРАЙ.

*инуитско име, прев. „приятел”