Фестивалът на спасението

---

1.

Кай препускаше сред планините от ръждясал метал. Навсякъде властваше хаос от разрушени и деформирани конструкции – изкривените им елементи стърчаха като оголен скелет на грамаден звяр. Метални въжета опасваха като паяжина изкормените руини, а по тях бяха накацали десетки гарвани. Кръгли кули се извисяваха към висините, дебели и наклонени, като пръсти на великан, погребан под безкрайния безпорядък. Сянката, която хвърляха титаничните форми, притъпяваше непосилната юлска жега. Скриваше Кай и коня му от парещите лъчи на следобедното слънце. Той за момент изгуби от поглед Саридис, който яздеше някъде напред сред руините.

– Намали малко, бе! – викаше Кай на приятеля си, част от черните птици политнаха, изплашени от крясъците. Високият Саридис, на който викаха Въжето, изникна отпред и остави Кай да го настигне.

– Още малко, Гущер! – ухили се русолявият младеж. – Почти сме там.

След миг двамата се спуснаха по стръмния склон на запад, където ръждивите форми ставаха по-ниски и бяха разположени по-нарядко. Пред тях се разкри широка яма. Младежите спряха на метри от склона.

Задъхан, Кай се огледа и намръщено попита:

– Това ли е великото ти откритие бе, Въже?! Че Ръждивото езеро е пресъхнало?

Пред двамата се разкриваше жалка картина – по дъното на ямата властваше напукана почва, разпилени метални части и изсъхнали водорасли. Тук-там се мяркаха кални локви вода, които геройски се съпротивляваха на жаркото слънце. Кай разпозна сред останките няколко метални каляски – от онези с четири колела, които са вървели без коне. Той беше виждал много от тях, не бяха особено интересни.

– С тая адска суша, дето ни е налегнала, и без да идвам дотук щях да ти кажа, че езерото е пресъхнало.

– Не го виждаш, нали? – подсмихна се Саридис и слезе от коня си. Кай го последва, застана на пресъхналия бряг и вдигна ръка, за да предпази очите си от яркото слънце. Той съвсем се намръщи и започна да оглежда внимателно дъното.

– Ако това пак е една от твоите тъпи шеги… – мърмореше Кай недоволно, когато забеляза нещо странно в извивките на терена и устата му увисна. В северния край имаше голяма издатина, която притежаваше прекалено правилна форма, за да бъде част от земната маса. Приличаше на част от сфера. Беше голяма колкото къща и покрита с изсъхнала кал и пожълтели, изсъхнали водорасли.

– Видя ли? –вдигна брадичка Саридис – Ако не бях аз, нищо нямаше да забележиш. Това нещо сигурно е стояло тук от Сътворението! Какво чакаш? Не искаш ли да го огледаме по-отблизо?

Двамата вързаха конете и внимателно се заспускаха с въже по стръмния склон. Когато стигнаха до сферата, и двамата бяха плувнали в пот. Кай, задъхан, сложи ръка на топлата напечена почва и с мъка опита да премахне част от нея. Отдолу имаше гладка, метална повърхност, която заблестя, отразявайки жаркото слънце. Кай различи и неразгадаемите букви на първите човеци.

После двамата внимателно обиколиха сферата.

–Тук, от тая страна, има нещо като врата – заяви авторитетно Саридис, все едно пред тях стоеше изящна скулптура, а той акцентираше на най-интересните детайли.

Това, което Саридис определяше като „врата“, беше кръгла ниша, дълбока не повече от педя. Кай извади ножа си и започна да разчиства наслоената, засъхнала кал от лявата ѝ страна.

– Ако това е врата, трябва да открием и ключалката – каза той. Отне му известно време, за да я намери, но най-накрая успя. Пред него заблестя сложният механизъм, който и преди беше откривал сред ръждясалите руини на хълма. Кай докосна ръкохватката, но Саридис го хвана за ръката.

– Да не си полудял?

– Доведе ме дотук и искаш да го гледаме само отвън ли? – сопна се Кай. Типично за Саридис! Правеше се на смел, но не стигаше до крайности. Никога нямаше да се пробва да влезе в кълбото, само щеше да го гледа отвън. – Да не те е шубе? Страх те е да не изскочи някой железен човек отвътре ли?

Саридис пусна ръката на Кай.

– Глупости! Просто съм внимателен – намръщи се той. – Ако Никама ни хване, че закъсняваме, ще вземе да задава пак въпроси. Знаеш за Спасителите и техните закони…

– Спасителите – изсумтя Кай. – На тях им е през оная работа за нас. Идват и си заминават, а тук – епидемии, глад, суша… Ти сега за тях ли се загрижи?

– Не, ама ако дъртите кукумявки ни надушат, че ходим из забранените зони, ще си имаме сериозни проблеми.

„Саридис просто го е шубе“, заключи наум Кай.

– Добре де – сведе глава той. – Разбрах. Съгласен съм. Само ще надникна вътре и тръгваме.

Кай издърпа и завъртя ръкохватката. Чу се свистене и тракащ шум. В кръглия отвор се образуваха прорези, те формираха шест радиални сегмента, които се отдръпнаха по периферията на нишата. Част от изсъхналата кал се напука и изпада от движението им. В сферата се образува дупка, от която ги лъхна хладен въздух.

– Много си упорит, Гущер – изсумтя Саридис, който тревожно погледна тъмното пространство. – Айде гледай, каквото ще гледаш, и да заминаваме.

Кай не изчака втора покана. Той пъргаво се промуши през кръглия отвор и тръгна по тесен тунел. Хладният въздух го накара да потрепери, неестественият студ го прониза като ледена висулка. На няколко метра пред себе си младежът видя синя светлина. Тя пулсираше като туптящо сърце и сякаш предизвикваше ритмична вибрация в самите стени и пода. Кай се запъти към нея и стигна до втора кръгла врата с прозрачен отвор в центъра. Без да докосва нищо, портата се отвори сама, разкривайки му малка зала. Кай прекрачи прага предпазливо и дори извади ножа си, готов за нападатели. Светлина и мрак се сменяха, пулсирайки през равни интервали, а студът вътре беше още по-осезаем. Неизвестни машини и устройства покриваха стените, а в центъра беше разположена правоъгълна форма. Приличаше на стъклен саркофаг, покрит със скреж.

Кай внимателно пристъпи към него и различи вътре силуета на човек. Той докосна хладното покритие и топлината на ръката му разтопи образувалия се скреж. Пред него се разкри лицето на жена. Изглеждаше много млада, почти като момиче, но късата ѝ коса беше чисто бяла. Дрехите ѝ не приличаха нищо, което Кай беше виждал – бяха изработени от непознат, сивкав материал, който приличаше на графит. Той нежно описваше извивките на изящното ѝ тяло, а на гърдите и раменете бяха изобразени символи от забравената писменост на първите човеци. На кръста ѝ имаше черен колан, към който бяха закрепени някакви незнайни устройства. Кай сякаш забрави, че трябва да диша, беше като омагьосан от красотата ѝ, гледаше я, без да може да помръдне.

– Хей, всичко наред ли е? – извика Саридис откъм тунела на сферата, с което изкара акъла на Кай и разби на парчета нереалния миг. – Там ли си бе, Гущер?

Кай отдръпна ръката си от стъклото, водните капки моментално се заледиха и скриха опияняващата гледка.

– Идвам – провикна се той, след като се беше отдалечил от ледения саркофаг. След миг се озова сред юлската горещина на пресъхналото езеро.

– Какво намери? – попита Саридис, опулен от вълнение.

– Нищо – измрънка Кай. – Само още ръждясали боклуци. Хайде да се омитаме.

Двамата се изкачиха нагоре и препуснаха на изток, към каменния град. Скоро кървавите окраски на залеза обагриха необятните равнини около тях, но Кай сякаш не забелязваше света около него. В съзнанието си той още беше там – в металната сфера. В студената стая с прозрачния саркофаг и тайнствената красота, заключена в него.

2.

45 дни по-късно

Докато вървеше към амфитеатъра в западната част на Аврора, Кай имаше чувството, че е попаднал в друг град. Той помнеше и предишни фестивали, но сега като че ли всичко изглеждаше още по-празнично. Гледката наоколо нямаше почти нищо общо с познатата комбинация от запуснати каменни къщи и омърлушени хора. Аврора беше преобразен до неузнаваемост. Навсякъде имаше ярки цветове – сини и червени знамена украсяваха централните улици. Прозорците блестяха, изчистени сякаш за първи път от цяла вечност, тук-там дори имаше окачени саксии с цветя. Тесните каменни улички бяха изметени и измити, нямаше и следа от постоянните изпражнения, а бездомните кучета и котки все едно се бяха изпарили.

Хората, които изпълваха града, също бяха променени. Бяха облечени в най-хубавите си дрехи, много от тях пазени специално за този ден. Жените бяха сплели коси на плитки и носеха разноцветни шалове. Мъжете бяха обръснати, чисти и дори не намирисваха на алкохол. Вместо познатите оклюмали физиономии, сега въздухът трептеше в съзвучие с всеобщата еуфория, навсякъде се чуваха приповдигнати разговори, гърлен смях и женски кикот. Хлапета тичаха наоколо и току поглеждаха нагоре – към огромната тъмна грамада, която висеше над Аврора и хвърляше сянката си от площада чак до амфитеатъра. Звездният кораб имаше неправилна форма – приличаше на огромна, разплута и леко асиметрична риба. Дори оттук се виждаха великанските кръвоносни съдове по нашарената от белези и петна кожа. Кай беше забелязал, че ако внимателно се вгледа, ще види ритмичното свиване и разширяване на планината от плът – доказателство, че корабът дишаше. По месестото тяло имаше и някакви незнайни машини, които бяха прикрепени към живия организъм. Тръби излизаха от тях и потъваха в естествени телесни отвори. Многобройни сфинктери се разширяваха и изпускаха газове, които периодично задушаваха града с аромата на ферментирала плът. Доста по-рядко от отворите изтичаше и лепкава жълтеникава течност, която се почистваше трудно от паважа или покривите, а миризмата ѝ наподобяваше странна смесица между гранясала мазнина и развалена риба. В града можеха да се забележат и метални сфери, които се носеха безшумно из улиците или високо над тях. Наричаха ги „Очите на Спасителя“, но никой не знаеше какво точно правеха. Само едно беше абсолютно сигурно – че е дошъл редът на Аврора да бъде посетен от Джара Кадор, преведено от езика на Чаа – Джара Спасителя. Кадор беше титла, която всички от расата на звездните господари носеха заради благородното и свято дело, което бяха извършили, а именно – спасението на човешката раса от пълно унищожение. Фестивалът се провеждаше веднъж на 3 години, в точно определен период в края на лятото и Кай отдавна беше разбрал какво се крие зад фалшивата фасада на помпозна празничност.

Смехът беше някак преигран, думите – прекалено високопарни, сякаш всички дружно се опитваха да скрият напрегнатото очакване, което се таеше в душите им. Да заглушат неизказаната тревога. Кай можеше да усети страха зад престорената радост, страх, че може да разочароват висшата сила, която беше надвиснала над тях. А фактът, че тази сила можеше да унищожи Аврора и всички в него за секунди, още повече нагнетяваше безпокойството. Въпреки че не го изричаха на глас, повечето жители на Аврора искаха фестивалът да е приключил и небето над тях да е отново чисто.

Кай забърза крачка сред множеството, което се стичаше като жива река към амфитеатъра. Младежът беше потънал в мисли за нея и дали е в безопасност. Той повече от всички искаше гостите от звездите да си заминат по-бързо, самото им присъствие беше като черна сянка в душата му. Потънал в мрачни мисли, Кай не забеляза как Саридис го настигна и задъхан сложи ръка на рамото му.

– Загазихме го, Гущер – каза той като се оглеждаше наоколо, все едно внимава някой друг да не го чуе.

– Какви ги приказваш? – разтревожен го стрелна с очи Кай. Проклет да е Саридис с неговата драматичност! Пак ли се правеше на интересен?

– Никама ме разпитва сутринта за теб, къде ходим, какво правим. Някой от малките ни е изпортил, да знаеш.

– Какво му каза? – намръщи се Кай и сърцето му започна да бие по-бързо.

– Че се мотаем из равнините за лов. Само това.

– А за езерото? – Кай го избута встрани от потока преминаващи хора и сниши гласа си.

– Дума не съм обелил за езерото. От онзи път не съм стъпвал там. Какво за него?

– Нищо – отвърна бързо Кай. – Какво друго ти наговори старата лисица?

– Готви се да повдига въпроса за твоите провинения, когато отмине целия панаир. Един вид – ще поиска сурово наказание, ще вика Съвета и така нататък… Съвсем е откачил. Като си тръгне корабът, ще се успокои, ама дотогава по-добре го избягвай.

„Мамка му – изруга наум Кай. – Какво е открил проклетникът? Ще провали всичко!“

– Благодаря за предупреждението, Въже. Ти просто си дръж езика зад зъбите, ясно?

– Разбрано – кимна Саридис. – Между другото, Белисариус също пита за теб и каза веднага да си закараш мързеливия задник в сценичната сграда. И той също е на ръба. А мен ме прати да донеса още фалшива кръв.

Чак сега младежът забеляза, че Саридис беше помъкнал празна кофа.

– Да, да – махна с ръка Кай и процеди през зъби – ще се видим след като тая лудост премине.

Двамата се разделиха и Кай най-накрая стигна до амфитеатъра. През тълпи от хора си проправи път към сценичната сграда. За негов ужас точно на входа беше застанал Александър Никама. Свещеникът се беше пременил в най-помпозните си дрехи. Набръчканото му лице и плешивата глава изглеждаха още по-бледи в черните одежди.

– Закъсняваш, Кайлон – той изгледа младежа с неодобрение и размаха пръст. – Знаеш ли откога те чакам?

– Добър ден, Никама – поздрави Кай официално и се опита да мине покрай него, но старият му препречи пътя.

– Спри се бе, момче! Говоря с тебе в момента! – Никама беше толкова близо, че Кай усети неприятния му дъх.

– Знам, че пак си излизал от града и си ходил в забранените зони. Моли се това да не се разчуе, докато Спасителите са тук. Когато всичко това свърши – той кимна към сцената – знай, че ще има много сериозни последици. Ще отговаряш пред самия Артемий, момче!

– Не знам за какво говориш, Никама… – отвърна Кай и се усмихна, без да издава и капка от тревогата, която го изпълваше.

– Не ми се прави на умен бе, келеш! – просъска свещеникът. – Ще ни докараш гибел на всички, също като на семейството си! Защо мислиш, че болестта ги отнесе? Това е наказание, ама дебелата ти глава не може да го проумее. Ти ги уби всичките! Заради твоите грехове ги отнесе смъртта. И след всичко това, вместо да се вразумиш – ти, обратното – още по-нагъл ставаш! Всички ще ни завлечеш към дъното!

Кай се намръщи и стисна юмруци. Беше чувал и преди тези думи от Никама. Затова го мразеше толкова. Искаше да му разбие фасона още тук и сега. Но се удържа. „Преструвай се, че всичко е както преди. Всичко трябва да мине гладко.“

– А този нехранимайко, вуйчо ти, който е постоянно пиян, въобще не може да ти удържи юздите. Така се е наквасил, че смърди на алкохол от улицата! Само да не се появи, ще му съдера кожата! Цялото семейство сте пълен позор! – Никама толкова се разпали, че пръскаше слюнка уста си. – Ще ви науча аз! Ще видиш! Кай Гущера! Ще ти дам един гущер на тебе! Хайде тръгвай, че всички тебе чакат!

Кай се запъти към вратата на сценичната сграда, почервенял от гняв.

– След фестивала да не си мръднал от града! – викаше подире му Никама и размахваше пръст. – Предупредил съм всички. Само посмей да доближиш портите!

Кай мислено обсипа с ругатни свещеника, преди най-накрая да влезе в тъмните коридори на сценичната сграда. Той пое дълбоко дъх няколко пъти, за да успокои гнева си. Младежът огледа интериора на малката постройка, която наричаха „скене“. Тя беше разположена срещу театрона – местата на зрителите, като самата сцена беше между двете. Скенето обслужваше представленията – имаше помощни помещения като съблекални, гримьорни и помещения за реквизит. Сега беше препълнена с хора – артисти припряно обличаха костюми, а около тях сновяха помощници и разнасяха всевъзможни елементи от декорите. Белисариус, който командваше целия този хаос, нисък и пълен мъж, изглеждаше, все едно ще получи сърдечен удар от вълнение. Той викаше на няколко човека и сипеше едновременно закани, заповеди и обиди. Когато видя младежа, той само сви ядосано устни и му посочи стълбището към втория етаж, без да спира да нарежда.

Кай се изкачи и влезе в малко помещение, предназначено за част от актьорите на Третата епоха.

– Ето го най-накрая! – извика момиче на възрастта на Кай. Беше полугола, а тялото ѝ –намацано с със сребърна боя. – Къде се губиш?

– Здрасти, Антея – каза той. – Как върви, момчета?

Други петима младежи махнаха на Кай. На лицата си вече носеха металните маски, изработени във формата на черепи.

– Видях, че Никама те беше приклещил на вратата – погледна го притеснено Антея. – Какво искаше тая напаст?

– Да се заяжда с някого – промърмори Кай, след което се зае да се съблича и да се подготвя за представлението. – Всички са откачили заради тоя фестивал! И за какво бързаме толкова? Дори Белисариус още не е излязъл!

– Тихо – каза Антея и тикна кутия със сребърна боя в ръцете му. – Започвай с грима, ей сега ще дойде нашият ред! Ето, виж – представлението започва.

Седмината се скупчиха до тесните процепи, които им даваха гледка към сцената и театрона.

3.

Амфитеатърът жужеше като гигантски кошер. Всички места вече бяха заети. Хиляди очакваха представлението, сгушени под сянката на грамадата, която висеше над главите им. От органичния кораб се чу характерен тръбен звук, а след него се разнесе неприятна миризма. По-чувствителните от публиката си запушиха носовете.

Кай различи в централната част на театрона, непосредствено до сцената, първенците на Аврора – губернатора на града, всичките му съветници и семействата им. Мъжете носеха сини одежди, символизиращи управленският им статут, а жените и децата – бяло, с акценти на виолетово под формата на шалове, колани и бижута. До тях стояха свещениците на Звездния орден, в черно и сиво, с претрупано от детайли религиозно облекло. Златните йероглифи на звездния език, изкусно вплетени в текстила, покриваха ръкавите и гърдите. Само свещениците имаха право да използват символите на Чаа’г Нур в своите празнични одежди. Чаа’г Нур беше пълното наименование на чуждоземната раса, към която принадлежеше Джара Кадор. Понякога ги наричаха за кратко Чаа, а пълното наименование, преведено от древния им език, означаваше „звездни господари“, но също и „пазители“, „защитници“ и още куп думи с подобно значение. Езикът на Спасителите беше много сложен и се смяташе, че една дума може да има множество тълкувания едновременно.

„Едно изречение – обясняваха високопарно свещениците – има дълбочината на цял човешки роман“. Кай беше чувал духовниците да изговарят чуждоземни фрази и думи, а след това да спорят с часове какво точно са казали. Това обаче не им пречеше да носят с високомерна гордост безподобните си облекла. Висшите духовници бяха вдигнали брадички и гледаха гордо и леко пренебрежително еуфоричната тълпа наоколо.

Зад първенците стояха по-низшите социални слоеве – от многобройните занаятчийски гилдии до земеделските съсловия, всички отделени в отделни групи. Театронът утихна, когато на сцената се появи Белисариус, облечен в широки бели дрехи, които скриваха пълното му тяло. Той тържествено съобщи:

– Жители на Аврора, вие имате честта да присъствате на Фестивала на спасението. Ще видите човешката история да се разиграва пред очите ви – неподправена и истинска. Но преди да започнем, нека най-важният гост благоволи да слезе от висините сред своите чада.

След това кратко встъпление Белисариус се поклони и се шмугна обратно в скенето.

Сред редиците на Звездния орден се надигна Артемий Стария – най-висшият духовник в града и бавно се затътри към сцената. Обикновено ходеше с бастун, но сега по традиция беше без него и се клатушкаше несигурно. Той стигна до центъра на сцената, прочисти гърлото си и занарежда свещеното слово към кораба от пулсираща плът:

– Спасителю на хората, Светлина на доброто, Слънце на нашата цивилизация, най-висшата благодат от звездите, твоите деца те приветстват с „добре дошъл“! Молим те да слезеш сред нас! Времето, в което бяхме сами, ни тежи. Душите ни милеят за твоята топлина, копнеем за твоята прегръдка, за твоята закрила и любов. Твоите деца те чакат! – гласът му трепереше от вълнение, или старческа немощ, или заради двете. – Нека отново бъдем едно цяло, о, богове на звездите! Нека мракът на самотата никога не тегне над душите ни! Нека никога не познаем отново сълзите и кръвта на миналото, нека Четвъртата епоха на спасението трае вечно!

Той коленичи и опря чело до земята, а после отново обърна поглед нагоре. Целият амфитеатър притихна, все едно зрителите не смееха дори да дишат. Всички бяха вперили поглед в грамадата, която висеше като скала над тях. Времето сякаш замръзна в напрегнато очакване. След няколко дълги като вечността секунди, в тялото на кораба, точно над сцената, се разшири голям пръстеновиден мускул и оформи отвор. Оттам бавно излезе обла органична форма и плавно полетя надолу.

Тълпата гледаше като хипнотизирана летящия обект. Приличаше на кълбо, с диаметър около 7 метра. То също като кораба беше покрито с кожа, а метални пръстени и кабели се впиваха в обема му. Въпреки размерите си, формата се носеше по въздуха плавно и леко. Безшумно и грациозно се приземи в специално предвидена кръгла ниша до скенето.

Кръгъл отвор се образува в плътта и се разшири. Тези, които бяха по-близо, усетиха миризма на гниеща плът и изпражнения. Пред публиката сега, в своята пълна „красота“, царствено изпълзя Джара Кадор. Съществото, високо поне 5 метра, приличаше на грамада от разплута плът. Лъскавата му бяла кожа беше покрита със сиви петна и издатини, подобни на брадавици. Дузина катраненочерни очи бяха разположени несиметрично в предната част на туловището и приличаха на дупки в бледото тяло. Къси израстъци, приличащи на хоботи, висяха малко под тях, а десетки месести пипала излизаха в основата на гротескната форма. Те придвижваха с плавни движения чуждоземния гост.

Фантастичният образ беше допълнен от още един уродлив детайл. Над пипалата и под черните очи, Кай различи хуманоиден силует или поне части от такъв. Тялото нямаше крака, сякаш започваше от кръста и беше сраснато или потънало в лъскавата плът на Джара. Човешките ръце висяха неподвижно, дясната несъразмерно по-голяма от лявата. Главата на хуманоида се обръщаше наляво и надясно, все едно оглежда амфитеатъра, което беше странно, защото очите липсваха. Там, където трябваше да бъдат, имаше само кожа, все едно никога не ги е имало. На мястото на носа имаше две вертикални цепки, но устата и ушите изглеждаха съвсем човешки. Няколко рехави кичура черна коса се спускаха около плешиво теме. Кай не можеше да повярва, че това окаяно същество някога е било човек. Изроденото тяло изглеждаше дребно и невзрачно, като парцалена кукла, зашита към тялото на великана. Джара Кадор пропълзя няколко метра и спря сред абсолютна тишина.

Артемий пое дълбоко дъх, докосна чело три пъти в земята, изправи се и изрече:

– Слава на Спасителя, слава на Джара Кадор! Виждам те и душата ми е озарена от светлината на доброто и любовта. Добре дошъл отново тук, сред твоите верни и послушни чеда! Готови сме за твоите думи.

Пипалата на съществото се раздвижиха като дебели, сиви червеи и човешкият силует се обърна към Артемий. Думите, които изрече, звучаха ясно и отчетливо сред амфитеатъра.

– Аз съм Джара Кадор. Аз ще говоря чрез тялото на Айд Харат: човек, който беше като вас, но днес е мост между Спасителя и хората. Аз и той сме едно.

– Медиаторът – каза с благоговение Антея. – Какво ли е да бъдеш част от Спасителя?

Кай обаче чувстваше само погнуса и съжаление към нещото.

– Спазени ли са моите заръки? – попита Джара Кадор с по-дълбок гърлен глас.

– Да, Спасителю – отвърна Артемий. – Всички, които са престъпили твоите заръки, са наказани. Забранените книги са изгорени. Поквареното знание на смъртта е унищожено. Грехът е платен с кръв.

– Знай, че виждам всичко. Никоя лъжа няма да остане неразкрита.

– Истината казвам – изрече Артемий и сложи ръка на сърцето си. –Този град е верен на Чаа’г Нур.

Имаше кратка пауза, в която медиаторът наклони глава, сякаш към прозореца, където беше Кай. После продължи по утвърдения протокол:

– Помните ли как спасихме хората?

– Помним – с треперещ глас каза Артемий. – И никога няма да забравим. Нека ти покажем, Господарю на звездите!

Старият свещеник се поклони и заотстъпва назад с леко клатушкане, преди да стигне до мястото си. Грамадното туловище на Джара Кадор го последва и застана сред зрителите на театрона в специална ниша.

– Ето – Антея подскачаше от вълнение. – Хорът излиза, представлението започва! Кай, побързай с тая боя и дай да ти закрепя черепа, след малко ще ни извикат на сцената!

Кай изсумтя недоволно. Как му се искаше омразният фестивал вече да е потънал в миналото! Тогава щеше отново да е при нея…

4.

Ръждивото езеро, 40 дни по-рано

Ехо бавно отвори очи. Имаше чувството, че плува сред ослепителна синя светлина. Осъзнаването дойде през мъгла от спомени на безнадеждност и тревога. Фрагментирани отломки от миналото плуваха в тъмнина от забрава. Ехо имаше чувството, че умът ѝ изплуваше от катранените води на кошмар, но ужасът и емоциите от него пулсираха болезнено. Спомняше си огън и битки някъде там, сред звездите, отчаяние и безсилие.

Тя чувстваше, че нещо не е наред, чувстваше го във всяка кост и всеки мускул на тялото си. Колко време беше минало? Изгарящата болка, която се разливаше по тялото ѝ, беше като течен огън. Показваше ѝ безмилостно, че е била в криостаза прекалено дълго. Тя беше в лапите на пост-хибернационен синдром с дегенеративни ефекти – може би с дълготрайни или дори перманентни последици.

Ехо размърда глава и вдигна ръка пред очите си, за да притъпи ефекта на болезнената светлина. Персоналната капсула се отвори и тя се изправи. Всяко движение причиняваше допълнителна болка, все едно нажежени игри се забиваха в ставите ѝ. Тя намръщено се огледа и замръзна на място. Сред мъртвешката светлина на малката зала имаше още някой. Ехо посегна към оръжието си, портативен невропарализатор, и почти го изтърва. Рязкото движение накара мускулите ѝ да избухнат в агония. Въпреки това някак успя да го насочи към човешкия силует.

Пред нея стоеше младеж, може би на 16 -17 години, с ококорени очи. Гледаше оръжието ѝ с любопитство и в очевидно неведение какво може да му причини. Не беше особено висок, имаше черна къдрава коса и беше облечен крайно необичайно. Дрехите бяха от груб плат, коланът му – направен от въже, а на кръста му висеше кама. На гърба си носеше някакъв архаичен лък, направен от дърво.

„Какво, по дяволите…“

Умът на Ехо отчаяно се опитваше да разбере какво вижда и как това се връзва с фрагментираните ѝ спомени.

След няколко секунди напрегнато мълчание младежът проговори:

– Ти си от старите човеци, нали?

Ехо нямаше представа кои са „старите човеци“.

– Може би – каза тя с дрезгав глас и се закашля. След това пое дълбоко дъх и по-гладко продължи – А ти сигурно си от новите.

– Аз съм Кай. Кайлон, всъщност, но ме наричат Кай. Викат ми и Гущера, защото съм бърз като тритон и мога да се измъкна от всяка ситуация. Аз те намерих. Опитвам се да те събудя от известно време.

Ехо погледна командното табло на хибернационната капсула. Някой беше натискал много от контролните бутони, имаше и една счупена ръчка. Тя свали оръжието, а след това стъпи на пода и се опита да направи няколко крачки. Успя с цената на поредната доза изгаряща болка, този път в стъпалата. Вдиша дълбоко и отиде до командните конзоли и се опита да ги активира.

– Името ми е Ехо. Радвам се да се запознаем – делово каза тя. – Можеш ли да ми кажеш къде се намирам и коя дата е?

– Ти си на около четири мили североизточно от Аврора, южната долина. Днес е 232 ден от Седмия цикъл. Четвъртата епоха на мира и щастието.

Ехо повдигна вежди в пълно недоумение и изпитателно погледна момчето. Зачуди се дали този младеж е с всичкия си. Затова ли беше облечен така странно?

– Това някаква шега ли е? – попита тя и включи външните сензори. На малък екран видя околностите около капсулата. Някакво пресъхнало езеро и хълм с ръждясали руини. Ехо различи разрушените останки на защитни кули. Какво беше това място?

– Не – каза сериозно Кай. – Никаква шега.

– На коя колония сме? – пробва Ехо с друг въпрос.

– Колония ли? – попита Кай озадачено. – Не съм сигурен.

– Знаеш ли името на планетата, на която се намираме? – с плаха надежда продължи Ехо.

– Намираме се на Земята.

– Земята – намръщено повтори Ехо.– А коя година сме, в смисъл, от Новата ера.

– Не съм сигурен.

– Коя година след Христа? – отчаяно продължи тя.

– Коя е Христа? – намръщи се на свой ред Кай.

Ехо въздъхна и отново се обърна към апаратурата. Явно от това момче нищо нямаше да научи. Много от устройствата обаче бяха извън строя. Нищо не можеше да ѝ каже точния период, в който е била в капсулата. Може би по-важно беше да открие и предавател, за да се свърже с Командването.

– Има ли наблизо някой друг, с когото да говоря – твоите родителите например? – Ехо намери един портативен скенер и започна да прави диагностика на апаратурата.

– Нашите умряха от тиф. Имаше епидемия след гладните години – каза Кай и наведе глава. – Наблизо няма друг, освен мен. Дори и аз не биваше да съм тук. Забранено ни е да ходим в тази част, където има останки от първите човеци. По-голямата част от света е разрушена от железните хора. Казват ни, че е опасно да ходим там, където има руини, защото има отрови и болести от войните.

Бавно в съзнанието на Ехо всичко започна да придобива зловещ смисъл.

– Кой ви забрани? - попита тя с лошо предчувствие.

– Спасителите на човечеството. Звездните властелини – Чаа’г Нур. Приличат на грамадни плужеци с пипала. Идват тук с космически кораби. Те са пазители на Аврора и всички градове, на цялата Земя.

Ехо изтърва скенера.

„Не, не, не! Само това не!“

Колко време беше минало, колко години беше прекарала в тази проклета капсула?! Какво правеха Градинарите тук?

Ехо се приближи до младежа.

– Слушай сега, Кай. Искам да ми кажеш всичко за Аврора и другите градове, и особено за тези спасители на човечеството.

Кай кимна и се усмихна.

– Дадено, а ти ще ми разкажеш за старите човеци.

5.

Амфитеатърът на Аврора, сега

Кай гледаше през тесния прозорец началото на представлението. Първо на сцената излезе хорът – група от 12 души, облечени в червени роби. Лицата им бяха покрити с идентични бели маски, с широки отвори за очите и устата. Кай до болка познаваше репертоара им, беше слушал цялата история на безброй репетиции.

Групата символизираше старите човеци, хората преди Спасението. Те имаха ключова роля – да разясняват дълбоко символичните етюди в представлението.

В стихотворна форма и под съпровода на музика, долитаща от специални ниши покрай сцената, те разказаха, че още от най-дълбока древност историята на човечеството е била изпълнена с безмерни страдания. С пресилена изразителност разкриваха какво е било да си човек преди идването на Чаа’г Нур. Хорът разясни, че човечеството е преминало през три кървави епохи.

С горещи молби, хорът се обърна към Джара Кадор и поиска от него никога да не изоставя хората, като го увери, че новите човеци са щастливи да бъдат цветя в Градината на Чаа’г Нур. Дванайсетте прокълнаха безкрайните пространства на галактиката, които попречили на звездните властелини да стигнат до Земята по-рано.

Хорът възхваляше Чаа за свещената им мисия – да бродят из вечния мрак и да търсят окаяни цивилизации, тлеещи в сумрака на космическата самота. Да ги приобщават към Градината на живота, да ги закрилят и напътстват.

Кай видя как губернаторът и Артемий кимаха одобрително, а насядалите около тях започнаха да ги имитират.

Хорът предупреди зрителите, че ще узнаят за мъките на предците си, че пред очите им ще се разиграят ужасите на Първата, Втората и Третата епоха. След тия встъпителни слова, Дванайсетте замлъкнаха и всички затаиха дъх в очакване.

Кай беше виждал репетициите много пъти, но сега всичко изглеждаше още по-помпозно с всички декори, костюми и музиката. Въпреки, че представление имаше на всеки фестивал, всеки път то беше различно и претворяваше историята по свой собствен начин.

На сцената се появиха представителите на Първата епоха – период на борба между хората и природата. Някои от актьорите изпълняваха ролята на древните племена – бяха облечени в груби животински кожи, лицата им – изцапани с кал. Изглеждаха примитивни и груби, с разрошени дълги коси и оръжия, направени от животински кости. Вървяха леко приведени и издаваха неразбираеми звуци. Други актьори пък бяха маскирани като диви животни – вълци и мечки. Те вървяха на четири крака, облечени в специални костюми и артистично изработени маски. „Зверовете“ се хвърляха върху окаяните клетници, събаряха ги на земята и ги „хапеха“ свирепо. Обилно количество червена боя допринасяше за ефекта на насилие, като скоро всички бяха пропити в алени цветове. Беззащитните човеци нямаха шанс срещу зъбите и ноктите на далеч по-силните зверове. Крясъци и викове се понесоха от сцената, докато баталията между хора и животни най-сетне не завърши. Зверовете крачеха по сцената сред труповете и демонстрираха своето господство над Земята със самодоволно ръмжене.

Чуха се аплодисменти, а сцената беше подготвена за следващия етюд от Първата епоха. Сега пред зрителите се разкри бряг. Разпененото море беше представено посредством ленен плат, боядисан в синьо, а в единия му край леки дървени конструкции символизираха античен град. Чрез изкусни движения, предизвикани от сценични помощници, се имитираше наводнение или потоп. Скоро „сградите“ на селището бяха срутени от вълните на водата. Няколко талантливи актьори майсторски размахваха безпомощно ръце като удавници и викаха за помощ.

Хорът на дванайсетте описа безсилието на старите човеци срещу стихиите и как дори техните градове са били незначителни и жалки пред мощта на природата. Когато водите на потопа се „отдръпнаха“, на сцената се появиха мъж и жена, облечени в дрипи, със страховити маски. Те разхвърлиха човешки кости и затанцуваха сред тях. Мъжът беше Глад, а жената – Болести.

След дълги аплодисменти и доволното кимане на градските първенци, следваше представянето на Втората епоха – време на нечувана жестокост и братоубийствени войни. Тук борбата изправяше човек срещу човек.

Многобройна група от актьори, мъже и жени, се изсипа и формира два лагера в краищата на сцената. Хорът обясни, че в тази епоха човеците били безчувствени и жестоки един към друг, че се разделили на безброй племена и проливали кръвта си всекидневно.

Двете фракции имаха много по-изящни одежди от своите прадеди с кожите. Мъже и жени имаха богато орнаментирани брони и дълги плащове в два цвята. Отляво бяха в черно, а отдясно – в бяло. Кай забеляза Саридис в групата на черните плащове. Между двете групи избухна битка. Воините яростно се хвърлиха едни срещу други с мечове, копия и брадви. Последваха сцени на убийства и изнасилвания, отново амфитеатърът се огласи от убедителни викове на актьорите. Накрая победители се оказаха онези с белите плащове.

След битката имаше нова сцена, в която лидерът на победителите, нисък мъж, носещ корона, вървеше по пътека от трупове, докато красиви жени хвърляха цветя около него. Кай знаеше, че някъде сред тия „трупове“ беше и Саридис, който ненавиждаше Белисариус затова, че му отреди такава роля.

Последната сцената от Втората епоха завърши с пиршество. В няколко казана се варяха човеци, а коронованият раздаваше на воините месото на враговете.

Хорът обясни на публиката, че Втората епоха е била много дълга и че отровата на жестокостта все още измъчва човеците.

Сърцето на Кай започна да бие по-бързо. Наближаваше техният ред да излязат на сцената – времето на Третата епоха.

Хорът издекламира и нейното описанието – време, когато железните хора – същества-машини – нападнали човечеството и били на път да го унищожат. Те били демонични създания, преструващи се на хора, но всъщност нечиста сила на смъртта и разрухата.

– Хайде, ние сме – каза Антея ентусиазирано. Кай грабна един меч и тръгна решително към сцената. Осъзнаваше колко нелепо изглежда – кожата му беше боядисана в сребристо, а лицето – покрито с маска-череп. Освен нея, носеше единствено препаска около кръста и слабините си.

На сцената ги очакваха декори, представляващи високи градове. Сред дървени конструкции, обковани с метал, бяха насядали мъже, жени и деца. Седемте железни човека се нахвърлиха върху тях и предизвикаха хаос и писъци. Последва батална сцена, в която демоните-машини влязоха в неравна схватка с човеците. Кай замахваше театрално с притъпения меч наляво и надясно. Той дори „обезглави“ един от противниците си и вдигна главата му (под формата на изкусно изработено копие от восък). Железните бяха неуязвими, нито едно оръжие не можеше да нарани металните им тела.

След серия от брутални сцени и още фалшива кръв, на сцената стояха изправени единствено Кай и групичката от механизирани убийци. Публиката гледаше безмълвно как те се приближават с вдигнати оръжия към последния оцелял човек – малко момче, което плачеше и прегръщаше безжизненото тяло на майка си.

Преди да нанесат финалния удар, който символизираше края на човешката раса, се чу гонг. Над железните хора се провеси макет на безформено туловище, покрито с пипала. Сложният костюм се управляваше от трима актьори, които се потяха вътре. Висеше на въжета, поддържани от специална конструкция, разположена на покрива на сценичната сграда. Това чудо на сценографията се спусна и тупна не особено грациозно до плачещото момче. „Спасителят“ докосна с пипалата си Кай и другите железни хора и те мигновено паднаха победени. Целият амфитеатър избухна във възторжени аплодисменти.

Хорът заключи, че с това е дошъл краят на Третата епоха. Тогава по-голямата част от Земята е била изпепелена и разрушена от железните хора. Тяхното поражение, дело на Спасителите, е последната глава в историята на старите човеци. Чаа са дали началото на Четвъртата епоха –времето на мира, доброто и щастието.

Всички в публиката станаха на крака, за да покажат възхищението си от този грандиозен завършек. Вълни от аплодисменти заливаха амфитеатъра. Повалените актьори започнаха да се изправят. Сега трябваше да дойдат всички изпълнители, за да получат признанието на публиката.

„Най-накрая – помисли си Кай облекчено, – този ден ще свърши и всичко ще си е както преди.“ Това безумие, този фарс, щеше да е зад гърба му. Само трябваше да се измъкне някак на Никама.

В този момент обаче туловището на Джара Кадор, истинският представител на звездната раса, се размърда. Съществото изпълзя на сцената и се обърна към публиката. Човешкото тяло, сраснато с него, вдигна ръка. След няколко мига аплодисментите угаснаха. Актьорите, които се бяха запътили към сцената, спряха. Възцари се тишина.

– Много добре! Прекрасно! – каза високо Джара Кадор чрез устата на медиатора. Той започна да ръкопляска с асиметричните си ръце. – Много съм доволен от вашето представление, деца мои! Но аз също искам да участвам и съм приготвил малка изненада за жителите на Аврора.

От отвореното органично кълбо, с което Джара се беше приземил на земята, се издигна нещо. Кай разпозна силуета на човек. Във въздуха се понесе младо момиче с къса бяла коса. Тя нямаше никакви дрехи, а ръцете и краката ѝ бяха оковани.

Кай се вцепени от ужас. Това беше тя! Ехо! Той не можеше да повярва. В ума му избухна хаос от въпроси и тревоги. Как са я открили? Кога? Какво са ѝ сторили?

– Бих искал да помоля младия Кайлон да остане на сцената. Всички останали могат да напуснат – каза медиаторът и размаха ръка, все едно разпъжда досадни мухи. Устата на хуманоида се разтегна в усмивка, а няколко от грамадните черни очи над него примигнаха.

– Сега – усмихна се той – Джара Кадор ще ви покаже какво е истинско представление!

6.

Ръждивото езеро, 7 дни по-рано

Кай стоеше сред приглушения сумрак на спасителната капсула. Там, където я откри. Там, където я събуди и целият му свят се преобърна.

Ехо се смееше. Смехът и беше сладък като мед. Кай можеше да я слуша и да я гледа цял ден. Всяко нейно движение беше изящно. Всяка нейна дума беше като капка дъжд след дълга суша. Познанията и мъдростта ѝ бяха безгранични. Тя беше като богиня. Понякога Кай не можеше да повярва, че на света може да съществува нещо толкова съвършено. Тя беше едновременно божествена и недостижима, но също и естествена и истинска, по-истинска от всички, които Кай познаваше.

– Не – каза тя и го погледна сериозно, но усмивката все още играеше по устните ѝ. – Хората не можеха да летят сами сред звездите. Но имаха кораби, големи колкото десет града като Аврора. И с тях стигнахме далеч. Заедно бяхме там, свободни сред всемира.

Кай поклати невярващо глава.

– Но как са ви победили, щом сте били толкова могъщи…

– Говорихме вече за това – усмивката помръкна и Ехо сведе поглед. – Бяха прекалено силни. Прекалено стари. Знаеха толкова много. Но въпреки това имаше надежда. Да скрием хората на отдалечена и тайна колония, ако не можем да ги победим. Или да бягаме от тях из цялата галактика, ако се наложи. Може и да са успели, моите братя и сестри, да са отвели част от хората на сигурно място. Там някъде може да има свободни хора, далеч от пипалата на Градинарите. Може би дори войната продължава.

– Но ако е така, защо никой не идва да ни помогне? – попита Кай.

– Не зная – призна Ехо. – Минали са много години. А и изглежда, че враговете са изтрили голяма част от информацията за миналото. Тепърва ще открия повече. Вече съм напълно възстановена след дългия сън.

– А когато дойдат за фестивала? – намръщи се Кай. – Ако претърсят района и те хванат? Не можеш ли да се скриеш?

– Имам по-добра идея – каза Ехо. – Ще бъда на последното място, на което ще ме търсят. На техния кораб.

Кай я погледна втрещен, беше толкова стъписан, че не успя да каже нищо.

– Имам си начини да се добера до скъпоценния им звездолет. Няма да ме усетят. Там ще мога да намеря информацията – какво точно се е случило и какво планират. Ще открия търсят ли още хора из космоса. След това ще реша как да продължа и как да спася хората оттук.

– Но това е прекалено опасно – каза Кай, който още се опитваше да асимилира идеята, че звездните господари можеха да бъдат атакувани и дори победени. – Не бива да отиваш! Те са прекалено силни. Сама го каза.

Ехо изсумтя недоволно и се изправи. Приближи се до метален контейнер с червен триъгълник на капака. Отвори го и извади странна машина. Приличаше на грамаден паяк, поне два пъти по-голям от човешка длан. Краката му и част от тялото бяха направени от тъмен метал, а в корема му имаше прозрачна сфера, пълна със синкава течност.

– Не сме толкова беззащитни, колкото смяташ – усмихна се Ехо. – Когато стигна до кораба им, може да им оставя малка изненада. Подарък от старите човеци.

Тя вдигна устройството до лицето си и прошепна няколко неразбираеми думи. Механичните крака се раздвижиха.

– Какво е това? – попита Кай, без да откъсва поглед от странното същество.

– Оръжие – отвърна Ехо и погали машината, все едно беше домашен любимец. – Ще посее огън и гибел. Това малко приятелче може да унищожи цял град.

– Корабът им – прошепна Кай невярващо. – Можеш да го разрушиш?

– Ако се наложи. Но не се тревожи. Ще се случи, когато е далеч от града, достатъчно далеч, за да не застраши хората.

Ехо върна устройството в металния контейнер.

– А ако те хванат? – притеснено я погледна Кай.

Мисълта, че може да я загуби, беше като черна пропаст, готова да го погълне.

7.

Амфитеатърът на Аврора, сега

Туловището на Джара беше в центъра на сцената между Кай и Ехо. Наоколо все още стърчаха части от декорите, навсякъде имаше разпилени оръжия и петна от червена боя. Младежът беше свалил вече маската-череп, но все още беше в нелепия облик на железен човек – сребърна боя покриваше кожата му, а фалшива кръв беше засъхнала по ръцете и торса. Ехо висеше във въздуха, само на няколко метра от него, с ръце, оковани зад гърба.

Джара Кадор раздвижи грамадните си пипала в някакъв изблик на въодушевление. Сега, когато беше толкова близо до него, Кай виждаше още по-ясно всички ужасяващи детайли – мазната кожа, покрита от петна и брадавици, несиметрично разположените очи и странните израстъци, подобни на хоботи. Изроденият хуманоид, който стърчеше като пришит от нещото, беше само допълнителен щрих в кошмарната картина.

– Познаваш ли тази жена? – попита Джара Кадор и размаха едно пипало към Ехо.

Кай мълчеше. Времето сякаш спря в разтеглен миг на безкрайна тревожност и трескаво търсене на верния отговор. Имаше ли въобще такъв? Как я бяха открили? Какво знаеха? Какво можеше да направи, за да я спаси?

Кай гледаше Ехо с надеждата тя да може да му даде някакъв знак как да реагира, какво да стори. Уви, очите ѝ бяха притворени. Тя сякаш не го разпознаваше или не беше в пълно съзнание. Упоена ли беше? Какво бяха направили с нея?

– Да. Тя е от друг... град – каза накрая Кай.

– Така ли? – подсмихна се медиаторът – И кой ще да е този град? От Тиван? От Каладар? Или може би далечната Салусия?

– Не знам – отвърна Кай. – Видях я веднъж извън града, сред руините от метал.

Театронът избухна в недоволно мърморене. Артемий и останалите духовниците се бяха оцъклили невярващо, сред тях само Никама гледаше с изпепеляваща злоба. Градският губернатор и всичките му съветници изглеждаха все едно искат да потънат в земята.

– Бях на лов и конят ми избяга натам. Заради него навлязох сред забранените зони. Може би тя също е била на лов. Знаем за заръките на Чаа’г Нур. Не бихме ги прекрачили нарочно.

Джара Кадор замълча за известно време.

– Много хубава история. Но трябва да знаеш, че току-що наруши още една заръка – никога да не лъжеш Чаа’г Нур.

Недоволното мърморене от публиката се усили. Кай преглътна напрегнато. Имаше чувството, че яма се отваря под него и ще го погълне.

„Той знае всичко. Играе си с мен като котка с мишка.“

– Питам те отново: кажи ми какво знаеш за нея. Ако пак излъжеш, тя ще издъхне.

Медиаторът леко наклони глава към Ехо. Гръбнакът ѝ се огъна назад в неестествена поза и тя извика в агония. Започна безуспешно да се съпротивлява на невидимата мощ, която си играеше с нея като с кукла.

Кай тръгна към нея, но нещо го дръпна назад, а в съзнанието си чу гласа на Джара Кадор: „Не мърдай от мястото си или ще ви изкормя и двамата!“ Думите бяха като нож, който се забива в тила му. Кай спря на място. Омраза и гняв се надигнаха, примесени със страх и изгаряща болка. Стори му се, че мина цяла вечност, преди да отшуми.

Демоничната сила отпусна смъртоносната си прегръдка, а Ехо увисна неподвижно. Виковете ѝ преминаха в глухи стонове.

– И така – продължи Джара – Каква е истината?

Кай погледна съществото намръщено и стисна юмруци.

– Тя е от преди – процеди през зъби той.

– Опреди какво?

– Отпреди вас. Преди Чаа’г Нур. Тя е от старите човеци.

Стъписаната публика беше толкова шокирана от отговора, че не можа да реагира веднага. Няколко мига по-късно сред театрона се чу смях. За мигове той се разнесе като огън сред тълпата. Шегобийци започнаха да подвикват, че Кай се е вживял прекалено в ролята, други предположиха, че е пиян, трети го нарекоха луд.

– Старите човеци са отдавна мъртви, момче – каза снизходително Спасителят, след като веселата глъчка отшумя. – Унищожени от железните хора. Не видя ли прекрасното представление, в което взе участие?

– Знам истината за железните – каза Кай, като гледаше предизвикателно многобройните очи на Джара Кадор. – Те са наши творения. Деца на хората и наши пазители. Те не са унищожили Земята. Вие сте го направили!

След тия богохулни думи, в амфитеатъра се възцари гробовна тишина. Вече нямаше смях, дори усмивките помръкнаха. Сега от театрона се носеше само страх – изначален и архаичен. Тревожното затишие продължи няколко мига, преди да избухне в буря от яростни викове и панически подвиквания. Океан от обиди, закани и заплахи се изля като стихия към Кай. Възмутени свещеници крещяха и слюнка хвърчеше от беззъбите им усти.

„Побъркан хлапак! Лъжец! Подлец! Безумец!“ – бяха най-леките обиди, които се чуваха.

Докато някои засвидетелстваха своята лоялност към Чаа, като хулят Кай, други кротко се молеха, затворили очи. Пребледнели зрители чакаха всеки миг да ги покоси някаква смъртоносна сила – наказание за това нечувано кощунство. Някои жени се разплакаха, други паднаха на колене.

Медиаторът вдигна ръка и публиката с неохота се укроти.

– Не вярваш на Чаа’г Нур, така ли? Не вярваш на собствените си Спасители?

Хуманоидът обърна безокото си лице към Ехо. Тънки прорези се появиха по кожата ѝ. Първо по ръцете, после по торса и накрая по лицето ѝ. Алените рани станаха по-големи и по-дълбоки, а писъците на Ехо изпълниха амфитеатъра. Развълнуваната тълпата притихна в шок, виковете на окованата жертва заглушиха всичко друго и приковаха вниманието в гърчещото се тяло. Това не бяха престорени писъци, тази кръв не беше фалшива. Всичко беше безмилостно реално и се случваше пред очите на онемялата публика. Истинска болка, истинска агония, грозна и страховита.

Кай беше оплетен в невидими пипала от неземна сила, които му позволяваха единствено да наблюдава зловещия спектакъл.

Част от плътта на Ехо започна да се отделя, все едно изрязвана от ръцете на изкусен палач с невидимо острие. Парчета кожа и мускули бавно се откъсваха от тялото ѝ, докато писъците ѝ ставаха все по-ужасяващи.

„Вече не изглежда толкова красива, нали?“ – със задоволство отбеляза Джара Кадор в съзнанието на Кай. Освен думите, младежът можеше да усети самата злоба, която се процеждаше от грамадното създание. Джара Кадор се тресеше в някаква уродлива форма на садистичен екстаз. Нямаше капка милост към Ехо, напротив, съществото едва се възпираше да не я нарани още повече, то изгаряше от копнеж да я разкъса на парчета. Кай разтърси глава в отчаян опит да се откъсне от чуждото съзнание и емоции, от този стремеж към извратен садизъм, който го заливаше.

– Спри! Моля те! Спри! Спри! – отчаяно извика Кай.

Джара размърда отново пипалата си. Невидимите инструменти спряха адската си работа. Обезобразеното тяло на Ехо висеше над локва от кръв. Бърбореше нещо неразбираемо с треперещи устни, дори Кай не можеше да я чуе.

– Виждате ли сега какво проклятие, каква неземна напаст е стъпила във вашия дом, жители на Аврора? – попита Джара Кадор и гласът се разнесе като гръм сред амфитеатъра.

Под разкъсаната кожа и мускули на Ехо проблесна нещо. Оголени от плът, метални кости отразиха слънчевите лъчи.

Публиката беше съвсем онемяла. Минаха няколко мига, преди някой да изкрещи:

– Железните хора! Те са се върнали!

Тези няколко думи отприщиха такава всеобща паника, че целият театрон се превърна за секунди в разпенено море от писъци. Стотици скочиха и тръгнаха да бягат, блъскаха се едни в други, прескачаха се и крещяха. Мнозина се прекатуриха в отчаяни опити да се отдалечат от Ехо, която висеше полумъртва на сцената.

– Всички да се върнат по местата си! – извика Джара Кадор, а този път гласът му прозвуча многократно по-силно – все едно отвсякъде, като звуковите вибрации накараха самата конструкция на амфитеатъра да потрепери.

Още по-изплашените хора, стъписани, започнаха да се връщат по местата си, но хаосът беше толкова голям, че отне известно време редът да се върне. През цялото време се чуваха стенания, плач и изплашени викове.

– Всички сте в безопасност, деца мои! – успокояваше ги Спасителят. – Джара Кадор е с вас. Нищо лошо няма да ви се случи.

Театронът поутихна благодарение и на свещениците, които викаха и хокаха всички да се успокоят и да слушат Спасителя.

– Тя е одрала кожата на някой човек, за да се преструва на нас, за да ни залъже! – подвикна някой от редиците на управниците. – Избави ни, Джара Кадор! Убий я!

Част от публиката започна да скандира „Убий я!“, друга – „Спаси ни!“.

Кай стоеше сред цялата тази лудост и гледаше Ехо. Той знаеше истината. Тя не беше просто машина, беше нещо много повече. Ехо беше сътворена да чувства като човек. Тези неуки и заблудени безумци в публиката никога нямаше да разберат.

– Всичко с времето си – изрече с усмивка медиаторът и посочи с ръка Ехо. – Това извратено подобие на живота, това перверзно чучело, което копира божествената биология, е обида към Вселената! То е жалка подигравка със самото Сътворение и с Градината на живота. Тази блудница на смъртта е прелъстила Кай. Чрез него тя се е надявала да се промъкне в Аврора и да убие всички хора в града!

– Спаси ни от нея, Джара Кадор! – провикваха се изплашените от всички краища на амфитеатъра. – Молим Чаа’г Нур! Смърт на железните хора!

– Тя е използвала изкусните си лъжи да заблуди този честен и наивен младеж! – продължи с гневно възмущение Джара, а след това се обърна към обезобразената жертва. – Говори, изчадие проклето! Говори, та да те чуят! Кажи им за Земята и за първите човеци! Кажи им всичките си лъжи, извратен изрод!

Ехо вдигна бавно глава и погледна подивялата тълпа. Мнозина запушиха уши, за да не ги омагьоса с гласа си, но тя не изрече нищо. Ехо беше на границата между съзнание и безсъзнание, между живота и смъртта. Джара Кадор продължи, леко разочарован:

– Това олицетворение на разрухата и смъртта не смее дори да говори, докато Чаа’г Нур е пред него! Но самото ѝ присъствие омърсява този град! Аврора е попаднала под покварата на Третата епоха – железните хора!

Публиката беше океан от страх и безпокойство. Сянката на разрушението беше надвиснала над тях. Знаеха, че в миналото цели градове са били изпепелявани затова, че са допуснали непростими прегрешения. Мнозина мислеха, че това са последните им мигове. Отново се чуваше се плач и викове на отчаяние. Молби и молитви. Обещания. Извинения. Духовниците говореха един през друг в отчаяни опити да омилостивят Джара Кадор. Да го убедят, че са предани на Спасителите. Ругаеха ту железните хора, ту Кай, ту обезобразената Ехо.

Кай усещаше задоволството на Джара. Вътрешното му щастие грееше като нажежен въглен. Съществото се опияняваше от властта си над тия примитивни нищожества. Пиеше от сладкия им страх на големи глътки. Насладата от абсолютното господство го караше да трепти във върховно блаженство.

– Джара Кадор ще даде шанс на Аврора да изкупи греха си. Да прочисти покварата на миналото.

Към Кай се понесе предмет. Грамадният меч беше от тъмен метал, който сякаш жадно поглъщаше светлината, вместо да я отразява. Когато се приближи съвсем, Кай можеше да усети топлината, която се излъчваше от острието. Незнайни механизми бръмчаха в основата му, където ръкохватката беше обвита в бледа кожа. Тя застина неподвижно само на ръка разстояние от младежа.

– Само Чаа могат да сътворят оръжие, което да срази железните – злокобно изрече звездният господар. – Сега то е в ръцете на Кайлон. Той има шанс да спаси този град, като убие демона на миналото.

Окървавеното и обезобразено тяло на Ехо се понесе и застана на колене, а след това невидимата сила я накара да се наведе. Въпреки ужасяващите си рани, тя все още беше жива, все още дишаше. Тънката ѝ шия се изпъна, все едно чакаше предстоящата екзекуция.

Медиаторът подкани Кай с ръка.

„Вземи меча!“ – заповяда гласът в главата му.

Кай не помръдна.

„Това пред теб не е истински живот. Това е лъжа. Жалка имитация.“

– Какво чакаш, глупако?! – извика Никама. – Направи го! Убий кучката!

Други от публиката също започнаха да окуражават Кай. Той неохотно посегна към оръжието. Дръжката пулсираше в десницата му като нещо живо. Тръпки на погнуса се разляха по ръката му като мазна течност.

Истеричните крясъци ставаха все по-настоятелни, към тях се вляха и потоци на паника и отчаяние, молби и плач. Тълпата се превърна в безформена маса от инстинкти. Готова да лази, да пълзи, готова на всичко, за да живее.

„Държиш съдбата им в ръцете си, момче. Покажи, че Аврора е предана на Спасителите. Че заслужава да съществува.“ – шепнеше гласът.

Кай вдигна меча и замахна с всичка сила.

8.

Обезглавеното тяло на Ехо прличаше на зловещ трофей. Кръв бликаше на кошмарни струи и напояваше сцената на амфитеатъра. Тълпата най-сетне се беше укротила. Подвикванията се бяха стопили, а зрителите чакаха тежката дума на Спасителя. Кай хвърли с погнуса черното острие. С пребледняло лице гледаше тълпата, която също беше потънала в трескаво очакване, жадна за милостта на Джара.

„А сега вдигни главата, всички да я видят хубаво!“

Кай се наведе вдървено, сякаш не беше човек, а повреден аутоматон. С треперещи ръце той взе главата и я вдигна над себе си. Плътта беше мека и топла, също като на истински човек. Всеки допир до нея оставяше в душата на Кай белези като от нажежено желязо.

Дори сега усещаше омразата на Джара Кадор, тя витаеше като неприятна миризма във въздуха и не искаше да се махне. Лепкава и задушаваща, невидима миазма на вековна злоба.

– Аплодисменти за Кайлон – убиецът на железните хора! – извика въодушевено Джара Кадор.

След всички тия гротескни събития, уплашената публика едва се раздвижи. Спорадични и плахи аплодисменти преминаха във всеобщо ръкопляскане, което звучеше някак механично и кухо.

– Кайлон изпълни своя дълг и няма да бъде наказан! Напротив – ще бъде награден с нещо, за което дори не е мечтал. Чест, която се дава на малцина избрани.

Кай пребледня още повече.

– Погледнете този младеж, граждани на Аврора! Той ще си тръгне от тази сцена, от този град и от тази планета като човек, но един ден ще се завърне като Айд Харат, Глас на Спасителя. Той ще стане едно с Чаа’г Нур!

Аплодисментите продължаваха, но Кай вече не ги чуваше. Целият свят беше някаква размазана картина на абсурда. Безсмислена какофония от изображения и звуци. Той не забеляза, когато грамадното туловище се раздвижи и се запъти към кожестата сфера. Чак когато невидима сила го повдигна от сцената, Кай се опомни. Той бавно и безнадеждно се понесе към органичното кълбо и се озова в миризливата му вътрешност. Джара Кадор се намести, изпълвайки с преливащото си тяло тясното пространство. Месести пипала обгърнаха Кай и го притиснаха към мазната кожа. Отворът на сферата започна да се свива. Последното, което Кай видя от родната си планета, беше окървавената сцена и ръкопляскащата тълпа на Аврора.

Органичната врата отряза като с нож всички звуци отвън. Червени светлини примигнаха и обгърнаха всичко в кървави нюанси. Кай усети как сферата започна да се издига.

– Съвсем скоро ще бъдем едно цяло, млади приятелю – промълви звездният господар. – Забрави за живота, който си имал. Пред теб стои ново начало! Екстазът да си част от божествената раса.

Кай все още беше в шок, думите едва стигаха до съзнанието му, оплетено в кошмарните сцени на прокълнатия и омразен фестивал.

– Не тъгувай за нея, дете – каза Джара – Мислещите машини са упорита напаст. Изкоренявали сме техните плевели много пъти от Градината на живота. Каквото и да ти е казала, не вярвай и на дума. Аз ще ти разкрия всичко. Цялата истина. Ще ти покажа неща, за които не си и сънувал.

Пипалата стиснаха Кай още по-силно.

– Никога не се съмнявай в любовта ни към хората. Винаги ще се грижим за вас. Никога няма да ви изоставим. Спасението е дар, който никой не може да отнеме…

Чудовището продължаваше да говори, но Кай не искаше да слуша. Душата му беше свита в кълбо от мрак – тъмен и непрогледен, изтъкан от безсилие и ужас. В тая бездънна яма на душата той откри една-единствена надежда. Споменът за паяка-оръжие. Думите на Ехо, че ще посее „огън и гибел“ в кораба на Джара. Че органичната грамада беше обречена на разрушение в момента, в който се отдалечи от Аврора. Кай се надяваше, че се издига към своята собствена гибел. Смъртта сега изглеждаше като най-върховното спасение.

Край