Седем удара страх
1.Песента на здрача
Слънцето умира всяка вечер в локва от собствената си кръв. Еренгард смътно усеща как последните светли лъчи се плъзгат по кожата ѝ, безсилни като пръстите на удавник, който потъва в мътните дълбини на вода, но улисана в заниманието си, не забелязва.
Със стопяващото се в линията на синкавия хоризонт светило, към селото си проправя път и нещо друго: тишина. Капка по капка, процежда се между къщите на Ислинген и попива в зеления мъх, с който са обрасли стените на ниските постройки. Птиците замлъкват една след друга, сякаш някой изпива дъха им. Тази тишина е различна. Тази тишина носи прокоба.
Донг...
Първият кънтеж на камбанния звън е камък, хвърлен насред девствено езеро от тишина. Раздира въздуха с оглушителен гръм. Еренгард е навън, седнала на пейката пред дома на семейство Брандт, и стрива лечебна коприва в хаванче. Стреснато вдига глава в отговор на омразния звук.
– Дявол го взел! – изправя се на крака. Билките и хаванчето падат на земята в разкаляната пръст. Еренгард потръпва, звукът се просмуква в тялото ѝ, отеква във фините кости.
Сивите ѝ очи трескаво се отправят в посоката, откъдето бе пристигнала, за да се погрижи за болното дете на семейството. И откъдето се бе чул зовът на камбаната. След секунди настъпва хаос. Затичват се хора, порти се отварят и затварят припряно, зад стъклените, замътени прозорци се люшват дръпнати пердета. Чува се хлипане на дете, което майка му бърза да успокои.
Еренгард вижда в далечината ефирните нишки на мъглата – между къщите плъпват тънки, сиви пипала, прокрадват се по улиците като гладни, търсещи плячка пръсти. Лечителката знае – тя е предвестник на гибел: докосва студените камъни с влажна целувка, след която остава мокра следа. В настъпилата пауза, момичето чува госпожа Брандт да бръщолеви молитви.
„Божичко, как закъснях!" – летят мислите на младата жена. Звукът от метал върху метал дращи слуха ѝ като нокти по дърво. Еренгард обръща глава и вижда как майката припряно се бори с ръждясалото крило на прозореца, за да го прибере в потъмнялата сребърна рамка.
Момичето знае какво трябва да прави: да бърза, да бърза, да бърза да се прибере. В мислите ѝ кънтят думите на покойната ѝ баба: „Тихата смърт идва тънконога, дете. Докато се усетиш, е станало твърде късно.“
Дали наистина бе твърде късно?
Едва отшумяло ехото на първия камбанен звън, оглушителен нов раздира сгъстения въздух.
Донг...
С втория удар, Еренгард грабва полите на роклята си, за да не се спъва, докато тича, и хуква презглава надолу по павираната улица. Докато тича, си дава сметка, че между къщите отекват стъпките на още десетки крака: окъснели хора тичат припряно, за да се доберат до домовете си. Около нея по улицата изскърцват врати, после се захлопват с глух звук. Ключалки щракват веднъж, след това втори път.
Донг...
Третият удар кара сърцето ѝ да подскочи. Родният ѝ дом ѝ се струва толкова далеч, недостижимо далеч! Тя е слаба и леконога, но не достатъчно бърза. В далечината мъглата – гъста и жива – вече се издига на талази. На светлината на последните оскъдни слънчеви лъчи тази прииждаща гибел изглежда почти красива – като воал на невеста, която никога няма да стигне олтара.
Гърдите я болят, докато си поема дъх от свежия вечерен въздух. Става все по-студен, а глътките въздух парят в дробовете ѝ като ледена вода.
Божичко, трябваше да тръгна по-рано!
Донг...
Четвърти удар. Въздухът се мени. Става лепкав, плътен, наоколо притъмнява. Из въздуха зад нея се понася далечен и протяжен, дрезгав вой. Еренгард усеща как косъмчетата по врата ѝ настръхват. Това не е вълк. Не е и чакал. Не иска и да си мисли какво е.
Прасците ѝ горят от болка, а тя дори не бе преполовила разстоянието до собствената си къща.
По-бързо, по-бързо…
Докато тича, едва не се спъва в изскочилата на пътя ѝ котка и изругава. Сивото проскубано кълбо изсъсква предупредително и изчезва в странична улица.
Донг...
Петият удар пръска съдбовното си ехо из селото. Еренгард тича, тича с последни сили. Но момичето е все още далеч, твърде далеч от заветната дървена врата и спасителния сребърен обков. Възелът в стомаха ѝ става леденостуден и Еренгард тихо изплаква.
Обувките ѝ с дървени подметки чаткат по влажните улични камъни. Гърдите ѝ горят. Гърлото ѝ е сухо. От поемания на алчни глътки въздух. От самия лепкав страх, който извира от цялото ѝ същество.
Счу ли ѝ се, или нещо се изкатери по стената на къщата, покрай която току-що мина?
Донг...
Шести удар. Глух и плътен, сякаш камбаната се дави под вода.
Мракът вече е почти осезаем, гали лицето на Еренгард с невидимите си, студени, гладни пръсти.
Звукът от затварящи се кепенци затихва, но на негово място идва нещо друго, което кара космите по гърба и ръцете на Еренгард да настръхнат. Ситното трополене на нещо, което приближава в далечината.
Подметките ѝ тракат по камъните. Ехото им отеква по празните, стаени улици. Чудесна плячка, лесно откриваема. Невъоръжена.
Ах! Ето я! Къщата, в която живеят с майка ѝ, Биатрикс, се разкрива пред очите ѝ: пристан на спокойствие и обич. Пердето на прозореца се повдига и спуска.
Най-сетне, заветната врата!
С последен дъх, Еренгард изхлипва и се хвърля отчаяно срещу масивното дърво и обкованата със сребро рамка на вратата.
Донг..
Седмият удар едва отзвучава, а тялото на младата жена полита във въздуха; вратата поддава, незатворена, и Еренгард влетява в коридора, строполява се на студените каменни плочи. Зряла жена с посивяла, сплетена на плитка коса, възкликва нещо неопределено, бързо хлопва вратата след нея и я заключва. Изпуска нещо средно между вой и стон на облекчение и се свлича при дъщеря си на пода, загребва я в прегръдките си, стиска я силно. Толкова силно, че почти ѝ спира дъха.
– Еренгард, миличката ми!
– Добре съм, мамичко! Знам, знам... – Еренгард едва си поема дъх, диша на пресекулки, сърцето ѝ напира да изскочи от гърдите, но обвива ръце около майчиното си тяло и вдъхва аромата на билки и ланолин. Познатата миризма я успокоява и девойката я вдишва дълбоко още веднъж, затваря очи.
– Боях се, че няма да успееш – почти разплакана, Биатрикс я гали по сплетената кестенява коса, от която са се изплъзнали няколко кичура. Пръстите хаотично обхождат свидните форми. След това я отдръпва от себе си, обхваща лицето ѝ в ръце. Бледите очи трескаво поглъщат фините черти на момичето, готови да пролеят насъбралите се в тях сълзи. – Не мога да си представя ако… Ако…
– Шшш-т, недей да говориш така, маман. – Еренгард стисва пръстите ѝ със своите. Опитва се да се усмихне, но знае, че трябва да бъде по-внимателна.
– Трябваше да се прибереш преди залез, момиче! – гласът на майка ѝ потреперва и отново я притегля в прегръдките си. – Знаеш какво те чака...
Еренгард знае добре. О, как знае! Големите сиви очи на сестра ѝ, толкова подобни на нейните, все още я преследват в сънищата ѝ.
След загубата на сестра си трябва да си бе научила урока. Бе успяла да оцелее осемнадесет години. Не бе глупава, но това, което бе станало днес, не трябваше да се повтаря. Всяка малка грешка или жест на невнимание струваха живот.
Изминали бяха 5 години, откакто по-голямата дъщеря, Петронела, изчезна. При спомена сърцето ѝ се свива от болка.
Ако бе знаела, че сестра ѝ е имала среща с ухажор онази проклета вечер… Петронела се бе измъкнала от къщата, без да я усетят. На следващата сутрин, до кладенеца на поляната, бяха намерили нейната панделка за коса, зацапана в калта. Не откриха тяло. Еренгард често се измъчваше с мисълта, че ако беше забелязала трескавия блясък в очите на сестра си онази вечер, ако беше разгадала тайната ѝ усмивка… щеше да я спре. Щеше да я задържи у дома, далеч от нощния ужас, който дебнеше отвъд сребърните рамки на прозорците.
– Тихата смърт взима първо момичетата. – казваха старите.
Но истината бе, че тихата смърт не подбираше според възраст. Застигаше хората в околностите на Ислинген в най-уязвимите им моменти, неуспели да се приютят навреме зад защитната сила на среброто.
Със седмия удар навън настава поголовна тишина. Като по мълчалив сигнал и двете притихнали жени обръщат лица към прозореца. Защото навън се движи нещо. Звукът кара кожата им да настръхне.
Нещо ситни по мокрите павета навън, все едно по улиците танцуват стъблата на стотици папури; танцът им е хаотичен и напомня звука на падащ проливен дъжд по напластените тръстикови покриви. Двете жени не смеят да погледнат навън, споглеждат се. В очите им се чете страх и объркване.
Знаят, че това, което чуват, този път е различно.
Това е звук от множество.
2. Седем удара свобода
Утрото се прокрадва по улиците в Ислинген като гузен любовник и носи със себе си светлина като откуп за нощните грехове. Първите крехки слънчеви лъчи разкъсват разсейващата се мъгла. Промъкват се между влажните улици, танцуват по затворените капаци на прозорците.
Еренгард стои облегната на рамката на прозореца и наблюдава как процеждащите се рехави лъчи играят по сивите плочи на пода. Мислите ѝ се реят, реят надалеч заедно с тънките слънчеви лъчи навън. Чака сенките да се отдръпнат неохотно в ъглите и процепите. Чака търпеливо. Заедно с нея чакат всички.
Камбанният звън отеква в притихналото село. Тежкият език отмерва точно седем бавни удара и застива, вкаменен в чугунения си кафез.
Седем удара свобода.
Звукът е не по-различен от снощния, но на Еренгард този път не ѝ е омразен; струва ѝ се като звънка мелодия, като песен на птица, която се радва, че е преживяла бурна нощ. Има нещо радостно в този сутрешен кънтеж: облива склона и улиците с доза очакване, а Ислинген едва сдържа дъха си, преди да се осмели да поеме първата глътка от новия ден.
След последния удар, въздухът навън се изпълва с оживление. Разтварят се прозорци, отключват се врати, подметки подтичват по калдъръма.
– Провери вратата, момиче – напомня майка ѝ и приготвя ведрото, за да може Еренгард да излезе да наточи вода от кладенеца. В гласа ѝ дъщерята долавя онази особена нотка на загриженост и страх, с която посрещаха всяко утро. – Знаеш за какво да гледаш!
Разбира се, че знае. От дете ѝ бяха втълпявали знаците, за които всяка сутрин оглеждаха външната страна на входната врата: две кръстосани линии белязваха дома. Ако човек намереше такава белязка върху вратата, това беше знак, че този дом беше обречен; обитателите му трябваше да изберат един от тях, който да се прости с всичко, което притежава, да направи необходимите постъпки за семейството си (ако беше глава на семейство), и да се отправи към параклиса, където да повери съдбата си в ръцете на отец Годфрид. Оттам нататък, за този човек не се чуваше нищо, нито пък се знаеше нещо въобще. Никой не го виждаше дори да напуска пределите на селото.
„Предават се доброволно!“ – шепнат от уста на уста. Никой не смее да пита повече за съдбата му. Защото отец Годфрид ясно заявява на всички: избраникът се отправя към скалистия връх, за да отърве селото от напастта.
Когато гибелта бележи дома, няма как човек просто да си събере покъщнината, да закове вратите и прозорците и завинаги да напусне Ислинген. На негово място тя избираше друг. А избягалите разполагаха само с дневните часове преднина, преди злото да ги застигне по пътя. Намираха ги в полята, по пътищата…обвити в плащеницата на смъртта. Неузнаваеми.
Никой не знаеше каква бе тая нечиста сила, която бе връхлетяла селото. Имаше я открай време, нападаше периодично и тихомълком. А тези, които знаеха, отдавна не бяха между живите, за да разкажат на останалите как и от какво да се пазят. Но така бе, откакто Еренгард се помнеше, и хората живееха в страх от неизвестното със знанието, че след седмия камбанен звън вечерта иде гибел.
И в действителност гибелта идеше – на тихи, мъгливи крака, и отнасяше онзи, който бе имал неблагоразумието да остане навън след изгасването на умиращото слънце. Бяха се научили да се предупреждават. Чрез камбанния звън.
Дванадесет часа. С толкова разполагаха всеки ден – в светлика на деня можеха да се грижат за стопанствата си, да се движат наоколо, да живеят. До вечерта. До седмия камбанен удар.
Еренгард отваря вратата и бързо проверява дървото за нанесени щети по външната страна. Слава богу, не открива ни следа от нощните нашественици. Наоколо притичва куче и души тревожно по земята, след това улавя нещо във въздуха и се устремява към отсрещния ъгъл, където бакалинът вече разпъва рамката на прозоречната си сергия.
Побеляла глава, още с нощно боне, стегнато около оределите коси, се подава през прозореца на отсрещната къща. Погледите им с Еренгард се засичат, старческите очи изпитателно се впиват в тези на момичето. В тях тегне ням въпрос.
– Добре сме, госпожо Ана! – провиква се девойката и размахва ръка. Гласът ѝ е учудващо силен и бодър, като се има предвид кошмара от изминалата нощ. – При вас... намери ли се нещо?
– Ще изкараш и този ден, момиче! Смъртта не иска старите ми жилави меса! – махва с ръка старата, а очите ѝ любопитно се стрелкат по улицата, където врати се отварят и затварят една след друга. Проверката за белязване тече с пълна сила.
Пронизителен писък раздира утринния въздух, все едно нож разсича коприна.
Биатрикс се сепва и изтърва чашата, в която си запарва чай. Тумбестата съдина се разбива в пода, оплисква го. Ръждивите парченца лъщят като замръзнали сълзи по каменните плочи. Еренгард замръзва. Настръхнали, двете жени се споглеждат в ням ужас. Тишината, която следва, е като затишие пред буря – тежка и задушаваща.
Във въздуха отекват изкрещяни думи:
– Божичко!... О, Боже милостиви!..
Изведнъж се отприщват стъпки.
Еренгард се втурва към вратата, вижда как хора се затичват към задната уличка на хлебарницата. Напук на трезвата мисъл, че трябва да тръгне към кладенеца, вместо това момичето се устремява в противоположната посока. Към зрелището.
Празното ведро се търкаля зад нея до прага.
Еренгард знае, че не иска да види това, което е приковало любопитните очи на селяните пред нея, но въпреки това тича в посоката, в която тичат и те. Краката ѝ натежават, сякаш пълни с олово.
Опитва се да си пробие път през тълпата, тела се притискат едно в друго и създават жива стена от плът.
– Направете път! – дрезгав глас разцепва събралото се множество. Касапинът Йорис си проправя път напред през събралите се.
Еренгард вижда възможност и се шмугва след него. От гърди се откъсват ужасени въздишки, викове на изненада пълнят ушите ѝ.
Кратки думи се леят на талази. Откъслечни, остри като начупени стъкла – всички пропити с повсеместен страх:
„Извикайте отец Годфрид!“
„Точно като онези на полето...“
Йорис излиза пред любопитното множество. Еренгард се промъква по-близо след него. Възклицанията не престават.
„И на селото ни посегнаха...“
„Какавидената майка! Била е тук!“
И наистина, сега Еренгард вижда по-добре – на стълбите, заплетено в перилата, лежи нещо обемисто, прилично на пашкул с цвят на прясно изпран лен, обвито в кафеникави нишки. Нещото е огромно и е разделено на сегменти като тялото на оса. До него лежи килнат чувал с брашно, от който по стълбите се е разпиляло немалко количество.
Йорис се навежда, докосва повърхността на обемистия пашкул с длан. На допир е грапава, лепкава и груба. Ръката му леко трепери.
– И таз добра!… – мърмори си той. Клати глава и в гласа му се долавя страх, примесен с отвращение. – Дръпнете се назад! – извиква към зяпачите. Тълпата послушно отстъпва няколко крачки назад и пръстенът от хора около находката в задната уличка се разширява.
Колебанието на мъжа не трае дълго. Йорис вади дългия си нож и майсторски замахва към издутия пашкул, все едно насочва острието към опънат животински търбух.
Острието се врязва в белезникавата какавида с влажен звук, който кара стомаха на Еренгард да се свие. Звукът е рязък и лепкав, все едно се прокъсва памук.
Касапинът сръчно прави дълъг разрез и навън бликва – буквално се излива на талази – гъста и кафеникаво-червена течност, прилична на разтопен восък. Мъжът предвидливо отскача назад, за да не го опръска съдържимото, а то се разтича по влажния калдъръм като ръждива река. Миризмата удря в носа като юмрук – сладникава и метална, напомняща едновременно на мед и гниеща плът.
Зяпачите сбърчват носове от погнуса, някой в тълпата започва звучно да повръща. Млада жена пада на колене, започва да се моли. Старата госпожа Ана припада, но преди да се свлече на улицата, бива подхваната от стоящите до нея мъж и жена.
Пашкулът се спаружва като спукан мехур и покрива съдържанието си. Из тълпата се понася разочаровано ахване. Като че ли не им бе достатъчна гледката на отвратителната находка. Острието на дългия нож повдига една от спаружените стени, само за да разкрие…
Еренгард притиска длан към устата си, но не може да откъсне поглед от зловещата гледка. Вътре, свит на две, лежи скелет, нахлупил типичната бухнала шапка, облечен в дрехите на хлебаря. Костите са чисти и бели, като оглозгани от мравки; сякаш кожа, мускули и органи са били…превърнати на пихтия, стопени… От какво?
– Клеменс! – името, прошепнато бързо, се понася като стрела през тълпата, разпространява се като вълна от уста на уста. – Божичко, това е Клеменс!...
– Сто дяволи! – прошепва някой – Снощи го видях да затваря хлебарницата. Беше жив. Беше...
– Кой ще ни пече сега хляб?! – вайка се наблизо жена и Еренгард ѝ хвърля изумен поглед.
Като се има предвид, че нощните посегателства бяха дръзнали да осквернят територията на самото село, откъде щеше човек да си купи хляб не трябваше да има чак такова значение, колкото да можеха да се опазят живи.
Да, Клеменс беше жив. Вчера. Както беше и сестра ѝ преди пет години.
В Ислинген секундите закъснение костваха всичко. Да бъдеш тук, а след минути вече да те няма – в този свят мимолетният човешки живот бе евтина монета без никаква стойност.
Довчера тези кости бяха покрити с плът и кръв. През прозореца на хлебарницата, ръцете на Клеменс де Бакер ѝ бяха подавали безброй пъти топло изпечен хляб. Тази сутрин лъскавите фаланги лежат неподвижно в скута на това, което бе останало от пекаря.
Еренгард не може да откъсне поглед от празните очни кухини.
„Измислих нова рецепта за тарталети! Ела следващата седмица да ги опиташ!“ – все още отеква в ушите ѝ, но в тъмните орбити на човешкия череп никога повече нямаше да пламнат искри на живот; никога повече нямаше да види очите на Клеменс, обрамчени от фини бръчици, докато се смее.
– Докарайте талига! И няколко кофи с вода! – гласът на отец Годфрид надвиква глухите възклицания. Божият човек пристъпва напред, като размахва кръста пред себе си не толкова като опрощение към стопилият се в пашкула грешник, колкото като щит. Срещу какво? Гледат го. Дали той знае? Към отчето, един след друг политат въпроси – припряни, недочакали отговор.
– Какво му се е случило, отче?
– Защо ни нападат в домовете ни?
– Отец Годфрид, как ще живеем в такъв страх?
Колкото и да се опитва да го крие, отец Годфрид е уплашен; по челото му е избила пот, въпреки студената сутрин, а очите му са разширени от стаен ужас, който всеки момент заплашва да пропука фасадата на зле прикривана сдържаност.
– Донесете платно да покрием това... това богохулство! – гласът му потреперва при изричането на последното. И си промърморва под носа, докато минава покрай разотиващите се – Истинско кощунство! Кощунство… Договорът е нарушен!
Еренгард стои като препарирана, впила поглед в ръждивата локва на паважа.
Всички знаем колко нехристиянско е да посегне човек на ближния си, да се поругае човешкото тяло, Божият храм…Нали на това ни учиш! Но това тук не е дело на човек. Всички знаем, че не е. Но никой не смее да го изрече на глас.
Хората се разотиват, но тя не помръдва от мястото си.
– Каквo рече, отче? – пита го тя, когато минава край нея, но отчето се сепва, хванат, че е изрекъл мислите си на глас. Махва с ръка и припряно подтичва обратно по калдъръма към църквата.
Думите му отекват в главата ѝ: „Договорът е нарушен!...“
Тя се заглежда след него.
Договор с кого? За какво? Защо никой друг не пита за това?
Сякаш крехкият мехур на илюзорната сигурност, в който живееха, би се спукал, ако човек назовеше нещата с истинските им имена. Открай време живееха така, в страх. И съблюдаваха правилата. Да се говори за „онова“ бе кощунството. Щеше да докара хората до лудост.
Докарват кон и талига. Зяпачите се пръскат кой накъде му видят очите, след като натоварват с лопати останките от хлебаря. Няколко жени плисват ведра с вода върху вонящата локва, за да отмият втечнената плът на Клеменс.
– Еренгард! – майчиният глас я стряска и я изтръгва от вцепенението. – Какво стана с водата!
Момичето се обръща и вижда Биатрикс да стои недалеч на улицата. Погледът ѝ се плъзва по разотиващите се хора.
Еренгард се устремява към майка си. Повлича я за ръка, грабва кофата от земята и дърпа майка си обратно вътре в къщата, затваря вратата след тях.
– Клеменс де Бакер е умрял снощи! – просъсква Еренгард. – Нападнали са селото и са го уловили в един от проклетите си дяволски пашкули! Йорис му плисна вътрешностите по улицата! Не сме в безопасност, майко! Отец Годфрид знае нещо!
– Каквото знае отецът, го знаем и аз, и ти! – Биатрикс хваща лицето на дъщеря си между дланите. Очите ѝ са двойно по-големи от обикновено, разширени от уплаха и тревога. – Недей да започваш и ти като сестра си! Идват ти същите идеи!
– Чух го да си мърмори под носа за някакъв договор! – Еренгард рязко сваля ръцете на майка си от лицето си и се дръпва назад. – Този човек знае повече, отколкото казва!
– Замълчи, Еренгард! – виква Биатрикс. В гласа ѝ напира паника. – Отчето не е бил на себе си! Вече изгубих една дъщеря. Няма да позволя да изгубя и тази, която ми е останала!
– Ако не погледнеш по-далеч от носа си, скоро няма и да има какво да изгубим! – момичето грабва ведрото и ядно изхвърча навън. Вратата зад нея се трясва.
***
Докато се прибира от кладенеца обратно към родния дом с натежала кофа в ръка, Еренгард вижда първата каруца, готова да напусне селото. Семейство Пеетерс товарят едни връз други вещите си – дюшеци, завивки, посуда – всичко от първа необходимост. На капрата седи по-големият син, прегърнал по-малката си сестричка. Майката и бащата припряно влизат и излизат през вратата и трупат вещи отзад.
– Къде отивате, г-н Пеетерс? – наближава ги Еренгард. – Ще ви застигнат по пътя! Колко път можете да изминете за няколко часа?!
Мъжът стиска зъби, мята ѝ сърдит, но решителен поглед. Поредната бохча с дрехи полита към задната част на каруцата. – Човек не знае, докато не опита! Ще пренощуваме в следващото село, а оттам ще поемем отново на път! Всичко добро, Еренгард!
– Пазете се, г-н Пеетерс! – провиква се тя, докато потеглят, но семейството не я слуша. Малката Хана ѝ маха с ръчичка от талигата за сбогом, а младата жена усеща как сърцето ѝ се свива от тревога за тях.
Дано да намерят подслон, преди да се мръкне.
Но семейство Пеетерс не са единствените решили, че набезите им стигат. След тях тръгват и други. До обяд поне пет семейства напускат Ислинген. Еренгард ги гледа как се отдалечават с каруците по главния път.
Докато реже зеленчуци за вечерята, мислите ѝ литват към Петронела, към празните ѝ обувки в кутията под леглото, към любимата панделка, с която обичаше да връзва косите си…
Проблемът не се решава като бягаш от него.
Така я заварва майка ѝ, обсебена от тези си мисли.
– Дано да изкарат вечерта – казва ѝ тихо, докато реди цепеници в огнището. Еренгард вдига поглед към нея, изненадана, че майка ѝ е отгатнала посоката, в която блуждаят мислите ѝ. – Дано да са намерили подслон. Навсякъде е едно и също.
– Откъде знаеш? – пита я Еренгард.
Майка ѝ застива за момент, после бавно се изправя. В очите ѝ проблясва стар спомен; държала го е заключен в душата си прекалено дълго.
– Защото разпитах – прошепва тя, като избягва погледа на момичето. – След като... след Петронела. Но те са навсякъде, Еренгард. В нашия край няма място, където да се скриеш от тях.
– А отвъд планината? – не се предава дъщерята.
– Отвъд планината... – майка ѝ поклаща глава. – Не знам някой да е стигал дотам. Все още. Пътят е твърде дълъг, за да се измине за един ден. А знаеш, щом падне мрак...
Гласът ѝ заглъхва, но Еренгард довършва мисълта наум: щом падне мрак, гибелта идва.
В стаята се възцарява тишина. В огъня цепениците пукат и хвърлят искри. През прозореца се процеждат последните струи дневна светлина, пейзажът навън вече е омекнал и притаен. Готов да приеме първите къдели на вечерната мъгла.
Скоро ще удари камбаната. Седем омразни пъти. Предупреждение, което вече не бе достатъчен щит срещу ужаса, който ги дебнеше в сенките. Защото нещо се бе променило в Ислинген. Времето на сигурност бе свършило.
И никой, дори отец Годфрид с неговото бръщолевене за договори и съюзи, не можеше да ги спаси от това, което идеше с настъпващата мъгла.
3. Среща с мрака
Нямаше как да си тръгна по-рано!
Еренгард тича по павираната улица, стъпките ѝ отекват в настъпващата тишина като хвърлен по метал камък. Дъхът ѝ свисти между стиснатите зъби, издига се на бели кълба в хладния въздух. Всяка глътка въздух пари в дробовете ѝ, сякаш вдишва ледени игли. Поглъща последните отблясъци от деня с непривична бързина, сякаш самото слънце бърза да се скрие от онова, за което денем никой не смее да говори.
Камбаната още не бе огласила предупредителния си зов, затова Еренгард се надява. Надява се да успее.
Да се грижиш за уязвим човек не бе нещо, което можеше да се ограничи във време. Жената на млекаря, Нилса Хаселт, се мъчеше цял ден да роди първото си дете. Привечер раждането бе минало в активната си фаза и жената тъкмо бе изтласкала малкото синкаво телце от недрата си.
Еренгард не можеше да си тръгне, докато не изроди бебето. Разчитаха на нейното знание, на вещината ѝ да помогне на още една душа да влезе в този свят.
– Добре дошло на този свят, мъниче… – Еренгард подава окървавеното телце на бебето в обятията на изтощената му майка. – Честито, имате дъщеря.
Само ако знаеш къде си попаднало…
Но не изрича това на глас. Що за свят бе този, където хората нямаха шанс?
Прокълнат. Обречен.
– Остани за вечеря, момиче! Виж кое време е станало! Може да преспиш тук! – се опитва да я убеди щастливият баща.
– Ще тръгвам – поклаща глава Еренгард и изплаква набързо ръцете си във ведрото с топла вода. След това кимва на щастливите родители за сбогом и изскача навън.
Без да мисли кое време е. Без да прецени дали би стигнала или не.
Може би щеше да бъде по-добре, ако бе останала да преспи там, в къщата на Нилса Хаселт, вместо да тръгва точно сега. Но майка ѝ…
Майка ѝ щеше да се поболее от притеснение, ако не се прибереше. Ала какъв по-голям повод за притеснение от това дъщеря ѝ да свърши в една от онези белезникави какавиди, които гибелата оставяше след себе си по пътищата, по нивите, а сега вече и по улиците на собственото им село?
Бе късно да си задава въпроси, защото Еренгард вече тичаше по пътя.
Донг...
Първият удар на камбаната разцепва въздуха като гръм, разкъсва тишината. Звукът я заварва толкова далеч от вкъщи, че на Еренгард ѝ се доплаква.
Звукът кара сърцето ѝ да натежи в гърдите. Краката ѝ омекват, сякаш някой налива олово в костите ѝ. Под ребрата ѝ пулсира остра болка, която се забива все по-надълбоко в тялото ѝ с всяко вдишване.
Господи, колко много мрази, мрази, мрази този звук! Мрази да не си е в къщи по това време, мрази да я завари навън! Мрази да е толкова далеч от дома!
Донг...
Еренгард тича презглава, тича, като се препъва по влажните камъни. Задъхва се. В гърдите ѝ клокочи паника. Полите на роклята ѝ се заплитат в краката, тя ги дръпва нагоре с вкоравени, трескави пръсти.
Няма да успея!
Вижда позната врата. Семейство Вербрюген. Устремява се натам.
Боже, дали ще ме пуснат!?
Юмрукът ѝ удря по тежкото дърво припряно, настойчиво.
– Господин Вербрюген? Аз съм, Еренгард! Закъснях! Може ли да вляза?
Тишина. Вратата не помръдва. Гръмовният камбанен звъня завихря мислите ѝ.
Донг...
Тя извърта глава към затворените кепенци на прозореца, очите ѝ трескаво обхождат рамката. Струва ѝ се, че иззад процепите се прокрадва светлинка.
Страх ги е да отворят.
Проклет страх. Всеки трепери над единственото, което не може да си купи с никакво злато – човешкия живот.
Не може да ги вини. Нейна бе вината, че се бе забавила; нейна бе вината, че бе тръгнала толкова късно; че не бе избрала да остане при семейство Хаселт.
Нямам време за губене!
И отново хуква по пътя.
Донг...
Завива рязко по главната улица към центъра, дървените подметки на обувките ѝ тропат по хлъзгавите плочи. На ъгъла, в далечината, съзира дома си - светлината от отворената входна врата е като фар в настъпващия мрак. През златистото мъгливо сияние от вътрешността на къщата вижда силуета на майка си, който се движи напред-назад, напред-назад.
Чака ме! Само още малко, моля те, само още малко...
Донг...
Вонята я удря в носа, задушлива и гъста. Полазва във въздуха като отровен пушек, изпълва дробовете ѝ. Сладникава и метална е на вкус и кара Еренгард да се закашля. Тя забавя крачка.
Същата смрад, като от съдържимото на какавидата на Клеменс!
Стомахът ѝ се преобръща. Тя стисва очи, стисва зъби.
Тичай! Тичай! Тичай!
Биатрикс дочува ехото от дървените обувки, които тичат по паважа в далечината. Рязко спира да трамбова от единия край на рамката на вратата до дугия.
– Еренгард! – напрегнатият ѝ, изплашен и едновременно пълен с облекчение вик се понася по опустелия площад.
Донг...
– Еренгард! Бързо! – извиква Биатрикс към тичащата в мъглата девойка, протяга ръце в празния въздух. Гласът ѝ е висок, пропит с паника, която Еренгард познава твърде и болезнено добре. – Тичай, момичето ми! ТИЧАЙ!
Девойката се засилва с последните останали ѝ сили. Мускулите ѝ горят, разбунтували се срещу безмилостното темпо. Езикът ѝ е пресъхнал, залепнал за небцето. Дробовете ѝ парят, останали без въздух.
Само още малко...
Донг...
Нещо изплува от мъглата зад нея. Ситни стъпки по петите ѝ я карат да погледне назад.
Еренгард извръща глава и светът сякаш забавя своя ход: миговете се разтягат като капка гъст мед, контурите на площада избледняват. От мъглата изниква зловещ кошмар – огромно бледо тяло, високо колкото кон, покрито с белезникава, набръчкана кожа. Нещото е бързо и ловко и се движи на няколко крайника, върховете им – остри, смъртоносни копия. Четири чифта очи блясват като черни кинжали, фиксират я с неестествен глад.
„Пресвети Боже! Какавидената майка!“ – минава светкавично през ума ѝ, но страхът смразява всеки стон в гърлото ѝ. Еренгард дори няма сила да изпищи.
При гледката на злото, застигнало дъщеря ѝ, вик раздира гърлото на Биатрикс.
– ТИЧАЙ!
Майчиният писък, наситен с отчаяние и примесен с паника, кара няколко птици да излетят с крясък от короните на близките дървета.
И Еренгард се затичва. Но краката ѝ вече не я слушат – препъват се, предават я. Светът се люлее пред очите ѝ като пиян моряк. Въздухът изсвистява през зъбите на младото момиче, тя се спъва в подгъва на роклята си. Полита напред, посреща паважа с ръце. Брадичката ѝ се забива в студените павета и лицето ѝ изтръпва от болка. Пред очите ѝ танцуват черни петна, а в ушите ѝ кънти собственото сърце, заглушава дори ехото от утихващия камбанен звън.
Грапавата повърхност на камъните разкъсва дланите ѝ. Кръвта от раната на лицето ѝ, заедно с тази от раздраните ѝ ръце, попива в процепите по паважа. От устните ѝ се откъсва стон на болка, на отчаяние. Девойката притваря очи от шока.
Болката е остра, парлива, и на мига изпраща пулсиращи вълни по всички сетива на момичето, но нищо не може да се сравни с агонията, която я пронизва само миг по-късно.
Един крайник пронизва ръката ѝ и я приковава към земята. Еренгард извиква от болка. Друг крайник я преобръща по гръб и тя се озовава под отблъскващото туловище. Секунда по-късно друг крайник приковава и свободната ѝ ръка.
Над нея се навежда най-уродливото лице, което някога е виждала в живота си. Вертикална уста-цепка разделя главата на две от мястото, където би трябвало да има нос. Чифт челюсти се разтварят бавно и разкриват редици остри като бръснач зъби. Гъста, жълтеникава слуз се процежда от зловонната паст и капе върху дрехите на Еренгард. Вместо език, навън се стрелва гладко и мазно пипало с остро жило на върха.
– ПОМОЩ! – пищи тя, но е късно.
Ще свърша като всички онези в пашкулите!
– Не! – писъкът на майка ѝ си пробива път през мъглата на агонията. – Пусни дъщеря ми, проклета напаст!
Еренгард обръща глава към дома, през премрежения си поглед вижда майка си да изскача навън, навежда се към земята: камъни изпълват двете ѝ ръце.
В същия момент нова вълна от болка блъсва тялото ѝ. Жилото се спуска светкавично и пронизва корема ѝ. По дрехите бързо избива ярко петно пурпурна кръв. Еренгард надига глава от ужас, простенва, погледът ѝ се плъзва надолу към корема. По раната се разлива огън, изгаря всеки нерв по пътя си. Мускулите ѝ се вкоравяват, съзнанието ѝ се замъглява от непоносимата болка.
– Пусни я, изчадие адово! – първият камък полита към изплувалия от мъглата кошмар.
В очите на Биатрикс гори решителност и лудост. Пред очите ѝ е Петронела – нежна, безпомощна, с изкаляни дрехи и оцапано лице.
Един след друг, камъните летят и се забиват в мекото тяло на тънконогото, но отскачат като бълхи от огледало. Съществото дори не трепва от ударите.
Пипалото се стрелва отново навън из устата, от върха бликва лепкава нишка. Гадината започва да тъче с ловки, методични движения. Около Еренгард бързо се образува рехав пашкул.
Последното, което младата жена вижда, преди съзнанието ѝ да помръкне напълно, е лицето на майка ѝ – изкривено от същия ужас и мъка, както когато бе научила новините за изчезването на Петронела.
– Съжалявам, мамичко! – шепнат изсъхналите устни.
Светът се размива пред очите ѝ и мракът я поглъща цялата.
Еренгард затваря очи.