20 минути с караконджул
Живея страхотен живот 23 часа и 40 минути на ден. Живот, за който ти мечтаеш. Здравето ми е блестящо, „крепко“, както се казва. Красив съм, заглеждат ме жени, които са два пъти по-млади от мен. Ставам все по-богат. Късметът ми не свършва. Всичко, с което се захвана, се случва от само себе си. Аз съм бог, вървящ сред обикновени хора.
Искам да умра;
Аз изчезвам за 20 минути. Отивам си. Не знам къде съм. Не знам дали изобщо съм. Знам само, че ме е страх всеки път, когато го погледна. Бебешкото лице се изражда в животинско. Крачетата се сковават в копита – мънички, черни като въглен. По телцето избиват косъмчета. И бебешкият смях става скърцане. Скърцането става шепот. Шепотът става песен.
Искам да го убия;
Синът ми е караконджул.
Девета глава
Петък е, тръгваме за детската градина. 20 минути в задръстването, преди да стигнем до „Светлинки“. Минутите, от които ме е страх, минутите, които мразя от дъното на душата си. Такъв е изразът, разбира се, аз моята вече я изгубих. То я изяде. Знаете ли кое е ироничното – всъщност винаги помня само половината време.
В началото не се случва нищо. Малкият Кари се смее, гука, усмихва се като нормално дете. В един момент се чудя дали всичко не е било просто лош сън. После започва… Личицето се сбръчква, цветът му потъмнява. Никога пред мен, сякаш ме изчаква да погледна към пътя и когато се обърна, промяната вече е там. Появяват се косъмчетата. Отначало русоляви, едва забележими. И отново – с всяко поглеждане стават все по големи, все по тъмни. Ръчичките се сгърчват, като ли че жилите се свиват в спазъм. Насищат се със злокобен калций, черен като катран. В един момент с ужас чувам как тропа с тях по пластмасата на жабката и знам, че ще видя копита като на малко козле. Това е моментът, в който започвам да крещя . Последните десет минути от пътуването са болезнен транс, който паметта ми е безсилна да запечата.
Устата ми се разтваря, за да нададе писък… а после отварям вратата на колата. Пред градината съм, всичко е нормално. А аз се чувствам фантастично!
Отвън ме чака новото момиче, което работи в яслата. Красива е, навърши 24 години миналата седмица. Само че днес изглежда на 40. Почти проплаква, когато ме вижда с Кари. Страх я е, но не знае причината. Прекарва с него часове всеки ден. Дори не мога да си представя какво ѝ е.
Предшественичката ѝ получи кръвоизлив в мозъка и умря. Късметлийка.
---
Марин се усмихна на Сияна, както всяка сутрин. Детската възпитателка подаде ръка на малкия Кари и изрече обичайните любезности. Колко е пораснал! Как тази седмица за последно става рано, утре ще се наспинка, а днес ще си играят с топчицата. На баща му – как всичко в градината е чудесно и синът му е много послушен. Гласът ѝ трепереше леко, но само ако много се заслушаш. Все пак беше педагог-професионалист, гледаше да не си издава емоциите.
Младата жена и детето се отдалечиха по павираната пътечка в двора. Кари се обърна, за да види отново баща си, преди да влезе през изрисуваната с животинки врата. След което започна да се смее по детски, звънко и с широко отворена уста. Сияна също завъртя глава, за да види какво става, и очите ѝ се разшириха.
– Моля ви! – опита се да извика, но гърлото ѝ се беше свило от ужас и излезе само шепот.
Марин беше долепил револвера до дясното си слепоочие и гледаше сина си. Сияна го чу да казва „сбогом, малко копеле“, но на секундата го забрави. Има неща, които мозъкът ни изтрива мигновено. Прави ни услуга.
Марин натисна спусъка и шумът беше оглушителен. След това се чуха детски писъци, които се смесиха със скърцане на гуми откъм шосето и кучешки лай.
Кръвта оплиска табелката „Светлинки“. „Получи се много красиво на фона на дъгата“, помисли си Сияна, преди да ѝ притъмнее пред очите.
Първа глава
Петте минути дневно, които обичам. Жалко мастурбиране, което може да служи за емблема на целия ми жалък живот. Мечтая си за колежката ми Нина и се пипам, това е. Останалата част от деня ми е отвратителна.
Жена ми е направила нещо за закуска набързо и ще ми го сервира с цялото пренебрежение, на което е способна. Не знам кога спря да ме обича, но май беше преди да спре да ме уважава. Или пък беше обратното? При всички положения най-първо спря да ме желае като мъж. Няма как – поостарях, прошари ми се брадата, пък и понапълнях. Напоследък и косата ми взе да напуска челото в краищата. Годините си вземат своето.
Не, че бих ѝ изневерил наистина. В крайна сметка аз съм порядъчен мъж, опитвам се да бъда добър съпруг. За мое оправдание и Ели не ми е чак толкова вярна. Виждал съм ѝ чатовете с треньора ѝ по нещо-си-там от фитнеса. Отива много по-далеч от моето „мечтаене“ под душа. Не знам дали го правят наистина или само се бъзикат. Но и няма значение. С Ели сме женени вече – това е. Какво биха казали роднините ни, да не говорим за съседите и общите познати от университета, ако се разделим? Няма как да започваме отначало.
Но тая сутрин и тези пет минути са ми отнети.
---
Марин започваше да се паникьосва. Полива се с топла вода между краката, дърпа се, опитва да си спомни някоя порно сцена, която беше гледал, пробва да мисли за всяко секси момиче, за което се сети… нищо. Знаеше, че такива неща се случват с хората, които минат 40-те, но той ги навърши едва преди няколко месеца.
Накрая се принуди просто да спре душа и да излезе от банята. Махна угрижената физиономия от лицето си и се опита да си придаде ведър вид за закуската. Елена от своя страна не си правеше подобен труд. Докато изсипваше пържените яйца в чинията му, го погледна с леко намръщен нос и му съобщи, че тая вечер ще „трябва да се пробват“.
Опитваха да имат бебе и от години го правеха с особено нежелание, но пък за сметка на това по график и редовно. Беше ужасно и ставаше все по-ужасно, но дете си трябваше. Все пак мъжът си е мъж, трябва да остави челяд, казваше баща му. Беше тема номер едно на семейните събирания, а за кулминация посочваха брат му. „Толкова по-млад, а вече с две!“.
По принцип Марин беше свикнал с тая работа, обаче за довечера можеше да има проблем. Опита се да каже нещо забавно, без успех, като отсега мислеше за отношението, което ще получи от жена си. Въртенето на очите щеше да е само прелюдия, преди да полетят обвиненията. Един мъж трябва винаги да е готов, иначе току-виж бъде набеден за… хомосексуалист. Но тя нямаше да използва тази дума.
Осма глава
20-те минути, в които наистина опитвам да го убия. Душа го – не става. Виждам го, че диша, но кислородът не му трябва. Няма кости – вратът му е като гума.
Крещя. Тъмнина. Не знам дали съществувам. После съм отворил вратата на колата, за да го изведа пред детската градина.
20-те минути, в които опитвам още веднъж. Завеждам го в парка. Удрям го по главата с първия камък, който намирам. Обръщам се и бягам през дърветата, колкото ми държат краката. Стигам до колата и го виждам на предната седалка. Гука и се смее. Затварям очи, плясвам си няколко пъти истерично бузите и поглеждам отново, муцунката вече е почнала да се сгърчва, пръстчетата се свиват.
Крещя. Тъмнина. Не знам дали съществувам. После съм отворил вратата на колата, за да го изведа пред детската градина.
20-те минути, в които опитвам за последно. Имам револвер. Насочвам го към главата му, не ми пука дали някой ще ме види. Още лицето му е човешко, още изглежда като мен. Като вас. Стрелям. Стрелям. Стрелям. Стрелям. Стрелям.
Крещя. Тъмнина. Не знам дали съществувам…
---
Марин винаги изглеждаше леко объркан, когато пристигаше с Кари. Сияна го беше забелязала още от първия ден, но доброто възпитание изискваше да не му обръща внимание. В „Светлинки“ плащаха добре и тя се държеше с всички родители възможно най-любезно. Затова се опита съвсем дипломатично да отиграе неочакваната ситуация.
– Господине, ще ви помоля само да… за пред децата – и тя направи знак, като че си загърна блузата.
Марин първоначално не разбра за какво говори. След това погледна към закачения на кръста си пистолет. Извини се смутено и побърза да смъкне фланелата така, че да не се вижда. После почти изтича към колата.
Сияна просто помаха за довиждане на господина и се обърна усмихната към Кари. Бретончето му беше малко разрошено, но като изключим това, детето изглеждаше безупречно. Детската му усмивка не слизаше от лицето и то извърна глава нагоре, за да я погледне. Винаги я хващаше дълбок, непринуден страх, когато очите им се срещнеха. Дали наистина плащаха чак толкова добре? Тя продължи да посреща хлапетата и родителите им както винаги – любезна, лъчезарна и съвършено добре прикриващата онзи болезнен тътен, който само тя чуваше.
Втора глава
30-те минути, които ме карат да се червя като зрял домат от срам, преглеждайки всякакви цинични нелепици в интернет. Само напишете „лек за ерекция“ в търсачката и ще видите цялата мощ на Гугъл, изсипала се в браузъра ви. Мразя се. И работата си мразя. Исках да съм музикант, станах счетоводител. Некадърен счетоводител според всичките ми познати беше по-добър вариант от талантлив пианист и така сам се натиках зад бюрото. Тъпа история.
Щеше ми се да не се сещам за нея, може би щях да усетя Боби, който се промъква винаги като невестулка в моята стая, за да направи някой по детски инфантилен номер. Знае, че ги мразя. А той мрази мен.
Има ли смисъл да го моля за мъничко милост този ден? Не, но все пак го правя.
---
Боби крещеше из голямото помещение с вцепенена от ужас физиономия. Когато стигна до средата на стаята, започна да подскача от крак на крак и дебелите му рогови рамки на очилата смешно се разтанцуваха над носа му.
– Бързо, колеги, спешен случай! Дайте вода! Отдръпнете се, имаме нужда от въздух. Нина, ела, ела, бързо!
Марин го настигна, позеленял от яд, и дръпна рязко ръкава му, за да го обърне към себе си.
– Спри се де, помолих те нещо!
Беше късно обаче, повечето колеги се надигнаха зад бюрата си, за да видят какво става. Нина притича леко уплашена.
– Спокойно, Марине, от стрес става само по-лошо – каза Боби и си придаде още по-притеснен вид. След това се обърна към колежката им – Нинче, ако имаш сърце, покажи си циците, че на колегата не му става! Цяла сутрин търси в нета как да го вдигне.
След това физиономията на Боби се разкриви в тъпа гримаса. Започна да се хили и показно да си тупа пакета. Не му беше чак толкова смешно, колкото се опитваше да го изкара. Колегите се размърмориха, някой се изхихика от ъгъла, но повечето насядаха обратно по местата си. Нина изгледа въпросително Марин, който се опита да смотолеви нещо от сорта на „глупости“, но тогава от стаята му се чу разгневеният глас на шефа. Беше се подпрял на вратата и размахваше едни листа, мъчно скрепени с телбод в горния ъгъл.
Русалин Петров беше възрастен мъж, който се вписваше идеално в стереотипа на гадния началник. Коремът му издуваше ризата, втъкната някак в бежов панталон, а няколкото останали косъма на главата винаги бяха загладени перфектно в жалък опит да покрият колкото се може повече място на голото му теме. Месестият му нос се мърдаше насам-натам, когато крещеше по служителите си, сиреч непрекъснато. Цветущият език се подразбираше.
– Станиславов, пак си объркал прихода! Казах ти да вкараш и последните фактури, не виждаш ли, че излиза на печалба тоя месец! – после погледна към компютъра му и се опули – Вместо да си търсиш крик за вдигане на патката, вземи свърши един път нещо като хората!
Тоя път вече всички се закикотиха. Шегите на Боби бяха просто тъпи, шегите на Петров – задължителни. Неписано правило в офисите – шефът винаги е забавен, даже когато не е.
Марин нямаше сила дори да се усмихне. Усети леко затопляне в ушите и си даде сметка, че освен другото се е и изчервил. Инстинктивно обърна поглед към Нина. И тя не се смееше, вместо това го гледаше сериозно. Винаги беше добра към него, но този път ѝ беше искрено благодарен – не толкова, че не се разсмя, а че не го погледна със съжаление. Не беше сигурен кое от двете щеше да е по-неприятно. Но тя го пощади така, както може само една жена – без да направи нищо, просто да приеме ситуацията насериозно. И толкова му стигаше сега.
Седма глава
20-те минути, в които съм на спокойствие. Карам жена ми да го води на детска градина. Обожава ме, не може да ми откаже. Нека да крещи тя, нека да го види, както го виждам аз. А може би пък няма? Не ме интересува, просто искам да не изживявам този кошмар отново.
Но следващите 23 часа и 40 минути са ужасни. Тава е най-тежкият момент – когато разбереш, че всъщност го искаш. Отпускам се, смалявам се, напълнявам… скапвам се. Ще стана това, което бях – мисъл, която ме плаши. Дали повече, отколкото ме плаши той? Не знам. Но болезнено искам това, което имам. Не мога да съм отново онзи човек – малък, жалък, смачкан. Счупен.
А и пак не става. Знаете за кое говоря. Усещам го като безполезно, атрофирало парче, закрепено за мен само за да ме позори пред целия свят.
И наистина ме е срам. Сякаш всеки непознат, който ме погледне на улицата, знае и леко ми се надсмива.
---
Ели посрещна мъжа си с целувка. Не толкова страстна днес, колкото беше свикнал в последно време, но все пак. Стори му се по-привлекателна от обикновено, като ли че дънките й стояха малко по-добре.
– Как мина денят ти?
– Страхотно! – опита се да не звучи развълнувана, но не успя да го прикрие.
– Стигнахте ли навреме до детската градина?
– … да.
Съвсем незначително забавяне, но Марин го усети. И вече знаеше, че и тя го е видяла, и тя го е изживяла. Огледа я внимателно – бръчиците бяха се загладили съвсем леко, устните ѝ се бяха налели почти незабележимо, краката бяха с една идея… не, с половин идея по-слабички, дупето – сякаш леко вирнато. Самочувствието ѝ се усещаше в малките движения, в тона, в походката.
Знаеше, че цял ден ѝ е вървяло във всичко. Знаеше как са я гледали колегите. Знаеше, че болките във врата не са се обадили днес. Знаеше… как е крещяла сутринта.
– Ходи ли следобед на фитнес?
– Да, минах набързо…
Крайчецът на устните ѝ трепна в лек тик. Марин помнеше, че така се прикрива, когато не иска да се усмихне.
– Утре аз ще карам детето – сега той се опитваше да звучи непринудено, сякаш просто го подмята. Но тонът му беше прекалено рязък, а в очите му раздразнението блестеше издайнически.
Ели го погледна с облекчение.
Трета глава
Точно 20 160 минути са нужни на човек с проблемна ерекция, за да достигне до отчаяние. Ако не знаете – това са две седмици. Но когато тичаш непрекъснато до тоалетната, чудиш се какво става, дали кръвта ти леко не е наляла гениталиите ти, или пък кога ти беше часът при лекаря – броиш минутите, а не дните. Никакви лекарства не помагат. Билки, хапчета, био храни и скъпоструващи шарлатански лекове – нищо! Докторите казват, че е стрес. Жена ми казва, че вече съвсем никакъв мъж не съм. Боби казва всеки ден на всеки срещнат по някоя шега за мен.
Смях и унижение на работа. Упреци и унижение вкъщи. И ако щете ми вярвайте, но това не е най-лошото. Най-болезненият, мъчителен и изтерзаващ момент е когато съм насаме, сутрин в банята, и се погледна в огледалото. Всеки път ми се струва, че съм остарял още повече, станал съм по-грозен, напълнял съм, челото ми се е вдигнало… И бавно, но сигурно заприличвам на една карикатура, която вече не е достойна да буди дори най-презряна жалост у хората, а само смях и подигравки.
---
– Хей… – Нина стоеше на вратата на офиса му и се усмихваше дружелюбно.
Беше прекрасна в тесните си дънки с ниска талия и пепеляво-червената блуза, която свенливо подчертаваше бюста ѝ. Косата ѝ, с леки червеникави оттенъци в края, обикновено беше здраво вързана на опашка, но сега се сипеше свободно върху раменете ѝ, а един кичур се спускаше над дясното ѝ око. Винаги се гримираше стилно – човек можеше и да не забележи дори, ако не се загледаше. Беше в средата на 30-те си, макар да изглеждаше поне десет години по-млада. Марин беше сигурен, че в службата не само той си „мечтаеше“ за нея. За оная невестулка Боби знаеха всички, но и шефът им се държеше непривично любезно. А при дебелакът, дето отговаряше за поддръжката на офис техниката, беше чак унизително. Един път се наложи да ѝ оправя принтера и щеше да се удави в собствената си пот, когато Нина му благодари и го докосна съвсем леко по ръката.
Марин се изненада в първия момент, после се усети и побърза да заключи екрана на компютъра си. Почти изпаднал в паника, заблъска копчетата на клавиатурата, но нищо не ставаше. Операционната система в офиса беше различна от тази на домашния му лаптоп и сега, точно в този момент, мозъкът му отказваше да подаде правилната комбинация от бутони. Накрая се отказа и единствено се съсредоточи върху това да не се изчерви. Обърна се обратно към нея и се помъчи да се усмихне.
– Мислех, че хората са си тръгнали вече.
– Имах едни отчети за довършване – обясни тя и се приближи внимателно.
– Брат ми има проблеми и търся нещо… – Марин се спря, защото дори за толкова нелепа ситуация подобно обяснение беше твърде жалко.
– Виж, там, откъдето идвам, в Родопите, имаме един човек, който лекува хората. Може би ще ти помогне… за брат ти, разбира се.
– Билкар ли е? Писнало ми е, миналата седмица ходих при трети такъв и е едно и също… – Марин капитулира пред идеята да прехвърля проблема на брат си. Пък и какъв смисъл имаше, Нина беше достатъчно умна.
– Не е билкар. Поназнайва и тревите де, но не е такъв. Не е и шарлатанин. Съвсем близо живее до Широка Лъка и ако отидете там този уикенд, може и да го намериш.
– Бил съм там. Имам едни братовчеди, които живеят в Девин. Къде се намира къщата?
– Не е точно в селото… – Нина сбърчи носле и го погледна с леко гузен поглед, сякаш сега щеше да му каже най-голямата глупост, която беше чувал.
Шеста глава
Повече от 60 минути да бродиш из горите на Родопите би било приятно през деня. Слънцето крие истината от ума, усеща я само сърцето. Красотата на гледките потиска яростно страха от това, което дълбоко в себе си усещаш с онези сетива, които науката не признава. Но вечер остават само звездите и тогава нямаш убежището на здравия разум, който да те предпази от необятната лудост на истината. Родопа планина не принадлежи на тази земя. Тя е късче от друг свят, захвърлено в незапомнени времена там, където днес се намира южната част на страната ни.
Страх ме е;
Първия път намерих къщата на едно възвишение, но съм сигурен, че вече подминах това място, а на него нямаше нищо. И все пак продължавам да се лутам из мрака, блъскащ се из дърветата и препъващ се през камъни и коренища. Стриктно спазвам посоката – на север от параклиса „Св. Атанас“.
Търся отговор на въпрос, за който с лекота биха ме вкарали в Карлуково.
---
Малката колиба, направена от дърво и кал, беше застанала неестествено на склона. На Марин му се стори, че тя леко се завъртя, когато се изправи с лице срещу вратата ѝ. Зрителна измама, породена от светлината на фенерчето, няма съмнение. Той потропа без предишното колебание по вратата. Знаеше, че часът не е никак неподходящ. Не и за този човек, във всеки случай.
Митре не беше билкар, не беше и лекар, не беше и врачка или както там се казваше в мъжки род. Но това по никой начин не отговаряше на въпроса какъв е тогава. Висок човек, почти два метра, с дълга до раменете бяла коса. Изглеждаше обаче като да е албинос, а не да е побелял от старост. Възрастта му може би щеше да е по-лесна за разгадаване на дневна светлина, но в горския мрак един път изглеждаше като старец, а друг път като младеж. При първата им среща това озадачи Марин, но сега беше дошъл с належащ проблем, който не търпеше да се разсейва от разни подробности.
– Трябва да поговорим – каза той и се усети, че в притеснението си съвсем е зарязал доброто си възпитание. За миг се зачуди дали е късно да добави едно „добър вечер“, но от другата страна не му оставиха време.
Човекът от дървената къщурка, облечен твърде леко за студеното време, с тъмни дрехи, които най-мързеливо можеха да се опишат като „селски дрипи“, изкриви лице в недоволна гримаса.
– Изкъпа ли се? – запита той.
– Както ми каза – сподави Марин.
– Но не и когато ти казах, нали?
– Предишния ден, какво толкова значение има ? – той усети, че гневът си пробива път през него и достига до думите, които изговаря. В първия момент ядът беше насочен към този своеобразен горски, но после… Трябваше ли да изчака още една вечер, той ли си беше виновен?
Митре го покани да влезе в колибата. Отвътре беше също толкова скромна, огряна от съвсем лека светлинка и обзаведена с дървени столчета и стара маса, останала от време оно. После мълчаливо наля чай в керамични чашки и започна внимателно да обмисля въпросите си. Не заради деликатността, която очевидно му беше безкрайно чужда, а за да може да разбере максимално точно какво се е случило.
– Кажи ми, кога започна да усещаш първите привличания?
– Още през уикенда. Когато жена ми се прибра, вече бях „готов“ – Марин се направи, че не знае за какво го питат.
– Но това не е било първото привличане, нали?
– Аз съм добър съпруг, не изневерявам на жена си. Ели се върна от почивка в събота сутринта, няколко дни след къпането. И бяхме интимни. Само с нея!
Тишината и тъмнината се смесиха в някаква лепкава субстанция, която Марин имаше чувството, че започва да се размазва по него като мокра кал. Тук нямаше корпоративна култура, тук Митре не зачиташе добрите обноски и нямаше на свой ред да заговори нещо, колкото да продължи диалога. Човекът, който сега, на тази светлина, му се струваше твърде възрастен, го гледаше с въпросителен поглед. Но не беше объркан. Просто чакаше за отговора, който иска да чуе. И Марин накрая се предаде.
– На следващия ден. Към всяка. По-млада, по-стара… нямаше значение. Една ужасно непривлекателна дама, сигурно на годините на баба ми, седна до мен в метрото и насмалко щях да свърша в панталоните си.
– Но след като беше с жена си, всичко това приключи?
– О, да, всичко се оправи.
– Бременна ли е?
– Това беше чудо – Марин изпъна ръце, за да покаже колко невероятно е събитието – Оказа се, че изобщо не сме измервали овулацията като хората, според лекарката се е случило някъде точно тогава, а по наши изчисления… – Митре махна с ръка, за да го спре, очевидно „чудото“ не го интересуваше.
– Оттогава ли го усещаш?
– Чувствам се много добре – Марин проплака при отговора – здрав съм, мисля че поотслабнах и всичко върви както трябва, обаче… – Той се спря за момент, за да потърси правилната дума. После моментът се разтегна. Какво „обаче“? Нямаше физическа болка, това е сигурно. Спеше спокойно, чувстваше се пълен с енергия и денят му преминаваше от едно мечтано събитие в друго… обаче… Моментът се разтягаше и разтягаше, а обяснението не идваше. Ръцете му започнаха да правят конвулсивни движения, сякаш изгребваше нещо от себе си, някъде около областта на гърдите – Разбираш ли?
– Да – рече спокойно Митре – започнал е да се изхранва с теб. Скоро ще започне да се изхранва и с другите наоколо. Трябва да го убиеш, докато още е яйце, после вече не можеш.
Това беше лудост, разбира се. Всичко от началото до края. И изобщо да се захваща с този ненормален старец… или младеж, както му се струваше сега… или каквото и да беше. И да се къпе на тоя студ в ледената вода. И да вярва в подобни бабини деветини. И изобщо какво правеше тук посред нощ? С акъла си ли е?
– Трябваше да изчакаш да минат мръсните дни. Те са за караконджула. Казах ти…
Марин не изчака Митре да свърши. Или изчака? Не помнеше, знаеше само, че крещя и вика, после блъска… и дали не счупи един стол? Не помнеше и как е излязъл от къщичката, само как върви ядосан през гората и когато се увери, че е самичък, изкрещя колкото му държат силите и заплака. Сутринта слезе в селото и се качи право в колата си, но вечерта… май беше преспал при едно дърво, но пък после се сети, че е вървял, без да спира. Двата спомена, нетърпящи се един друг, затанцуваха в главата му, докато накрая се сляха в убийствено главоболие.
Четвърта глава
Изгубил съм всякаква представа за минутите... Има нещо из тия гори в Родопите, което ме плаши, но не разбирам какво. Гледките карат въздуха, навлязъл в дробовете ти, да се поспре там и да изчака очите ти да се изкъпят в планинската красота, преди да се изтръгне от теб, превръщайки се във въздишка. Нина ми каза, че трябва да отида вечерта, но реших, че и по залез ще свърши работа. Трябваше да я послушам. Лутам се напред-назад, дори подозирам, че обикалям в кръг, а колиба няма и няма. Слънцето се стопява насред разлети алени пламъци. Скоро небето става космически мрак, надупчен от милиони светлинки. Почти се отказвам, когато пред мен, кацнала на склона, противно на всички правила на гравитацията, се появява дървена къщурка.
Човекът, който се показва отвътре, изглежда странно, но пък е отзивчив. Не е любезен, не и както сме свикнали в града. Говори малко, слуша много. Опитвам се да му обясня проблема си със заобикалки, но накрая се отказвам и му го описвам точно както си е.
Споменавам, че ме е изпратила Нина, била от неговия край. Дали смръщи нос? Може би ми се струва, може би даже не се сеща коя е.
Казва ми някаква лудост, а аз му благодаря. Ще я направя тази лудост, разбира се. Отчаянието ми е стигнало до такъв предел, че нищо не е „твърде крайно“. Конкретен ден, конкретен мъничък поток. Другото просто отказвам да го слушам – черна вода, бяла вода, мръсни дни… неща, които правят разговора абсурден, а аз се чувствам унизително нелепо. И нещо за Нина, което пък изобщо не разбирам.
---
Потокът беше леден, а според Гугъл мапс въобще не съществуваше. Разбира се, че такова малко вирче вероятно не си е струвало да се отбелязва. Марин зъзнеше и подтичваше обратно през дърветата в планината, в неуспешен опит да се стопли. Ако не завършеше с настинка, щеше да е цяло чудо.
Изобщо не вярваше във всичко това, но идеята, че няма да опита още нещо, за да си върне поне малко мъжествеността, го убиваше. Какво толкова, върза се на още един шарлатанин. Ако Нина си затваряше устата, имаше вероятност Боби да не разбере и щеше да си спести униженията.
Някъде в главата му мина мисълта, че може и нищо да не се получи, защото май подрани с един ден. Онзи странник му беше казал да се изкъпе след 6-и януари, понеже имало някакви предания – за мръсни дни или нечисти дни… или някакви там дни. То май цялата работа беше за легенди и предания, та като цяло чувството на срам го обливаше на талази. А и годината беше студена и в този момент не усещаше нищичко, камо ли слабините си.
Още докато караше към София, това се промени. Драстично, та чак болезнено през тесните дънки. Разбира се, щастието от този факт избута грубо в ъгъла не само въпросната болка, но и учудването. Тази вечер щеше да мисли за Нина. В повече от един смисъл.
Пета глава
20-те минути, които ще ме накарат да полудея, са толкова далеч, че изобщо не подозирам за тях. И как бих могъл? Аз съм зрял мъж, добре образован, опитвам се да се държа на ниво в обществото. Да вярвам в митове и легенди – караконджули, лами, хали и прочее неща – това би било смешно. Има хиляди обяснения. Милиони обяснения! Плацебо ефектът е добре познат в медицината. Напълно е възможно, дълбоко в подсъзнанието си, разбира се, да не отхвърлям идеята за разни омагьосани води и това да е задвижило останалата част от процеса в тялото ми.
Или пък хубавият въздух в планината, леденият душ и търчането сред гората да са разсеяли стреса. А може би е било временна дисфункция? Пък и пих едни хапчета седмицата преди това. Както казах – хиляди обяснения. Милиони обяснения!
А как ми потръгна животът? Е, когато човек си възвърне мъжествеността, някак си самочувствието му се повдига, другите го усещат и започват да се държат различно. Може би станах по-усърден и във фитнеса, защото коремчето се стопи. Безспорно окрилен от функциониращото ми тяло, то е ясно.
Но най-хубавото се случи в семейството ми – ще ставам баща. Явно не сме имали никакъв проблем, нещо не сме смятали като хората овулацията на Ели. И откакто е бременна, се държи с мен, все едно пак сме на 20.
Всичко е страхотно… обаче…
Имам чувството, че нещо ме яде отвътре. Сякаш е впило мънички невидими зъбчета в самата ми същност. Това, което е отвъд плътта, което кара като с магия атомите да се въртят и да образуват молекули, а те на свой ред да ме изграждат клетка по клетка, докато накрая не стана Аз от плът и кръв.
Но и за това има съвсем рационално обяснение, лишено от всякаква мистика. Една вечер останах до късно в офиса. И бях толкова уморен, а в същото време чувствах такова ненаситно желание, сякаш бях тийнейджър и хормоните ми играеха. Знам, че не е кой знае какво, просто една бърза забежка, но вероятно съвестта ми си играе с мен и затова се чувствам така. Както хората казват – „гризе ме“… обаче…
---
Нина се беше настанила на бюрото му и мачкаше в пръстите си една цигара. Марин още не си беше вдигнал панталона от глезените и седеше на голо в стола си.
– Иска ли ти се да запалиш? – тъп въпрос, но му се щеше с нещо да наруши тишината.
– Рядко пуша, но след … е, от време на време запалвам.
– Беше хубаво – той изчака Нина да се съгласи с леко кимване на главата. И това стигаше.
Следваше неудобната част. Не искаше да зарязва жена си. Е, всъщност искаше, обаче срамът от другата страна на развода му се струваше като нещо, което не можеше да преживее. Пък и Ели последната седмица се държеше добре, може би не всичко беше приключило.
Но Нина го успокои, че няма да му разбива семейството и не очаква нищо повече между тях. Това беше облекчение. Дори изрично подчерта, че ще си остане тайна за всички.
–Приеми го, че просто исках да се уверя първа, че съм ти препоръчала правилния лечител – усмихна се тя на опита си за шега.
– О, всъщност с жена ми вече… – Марин се спря по средата на изречението. Страшно глупаво беше от негова страна да се обяснява на любовницата си кога е бил със съпругата си. „Кой нормален човек прави такова нещо“, наруга се той.
И на Нина изглежда не ѝ хареса този му отговор, защото пребледня и прехапа силно устни.
Явно ѝ стана много неприятно.