Черна жътва
Началото на шейсетте години не беше толкова успешно за страната ни, колкото ни се искаше. Руснаците ни виждаха като слаби и нерешителни заради издънката в Залива на прасетата и вялата реакция срещу стената, която раздели Берлин и жителите му, впивайки се в асфалтовата плът на града. Задаваше се и кризата с ракетите край Куба, която щеше да изправи света на нокти, но аз, като всеки друг физик на планетата, се интересувах много повече от суперкомпютрите.
САЩ успяха да представят своя суперкомпютър още през шейсет и първа, а оттам започна и новата надпревара както между суперсилите, така и между корпорациите и университетите. Само за няколко години бе постигната главозамайващата висота от един гигафлопс. Колко е един гигафлопс, се питате. Представете си един милиард плешиви маймуни с вратовръзки, щракащи по своите китайски калкулатори и правещи изчисления.
Изглежда, че и в тази надпревара свободният Запад щеше да надделее, докато от Москва с хладна усмивка не обявиха, че са постигнали сто петафлопса. Това попари всеки ентусиаст, а научната общност забръмча като опушен кошер. Отне цяла седмица, преди да се надигнат гласове, искащи доказателства за това фантастично твърдение. Тогава последва вторият шамар в лицето на Щатите: Москва имаха разкодирана цялата засекретена комуникация, преминаваща по новия военен сателит, който НАСА бяха извели в орбита преди не повече от две седмици. Подобна изчислителна мощ представляваше заплаха за САЩ, а и за целия свободен свят.
И тук късметът ми се усмихна като красива жена на подпийнал моряк в пристанищен бар. Чувстваш се невероятно, не знаеш как може да е избрала точно теб и в мига, в който се отдалечите от бара, някой те фрасва в тила с бутилка бира и ти обира парите. Оставаш с празен портфейл, попарени надежди и малкото щастие, че все още си жив. Късметът ми се усмихваше със своите яркочервени, предизвикателни устни, а аз бях млад и преливащ от енергия да изследвам света и вселенските закони. Приех веднага предложението да замина за Румъния под ръководството на професор Стантън. Преди еуфорията от новината да премине, както и главоболието ми от запоя предходната вечер по случай невероятната възможност, получих покана за обяд. За нещастие не можех да откажа и да си отспя, защото куриерът имаше желязната стойка на войник и непоклатимата упоритост на магаре, настоявайки, че трябва да изпълни нарежданията на всяка цена. Успях да измоля кратка отсрочка от него, за да се приведа в подобие на приличен вид, след което го последвах в паркираната отпред кола.
За разлика от събуждането ми, поне посрещането бе много по-приятно – прекрасна блондинка с чаровна усмивка ми предложи кафе, което приех на драго сърце. Изгледах сърдито „куриера“ задето толкова припряно ме измъкна от леглото, а сега ми се налагаше да чакам. Дали заради кафето или заради косите погледи и леките усмивки, които си разменях с красивата блондинка, главоболието ми отшумя, а и точно на време. В стаята нахлуха трима мъже, сред които разпознах професор Стантън. Явно бяха спорили разгорещено допреди миг, защото професорът се бе зачервил чак до темето, а един от мъжете – военен в колосана до безупречност униформа – бе стиснал челюст досущ като лешникотрошачка. Лицето на третия мъж бе безизразно и равно като кафето на дъното на чашата ми. „Куриерът“ козирува, след което се изниза от стаята. Секретарката опита да предложи освежителни напитки или кафе, но третият отхвърли това с бърз жест.
– Ще поговорим в кабинета, затова обезопаси помещението – нареди тихо той, след което ни подкани да го последваме. Явно това се разбираше под „обяд“ в тези среди.
Преди да затворя вратата, видях как погледът на секретарката стана хладен, а действията –някак обиграни, когато извади малка, бяла кутийка с превключватели и я свърза ловко към прикрит кабел в пода. Завъртях се и видях господин Безличен (обичам всичко и всеки да има име, а когато не го знам, си измислям, и да си призная е много по-добро от скучното Джон) да приключва с огледа на стаята. Беше се погрижил да затвори всички прозорци, което не бе добра идея, макар да бе края на лятото.
– Господа, събрах ви днес, за да обсъдим вашето пътуване до Румъния – поде той. Започвах да предполагам, че господин Безличен е от някоя от агенциите, но като нищо можеше да е и представител на Белия дом.
– Професор Стантън и капитан Хуук успяха да споделят мненията си, но искам да обобщя отново за всички – направи кратка пауза и ни изгледа поотделно, преди да продължи – това не е военна операция, нито шпионска. Получихме привилегията да изпратим малък научен екип, който да работи със суперкомпютъра на руснаците. Не знаем какво са планирали, затова ви молим да спазвате наложените от тях правила.
Капитан Хуук тъкмо бе отворил уста, когато мъжът с костюма вдигна ръка, карайки го да стисне зъби със звучно тракане.
– Все пак, освен как се държите, ще трябва да внимавате и какво говорите. Не ви карам да не общувате с колегите си, но внимавайте каква информация споделяте – погледът му се спря на професор Стантън малко по-дълго – Бих ви препоръчал да се въздържате и от политически възгледи. Вършете си работата, направете нужните изчисления и изследвания и се върнете безопасно на родна земя.
Прочисти гърлото си, след което кимна на капитан Хуук, който започна да вади документи от куфарчето си.
– Ще пътувате от Ню Йорк до Берлин. За жалост, няма да успеете да разгледате града, тъй като оттам ще ви поемат съветските ни домакини с директен полет до Румъния, а после ще ви превозят до лабораторията, в която се помещава суперкомпютърът им.
По масата вече беше разгъната голяма карта, на която бе обозначен нашият маршрут. Имаше снимка на някакви планини, обгърнати в мъгла, а на друга, в по-близък план, се виждаше голям портал, изрязан в самата скала и група въоръжени мъже, обикалящи пред него. Предположих, че това ще е входът към лабораторията – същински декор на шпионски филм или пък филм на ужасите. Едва сдържах усмивката си.
– В Румъния нямаме посолство, но дори да имахме, вие ще се намирате доста далеч от който и да е град – поде Хуук, натъртвайки на последните думи, сякаш подвиква или следва ритъм на барабан. – Освен охраната, руснаците не се опитват да прикрият местоположението особено. Имаме няколко свръзки там, които ще са готови да ви помогнат.
Извади още няколко снимки на мъже на различна възраст и ги обърна към нас. Изглеждаха като работници на нефтена платформа след тежка седмица, но студените им погледи излъчваха решителност.
– Запомнете тези лица. Това ще са хората, които ще ви помогнат, ако се случи нещо непредвидено. Не ви трябват имена. Те вече са получили ваши снимки, знаят имената ви и ще ви открият при нужда.
Гласът му притихна, а той се приведе над картата като соколица над малкото си. Повлияни от тази рязка промяна и потънали в конспиративната атмосфера, ние с професора също се приведохме над картата, затаили дъх. Усещах как късметът ми започва да се обръща срещу мен. Това не беше рутинно обучение или обмяна на знания. Това бе проникване на вражеска територия, където всички очи и уши щяха да ни следят.
– Това са точките, на които може да потърсите убежище – продължи с равен и тих глас капитан Хуук – Може би това е най-важното нещо, което трябва да запомните. Ако нещо се случи, докато сте там, е достатъчно да се доберете до изхода и да се спуснете по тази страна на планината – пожълтелият му от тютюн нокът на показалеца описа маршрута ни за бягство... не, по-скоро за спасение.
След тази лекция ни показаха отново снимките и ни накараха да повторим маршрута няколко пъти, следейки картата, и веднъж без нея. Господин Безличен обясни, че ще получим разпечатка на картата, скрита в кибритена кутия и кутия с ментови дражета. Това не ме успокои особено, а в главата ми започнаха да се въртят мисли как да откажа това пътуване. Не обърнах много внимание на разговора, който подеха професорът и капитанът. Бяха се захванали да обсъждат политика и международната ситуация, а някъде там се намеси думата „обяд“. Коремът ми се бе свил и нямах апетит, докато се вглъбявах в мислите си.
Нечия ръка ме изтръгна от сивия кръговрат на опасенията ми. Господин Безличен бе сложил ръка на рамото ми. Заслушах се в разговора им, отиваха на обяд, а ние оставахме, за да ми обясни основните правила, които явно професор Стантън вече бе чул. Въздъхнах и се отпуснах уморено на един стол пред вече празната дървена маса.
– Като за начало ще трябва да обсъдим задълженията ви към професор Стантън – без да се церемони започна господин Безличен. Почти съм сигурен, че в този момент устата ми бе зейнала като вратата на някой хамбар – Нищо кой знае колко сложно – продължи той с делови глас. – Ще подреждате документите му, ще водите записки по тях и ще помагате в работата му.
Ако първите новини ме бяха разколебали, то това направо ме отказа да участвам. Бях настръхнал от възмущение и готов да скоча, изразявайки възмущението си, ако господин Безличен, сякаш предусетил какво ще последва, не беше добавил следващите думи.
– Също така ще ни докладвате, ако професорът се отклони от нормалното си поведение и започне да говори твърде много. Затова трябва да сте близо до него, да поемате едва ли не всяка задача, която ви прехвърли.
– Ако професорът е толкова лош избор, защо го пращате? – бях изумен от този развой на събитията. Нима нямаше други по-добри кандидати или пък бяха принудени да изберат него? Тогава бе по-добре да откажат, вместо да поемат подобен риск.
– Професор Стантън е известен със словоохотливостта си, а също така има и огромно его. Избрахме го именно поради тази причина, за да отклонява, без да знае, вниманието от Вас – издърпа един от столовете и седна срещу мен. Гърбът му, изпънат, почти не докосваше облегалката, а сплетените му пръсти приличаха на здрав възел. Единствено погледът му шареше преценяващо по лицето ми.
– Какво знаете за работата на професор Стантън?
– Занимава се с електрети, увеличаване на заряда им и намирането на нови вещества, които могат да се поляризират – обясних припряно, защото се чувствах, сякаш съм на изпит.
– Точно така. Също така се използват в микрофони и отскоро експериментира в използването им за пакетиране на храна за Космоса.
Очите ми почти изскочиха от орбита, когато разбрах, че професор Стантън е замесен в програмата Аполо. Та изпращането му в Румъния беше като да дадеш коз на врага си!
– Руснаците знаят, че професор Стантън е замесен в космическата ни програма и ще се възползват от това. Именно тук идва твоята роля – направи кратка пауза и мога да се закълна, че лицето му премина от една безизразна форма в друга, но имаше някаква разлика, траеща колкото едно мигване. – Ти ще следиш какво споделя той с околните, но основната ти задача е да видиш как изглежда суперкомпютърът им, как е изграден и какви технологии използват.
Още преди да възкликна, дори преди емоциите да забушуват в гърдите ми, той вдигна ръце във въздуха, ала лицето му остана все така безлично.
– Както споменахме по-рано, това не е шпионска мисия. От теб се иска само докато работиш с компютъра, да обърнеш малко повече внимание на него, отколкото на изчисленията, които правиш – дори не ме изчака да се съглася. – Знаем, че като асистент си работил с компютри и дори си помагал в изграждането на университетския компютър. Наясно сме, че това не е отразено никъде, а е по-скоро хоби, ентусиазъм да се докоснеш до новата технология и да я използваш.
Господин Безличен замълча, а очите му някак небрежно се преместиха от зачервеното ми от възмущение лице към прозореца зад мен. Бях сигурен, че продължава да ме наблюдава внимателно, но след като бе навлязъл така рязко в личното ми пространство и то само използвайки думи, се чувствах разголен. Бях уверен, че са проучили всеки дребен детайл от живота и кариерата ми. Усещах как възмущението се измества от страха, че няма да мога да откажа, а дори да го направя, те ще ме накарат да приема.
– Как ще трябва да ви предавам съобщенията си – попитах примирено и за пръв път устните на господин Безличен се раздвижиха, но не за да произнесат думи, а за да изпишат бледо подобие на усмивка, заради липсата на каквато и да е друга емоция по лицето му.
След като приключих прословутия обяд, почти не усетих как измина седмицата преди заминаването ми. Бях толкова погълнат от това да структурирам записките си и да избера модели и задачи, които да си заслужават изчисленията през суперкомпютъра, че не само забравих да подготвя багажа си, но и почти забравих за разговора ни с господин Безличен. Накрая куфарът ми приличаше на бележника ми – едва побиращ в себе си всичко, което съм натъпкал, но за разлика от бъркотията от дрехи, бележките ми бяха структурирани и подредени.
В деня на заминаването ми нямаше нетърпелив военен на вратата ми, нито пък кола, ако не броим таксито, което сам си повиках, за да ме откара до гарата. Пътувах сам в поклащащия се и пуфтящ влак, докато преглеждах бележките си и записвах новите си идеи. Бях оставил настрана шпионските и политически мрежи, докато съзнанието ми се носеше сред звездите и атомите на безкрайната Вселена, търсещо отговори, които да го отведат до следващата поредица от нови въпроси.
Пристигнах на препълнената гара и се почувствах изгубен. Ню Йорк преливаше от хора, всеки понесъл своите проблеми, както аз мъкнех своя куфар. Огледах се отчаян, надяващ се да видя някое познато лице, та дори това да е лицето на господин Безличен. Почувствах се изолиран насред цялата тази глъчка от забързани хора. Градът нямаше нищо общо с университетското градче, в което бях прекарал толкова време. Колосалните му тухлени сгради се издигаха високо в небето, пробивайки сивия смог, обгърнал града. Въздъхнах примирено, стиснах дръжката на куфара си и замахах, за да си хвана такси.
Въпреки първоначалния си неприятен сблъсък с Ню Йорк, градът бързо ме очарова, докато таксито се провираше през също толкова претъпканите му булеварди, носейки се към летището. Сградите, макар и на пръв поглед недостъпни и строги, бяха не безлични, а архитектурни шедьоври, запазили в себе си периодите, през които бе преминал градът. Всеки квартал имаше своя стил, а хората, изпълнили улиците, придаваха живот със своята уникалност.
Когато пристигнах на летището, вече ми се искаше да остана в Ню Йорк за по-дълго, за да се полюбувам на парковете и архитектурата му, да опитам от забързания му ритъм на живот и да се насладя на чаша горещо кафе под звуците на джаз и говорещи един през друг бохеми. Вместо това се отправях към неизвестното и хладно бъдеще.
Дотолкова се бях отнесъл в мислите си, че подскочих стреснато, когато нечия ръка ме потупа по рамото. Завъртях се напрегнато, очаквайки да видя лицето на господин Безличен или пък снизходителния поглед на професор Стантън, ала за моя почуда пред мен стоеше нисък мъж със зализана назад коса и очила с тънка, златиста рамка. Видът му говореше за преподавател по английска литература, но нещо в стойката и гласът му ми напомни на това, което бях забелязал на „обяда“, провел се преди седмица.
– Господин Долорес, очаквахме ви – произнесе той, докато гледаше някъде зад рамото ми, след което сякаш кимна на някого.
– Очаквах някой да ме посрещне поне на гарата или пък преди това – изрекох леко разочаровано аз. Все пак, какво щеше да стане, ако комунистите се бяха добрали до мен? Сякаш разбрал тревогата ми, безименният ми спътник отговори простичко:
– Не сте бил оставян без наблюдение нито за миг. Улеснихте ни доста повече от професора, който не спря да излиза, да води разговори и да се хвали пред колегите си.
– Ами докато пътувах? – възнегодувах аз. Все още отказвах да приема, че е имало някой в множеството, който е знаел как изглеждам и накъде съм тръгнал.
– Във влака имаше наши хора, които пътуваха с вас. Не сме сигурни имало ли е руски шпиони, но когато пристигнахте тук, имахте двама руснаци след вас – понечих да се завъртя и да погледна след себе си. – Не си правете труда, тръгнаха си. Предполагам, са ви следели от гарата дотук. И те, като нас, не искат да ви се случи нещо. Все пак вече са ви проучили и не им се ще някой да ви замени в последния момент.
Щеше ми се да попитам спътника си за име, но предполагах, че или щеше да отклони въпроса ми, или щеше да задоволи любопитството ми с някое фалшиво име.
– А ако толкова искат да ви разпитат, могат да го направят и докато сте при тях, далеч от всеки американец или наш съюзник – довърши той, след което открехна тежка врата и ме подкани да вляза.
Лъхна ме приятен и леко щипещ аромат на пури, примесен с мускус и бърбън. Помещението бе достатъчно просторно, че да побере няколко големи кресла, покрай които имаше масички, отрупани с храна, пури и напитки. На едно такова кресло се бе настанил удобно професор Стантън и разговаряше не с кой да е, а с капитан Хуук. Изглеждаха като стари приятели, срещнали се случайно и обменящи информация какво се е случило, докато са били разделени. Професорът ме забеляза и ми помаха с ръка, докато с другата потръскваше лулата си. Обърнах се към спътника ми, който ми се усмихна бегло и кимна по посока на господата. Приех това като знак за нашата раздяла, затова му пожелах лек ден и се отправих към професора и капитана.
– Долорес, как мина пътуването ти? – попита ме небрежно професорът, задал въпроса си от учтивост, след което заразказва как е решил да се отбие при приятел в Ню Йорк и е хванал самолет преди няколко дни. В самолета се срещнал с капитан Хуук, който макар лошия избор (професорът имаше предвид цигарите, които пуши капитанът), се оказало, че имал доста добри познания що се отнася до алкохола. Двамата споделили по няколко чаши, след което професорът започнал да кани капитана да го придружава из града.
Слушах всичко това само с половин ухо, докато се притеснявах за предстоящия си полет. Досега не се бях замислял, че ще трябва да летя. Знаех, че самолетът може да лети и само с един двигател, можех да опиша въздушните завихряния под крилата му, както и каква сила оказват върху материала, но това не ме успокояваше. Все пак, това щеше да е първият ми полет. Опитах се да се разсея от тези мисли и се вгледах в двамата събеседници. Капитанът ми предложи питие, предложи и на професор Стантън, но за себе си не доля, а само постави нови кубчета лед в чашата си. Или не искаше да пие, или заблуждаваше професора. За жалост, не остана време да разнищя тази мистерия, защото в стаята влезе усмихната стюардеса, която ни помоли да я последваме към самолета. Капитан Хуук и професор Стантън се ръкуваха приятелски, а аз получих едно стегнато кимване, преди да напусна стаята. Наложи ми се да помогна на професора с багажа му, защото за разлика от мен, той бе пристигнал с два големи куфара и чанта с презрамка, напомняща на пощальонска.
Останалото от пътуването и полета ми се разми. Излитането не ми понесе и се наложи да върна остатъка от закуската си благодарен, че в салона за почивка не бях хапнал нищо. Прекарах полета в сън, опитвайки се да се възстановя от излитането и да събера сили за кацането в Лондон.
Самолетът се приземи в Лондон през нощта и единственото нещо, което успях да зърна от града, бяха хилядите му неонови светлини, озарили тъмнината като разляло се житно поле, чак до края на хоризонта. Призори отново се понесохме към небето. Този път не ми бе толкова зле и успях да зърна как светлината пронизва мрака и го прокужда от обляната в дъжд английска земя. Дали красивата гледка ме успокои или това, че тялото ми свикваше с издигането в небето, както пасажер свиква с поклащането на кораб, не знам, но прекарах полета до Берлин в доста по-добро здраве и приповдигнато настроение след като поговорих с, или по-точно послушах, професор Стантън.
Една случка от полета ми направи особено впечатление. Професор Стантън заговори стюардесата на немски, а след като чу отговора ѝ, продължи на някакъв непознат за мен език, който наподобяваше руски. Впоследствие професорът ми обясни, че стюардесата, макар и да е израснала в Западна Германия, е родом от Полша. Професорът разпознал акцента ѝ и се възползвал от възможността да опресни полския си. Това определено обясняваше избора му, той бе полиглот. С искрено любопитство го разпитах знае ли други езици. Съвсем очаквано той говореше руски, но това, което ме изненада, бяха познанията му по испански, италиански и унгарски. Това откритие сякаш разшири кръга, в който се въртяха мислите ми. Не бяхме избрани случайно или просто защото представлявахме незначителна опасност, ако попаднем при врага. Оставахме си пешки в една неясна за нас стратегия, но зад движенията ни имаше умисъл.
Западен Берлин бе като притиснат в стоманен юмрук от тежките оловносиви облаци, надвиснали на града и скриващи слънцето от поглед. Изправени пред мощта на Съветския съюз, жителите на града не отстъпваха, борейки се със сивотата, като носеха пъстри дрехи, навсякъде посяваха множество цветя, караха дребни коли в ярки цветове и дори украсяваха бетонните колоси, наречени сгради, с цветни навеси, саксии и завеси в топли цветове. Имах чувството, че минаваме през голяма цветна алея, докато колата ни отнасяше към бетонната стена, която сякаш отразяваше мрачното небе. Само една стена, един ред бетонни зъби разделяше Берлин, но сякаш бях попаднал в друг град. Този приличаше на завод със своята циментова сивота. Хора, дървета, коли и улици, сгради и небе сякаш бяха поръсени със сива пепел, преливайки едни в други. Въпреки тази сивота, навяваща тъга и безпомощност, градът бе изпълнен с живот. Хората пъплеха бавно, сякаш притиснати от тежестта на сивотата. Някои се събираха на групички, като клошари около запален казан в студена нощ, но нямаше огън. Това, което ги топлеше, бяха спомените и надеждата за по-добро бъдеще. Лицата им може и да оставаха безизразни, но бързите погледи, които отправяха по посока на стената, бяха достатъчно красноречиви.
Колкото и да е странно, това разделение ми напомни за дома. Макар там всичко да бе изпълнено с цветове, ярки светлини и лудешки песни, разделението си личеше ясно: сегрегацията, бедните, които сякаш оставаха незабелязани, прикрити зад блясъка на лъскавите киносалони и коли, та дори и това как гледаше старото поколение на опитите на техните внуци да отхвърлят преградите и пречките към един по-спокоен и равен свят. Кой бях аз да съдя какво е правилно или не? В родния ми град, уплашен от приближаващите побойници, изоставих приятеля си, вместо да се застъпя за него и да му помогна. През онова горещо лято и двамата бяхме с подути очи: моите от плач и срам, а неговите – от сблъсъка с побойниците. Бяхме се скрили засрамени в плевнята, когато бащата на Мартин ни откри и ни повика на верандата. Успокои ни и ни наля лимонада с много мента. Няма да забравя как ме потупа приятелски и обясни, че няма нищо срамно в това да избягаш. Било в кръвта ни, нямало значение от цвета ни или какво са ни учили. Когато се изправим пред опасност, този инстинкт ни надвивал и ни казвал или да бягаме, или да се бием. Важното е да останеш жив, за да имаш нов шанс да се изправиш срещу страха, срещу опасността. Тогава тези думи ме успокоиха, но за Мартин се превърнаха в движеща сила, за да се изправя срещу несправедливостта в страната ни.
След полета до Румъния, изминахме последната част от пътя си в раздрънкан джип, следвани от два камиона с припаси, в които бяха натоварили багажа ни. Някъде по пътя камионите заседнаха в коловозите, издълбани в лепкавата кал на тази неприветлива земя. Това, което успях да зърна, бяха само гъсти облаци и мъгла, покриващи планината чак до подножието ѝ. Скоро и ние се изгубихме в бялата сивота на мъглата и единствено свръхестественият усет на шофьора ни предпази да не полетим в усойните прегръдки на деретата и пропастите покрай виещия се нагоре път.
Едва когато джипът спря пред портала, издълбан в самото сърце на планината, разбрах, че сме пристигнали. Дори да знаех, че всичко е обгърнато от мъгла, се удивих как тъмните силуети на охранителите се очертават в мъглата, преди те да се появят, сякаш материализирали се от нищото. Единствената гледка, която виждах, бяха неясните силуети на охранителните кули и съоръжения, докато преминавахме покрай тях на път към лабораторията.
Съоръжението бе пълна противоположност на това, което заварихме отвън. Бе осветено ярко, дори болезнено за очите ни, привикнали на приглушената от мъглата светлина, а белите стени и излъскания под отразяваха и сякаш засилваха блясъка на светлината, без да позволяват някъде да има сянка. До всеки ред луминесцентни лампи бяха разположени и едни в черен цвят. Посочих ги на професор Стантън, а той попита придружителя ни, задавайки въпроса ми на руски. Черните лампи се оказаха UV и руснаците ги използваха за дезинфекция на всички помещения.
След като се настанихме и отдъхнахме за кратко, получихме покана да разгледаме съоръжението. Блестящите коридори бяха прорязали планината, свързвайки се и разделяйки се отново досущ като капилярите и вените, обвили телата ни. Столова, кухня, спални помещения, бани, че дори и библиотека, чиито алуминиеви стелажи, отрупани с книги и научни трудове, напомняха на канцелария под ярката светлина на лампите. Мястото се оказа огромно, а нашият гид със задоволство наблюдаваше учудените ни погледи.
Приключихме обиколката отново в столовата, където вече се бяха наредили куп учени. Явно пазачите и останалите служители се хранеха в различен времеви период или имаха отделна столова. Дочух откъслечни фрази на френски, немски, дори развален английски. Гидът ни си размени няколко думи с професор Стантън на руски, след което ни кимна по посока на опашката за храна и се отдалечи с бърза и стегната крачка.
– Време е да опитаме местната кухня и алкохол – ухили се насреща ми професорът и се отправи с широка усмивка към опашката. Последвах го и щом долових приятния аромат на топла храна, усетих колко голяма нужда имам да се стопля и да хапна след цялото препускане от единия край на света до другия.
– Това е Карл, а смутеният младеж е неговият асистент – побърза да представи професор Стантън новите си познати пред мен, след което заговори на немски – Да, това е Фердинанд. Карл е от Германия, така де, Западна Германия, а асистентът му е от... Не е толкова важно сега.
Професорът отново забъбри развеселено на немски, при което спомена името ми за това предположих, че ме е представил на колегите ни и им кимнах учтиво. Тъй като разговорът се водеше предимно на немски, се заоглеждах сред множеството. Почти всички събрали се тук бяха чужденци. Мислех си, че достъпът до това съоръжение, до този суперкомпютър, способен да разкрие тайните на всяка държава в рамките на няколко часа, ще е ограничен и строго съблюдаван, но атмосферата в столовата напомняше на конференция. Всички говореха спокойно и се смееха, а след като вземеха храната си се отделяха в малки групички и продължаваха да обсъждат разпалено темата, подета на опашката. Това не бяха шпиони, това бяха истински учени, погълнати от изследванията си и щастливи, че има на кого да се оплачат и с кого да споделят вълненията си.
– Бих препоръчал да побързате с вечерята си – завъртях се и видях Карл да ме наблюдава с интерес. Вечеря, та аз мислех, че е обяд.
– Яаа, тук губиш представа за времето – продължи Карл, разгадал объркването, изписало се по лицето ми. – Тук постоянно е светло и губиш представа за времето. Добре е да имаш навик – сбърчи вежди недоволно, след което допълни неуверено – Режим?
– Не се тревожете – отвърнах му с усмивка – говорите много по-разбираем английски от повечето тексасци.
– Каубои? – попита той, след което и двамата се разсмяхме.
Избрах телешка пържола с много сос и картофи и последвах Карл към масата, на която вече се бяха настанили професор Стантън и Фердинанд, асистентът на Карл. Успях да разменя още няколко думи с Карл и разбрах, че са пристигнали преди две седмици. Тъкмо се канех да го разпитам за суперкомпютъра, когато професорът ни прекъсна и заговори с Карл, смеейки се гръмогласно. След вечеря се извиних на сътрапезниците си и станах с намерението да изляза да подишам чист въздух, преди да си легна. Карл предложи да ми прави компания и така отново имах шанс да го разпитам за суперкомпютъра.
Останах разочарован, щом научих, че никой от учените тук не работи директно с компютъра, нито го е виждал. Всички учени били събрани в една голяма зала и всеки от тях получавал собствен терминал, на който да работи. Карл не успя да ми обясни повече, но ме увери, че утре ще видя залата и ще имам шанс да работя с терминала. Личеше му колко е развълнуван от това, че има достъп до личен терминал и някак си неговото вълнение за утрешния ден се прехвърли и върху мен.
Отвън ни посрещна хапещ студ и все същата сива пелена, която не позволяваше да се види нищо на повече от няколко метра. Обвих треперещото си тяло в тънкото си палто, крайно неподходящо за подобни условия. Карл извади цигара и ми предложи, след което запали. В мъглата се появиха две мъждиви точици, които бавно ни приближиха. Звукът от хрущящия чакъл изпревари появата на двата тъмни силуета. Сред сивата завеса се появиха двама охранители, всеки запалил ръчно свита цигара. Карл се опита да ги заговори на руски, но произношението му бе толкова накъсано и несигурно, че в крайна сметка посочи пакета си Лъки Страйк, след което посочи мен, треперещ и увил се в палтото си, а накрая посочи палтото на един от охранителите.
Онзи ни изгледа с преценяващ поглед, след което кимна и взе кутията, преглеждайки цигарите в нея. Веднага извади една и я запали, всумквайки бавно и с наслада. Кимна одобрително и каза нещо звучащо като „Хрушо“, след което с другаря си се отдалечиха настрани. От тях в мъглата останаха само двете въгленчета, които танцуваха във въздуха, докато двамата разговаряха. С Карл постояхме още малко, след което се отправихме към спалните помещения.
Залата с терминалите бе също толкова ярко осветена, както и останалата част от помещението. На входа ѝ имаше четирима въоръжени охранители. Те почти не обръщаха внимание на движещите се като свободни електрони учени, следейки единствено терминалите. Самите терминали представляваха двуметрови метални сандъци, обточени с кабели, изчезващи някъде в земята. Всеки терминал разполагаше с личен трептящ екран, което бе лъвски скок с наличните до момента вакуумни триоди и линейни принтери, които изкарваха информацията. Но с това идваше ново предизвикателство – цял нов начин за въвеждане на нужните функции и методи, за да изградим работещ модел. Перфокартите ни ставаха безполезни и трябваше да започнем от нулата, учейки командите, все едно учим нов език. Не се изненадах, когато разбрах, че с професор Стантън ще споделяме един терминал. Бях го предвидил, затова имах няколко идеи как да разбия тестовете си на по-малки части, за да използваме поравно терминала. Това, което ме изненада, бе държанието на професор Стантън. Той заяви, че го придружавам в ролята на асистент и от сега нататък ще му помагам в изграждането на неговите модели и проверката им чрез суперкомпютъра. Бях възмутен от надменното му държание и начина, по който пренебрегна протестите ми, и заговори на руски с нашия гид. Но какво друго ми оставаше, освен да се примиря с това, поне засега?
Задачата ми бе далеч по-важна от личните ми интереси и науката. Ако успеехме по някакъв начин да копираме суперкомпютъра им, щях да имам шанса да работя с него свободно. Стиснах зъби недоволно и зачаках да получа по-нататъшни инструкции от нашия гид. В края на деня имах чувството, че главата ми ще експлодира като свръхнова от всичката информация, която трябваше да запомня. За щастие, получихме папка, съдържаща основните команди, чрез които да въвеждаме данни и да извеждаме техните резултати. Когато приключихме обучението, руснакът, който ни придружаваше и разясняваше как да работим на терминала, ни показа най-важната стъпка – изключване на терминала.
Целият процес отнемаше около четиридесет и пет секунди. Металната кутия се спускаше бавно, досущ като ковчег, в малък отвор в пода. Когато металната кутия бе наполовина прибрана, на върха ѝ светна виолетов индикатор. Кутията забръмча и се заклати, издавайки звук, подобен на стържене на нокти по дъска, след това сякаш нещо прещрака и звукът наподоби жуженото на линеен принтер, преди да завърши с къс смразяващ писък. След това кутията утихваше и се прибираше изцяло в земята, а над нея светваше UV лампа.
Първият път, когато ни демонстрираха прибирането на терминала, професор Стантън подскочи уплашено. Придружителят ни обясни, че неприятните звуци в края на работния процес съпровождат изтриването на паметта на устройството. Всеки работещ на терминал бил длъжен да изпълнява процеса и да остава до терминала си, докато не се увери, че е прибран. Всичко това ми се стори някак естествено, но нещо ме глождеше през целия път към спалните помещения. Когато пристигнах, заварих върху леглото си стара, но значително по-дебела и топла наметка от тънкото ми палто. Това върна силите ми и ме накара да се откъсна за момент от работата, мислейки си как да се отблагодаря на Карл. Захванах се да разопаковам багажа си, когато открих сред безразборно натрупаните си дрехи и записки стек цигари Марлборо. Не бях го поставял в багажа си, нито пък пушех, но миг по-късно си припомних господин Безличен и пожълтелия тютюнев нокът на капитан Хуук. Беше крачка напред, предвидил всичко и помислил за всичко. Прибрах две кутии цигари в дълбоките джобове на наметката и се отправих към столовата. Когато си легнах вечерта и затворих очи, готов да се унеса, нещо в мозъка ми изщрака и аз развълнуван открих какво бе ме тревожило в залата с терминали. За разлика от всички други компютърни зали, тази бе мъртвешки тиха, ако изключим звуците от работещите на терминалите и щракането на клавишите и превключвателите. Тези терминали, дори и толкова компактни, не издаваха никакъв друг шум, освен когато паметта им се заличаваше, преди да се изключат.
Както обясни Карл, дните се нижеха неусетно между белотата на коридорите и сивотата на мъглата. Така и не зърнах чисто небе през следващите две седмици, но пък започнах да понасям цигарения дим доста по-добре и дори вече ми бе приятно, когато пушех с останалите. За няколко минути ние забравяхме какви сме, какво правим и къде сме. Бяхме една сплотена група, която жадно поемаше следващата глътка катранен въздух, примесен с хладна мъгла. Понякога не бе нужно дори да говорим, а друг път бяхме толкова разпалени, че въгленчетата на цигарите ни приличаха на танцуващи светулки в мъглата.
На третата седмица получихме пакети с провизии. Цигари, тютюн, две бутилки малцов бърбън, доста шоколадови десертчета и няколко остарели вестника. Явно пратките се забавяха с по седмица, докато руснаците ги проверят щателно и се уверят, че не съдържат нищо опасно, скрити послания или технологии за шпионаж. Продължавах всеки ден да въвеждам зададените изчисления и параметри от професор Стантън, докато той сновеше сред терминалите и разговаряше с останалите колеги. Донякъде се бях примирил с това, че ще следвам неговите насоки безгласно, но ненавиждах как небрежно напускаше залата все по-рано и по-рано, оставяйки ме сам. Единственото, което мразех повече от това, бяха четиридесет и петте секунди, в които изчаквах терминала да се прибере. Не можех да търпя противния шум, а жаждата за никотин и свобода се засилваше все повече.
Скоро започнах да излизам все по-често с останалите колеги, за да получа нужната доза никотин сред обвитите в мъгла скали. Благодарение на това, станах свидетел на нещо ново и интересно. Група от двайсетина, може би трийсет души, облечени в бели костюми на сиви райета, се движеха по един от коридорите, съпътствани от въоръжен ескорт. По-късно попитах Карл, но той нямаше представа какви са тези хора. Един французин се намеси и обясни, че когато дошъл тук преди месец, бил заварил подобна гледка. Около петнайсетина затворници били водени нанякъде. Предположил, че руснаците ги използват за поддръжка на съоръжението и почистване.
Когато научих за затворниците, не се свързах с нашите агенти. Сметнах новината за незначителна, а и страхът ми казваше да не си играя с късмета си. Все пак, не бях шпионин или военен. Трябваше само да наблюдавам и ако успея да зърна нещо или да чуя нещо, бе напълно достатъчно. Вече цял месец бях далеч от дома и прислужвах на професор Стантън, това ми се струваше достатъчна саможертва.
Все още не разбирам напълно човешката природа, но помня ясно какво ме подтикна да напиша първото си писмо. Професор Стантън явно се бе сприятелил с един от руснаците и често напускаше залата следобед, неглижирайки още повече работата си. Веднъж, крайно нетърпелив да си тръгне за поредната приятелска среща с руснаците, той спря моите протести, като ме помоли да му покажа резултатите. Извади оръфана книга и свери резултатите, след което кимна доволно.
– Дам, точно такива са, каквито очаквах – потупа ме по рамото той и ме накара да продължа.
Бях готов да се разкрещя, да се нахвърля върху професора и да излея натрупаното си недоволство върху самодоволното му лице. Та той пилееше ценното ни време за вече проведени опити, държеше се с мен презрително и очакваше едва ли не да му робувам. Досега можехме да сме въвели симулация за студен ядрен синтез или да симулираме въздействието на гравитационните вълни, а защо не и да изчислим полет до Луната. Проклетата му гордост, не му позволяваше да види, че има толкова по-важни неща от неговите изследвания. Можеше да приложим модели за търсене на нови сплави, които да ползваме в авиацията и армията. Вместо това, той се наливаше и наслаждаваше на положението си и вниманието, което получаваше, сякаш забравил за какво сме изпратени тук.
В пристъп на гняв, описах сбито недоволството си от Стантън, неуспеха да се доберем до суперкомпютъра и всички мерки, взети да се скрие какво има зад кутията на терминала. Прочетох написаното и добавих случката със затворниците. Замислих се дотолкова ли ненавиждам Стантън, че съм готов да рискувам живота и на двама ни, преди да предам писмото спрямо инструкциите, които господин Безличен ме бе накарал да наизустя на онзи „обяд“.
Почувствах се някак свободен, когато го направих, но до края на деня вече ме бе обзела параноя и очаквах нервно да бъда повикан от охранителите и отведен в някоя тъмна стая в дълбините на планината, където да бъда измъчван и разпитван, докато накрая не призная всичко и не замоля за милостивата смърт. Излизах често, за да пуша, затова успях да зърна как през портала минава нова група затворници. Първия път не се бях загледал, но сега внимателно огледах лицата им. Сториха ми се смугли и с присвити очи, докато предната група бе смесена и по-малка. Отбелязах си наум, че трябва да се опитам да следя по колко такива групи влизат и къде ги водят.
През следващите няколко седмици, откакто изпратих първия си доклад за Стантън, нервите ми се бяха изопнали. Все по-често показвах неприязънта си към него, дори понякога влизах в открити спорове с него. Той спря изцяло да идва в залата с терминалите, прекарвайки времето си неизвестно къде и прибирайки се по късните часове. Чашата преля, когато се върна пиян и бълващ ругатни на руски, прегърнал не по-малко шумна и пияна рускиня. Спречках се с него. Не помня да съм повишавал тон, но явно сме крещели, защото в стаята нахлуха няколко охранители, които ни гледаха напрегнато. Един от тях учтиво ми посочи вратата, подканвайки ме с дулото на оръжието си.
Грабнах наметката си и тръгнах с тях, оставяйки Стантън да ругае на всеки език, който знаеше. На сутринта бях събуден от нисък, но набит руснак, който приличаше повече на актьор от гангстерски филм, отколкото на учен или военен. С него бяха и двама охранители, които той отпрати бързо с поглед. Взе стол от близкото бюро и седна до леглото, вперил изпитателен поглед в мен.
– Разбрах, че снощи е имало спречкване между Вас и професор Стантън – проговори с измамно мек глас руснакът. Подсъзнателно вече му бях избрал име – Бъки, като гангстера-бияч с кадифени ръкавици от онзи филм. – С професор Стантън се срещаме често и няма да е почтено да оставя едната страна нечута. Бихте ли ми обяснили какво се случи?
Макар да бях спал малко, мислите ми вече бяха набрали скорост като потеглил локомотив. Бях сигурен, че ако се опитам да прикрия нещо, Бъки ще ме разкрие и след това няма да пипа толкова внимателно с кадифените си ръкавици. Въздъхнах, най-добрата лъжа бе тази, която съдържа максимално много истина, и разказах как Стантън се е възползвал от лингвистичните си знания и ме е натирил като свой асистент, как е иззел цялото време само за собствените си експерименти и теоретични изчисления и как едва ли не е започнал да неглижира работата си и да ме третира като прислужник.
Бъки слушаше с безизразно лице и единственото, което издаваше, че се случва нещо зад тази непроницаема фасада, бяха бързо движещите се очи и лекото завъртане на палците над преплетените му пръсти. Преценяваше доколко истинска е историята ми и крия ли нещо друго зад нея. Реших, че трябва да поставя финалния щрих на своя разказ и се понадигнах в леглото, за да съм очи в очи с него.
– Ако ми позволите да телефонирам на някой у дома, бих помолил да изтеглят Стантън, дори това да ми коства възможността да работя с вашия суперкомпютър. Така и не успях да извърша нищо от това, което планирах, но пък мога да уверя хората в Пентагона, че наистина имате недостижим изчислителен потенциал.
Явно отговорът ми му се понрави, защото крайчецът на устните му трепна, извивайки се нагоре. Бъки помълча още малко, обмисляйки чутото, след което плесна с ръце и се изправи енергично.
– Чудесно – прозвуча гласът му развълнувано. – Ще останете в тази стая. Ще помоля някой от охраната да пренесе багажа и личните Ви вещи тук, за да избегнем по-нататъшни конфликти с професор Стантън. – Последва дълга пауза, след което той се наведе към мен и впи бледосините си очи в моите – Ще получите още три седмици, за да извършите собствените си изчисления. Останалите Ви колеги вече си тръгват един по един, затова няма да е проблем да оставим допълнителен терминал за професор Стантън, ако пожелае да продължи сам изследванията си – довърши той, след което ме потупа по рамото, преди да напусне стаята.
Бъки наистина пипаше с кадифени ръкави и действаше бързо. Получих багажа си и нов терминал още на следващия ден, а Стантън спря въобще да се появява както в столовата, така и в залата с терминали. Странно: получих спокойствието и времето, за да върша свободно това, което исках, но се чувствах потиснат и изнервен. Останалите учени си тръгваха и залата заприличваше все повече на погребално бюро, в което се чува някое откъслечно прокашляне, проскърцване на стол или тих шепот, наподобяващ тракане на клавиши.
Дотолкова нямах търпение да изляза за цигара, че често хващах някой от охранителите на входа на залата за компания. Ако го бях направил в началото, със сигурност и двамата щяхме да си имаме проблеми, но след близо два месеца, почти никой не си правеше труда да следи изкъсо правилата. Можех да оставам и след като охранителите напуснат поста си за вечеря, стига да изключа проклетия терминал и изчакам ужасяващо бавно нижещите се четиридесет и пет секунди, през които терминалът протяжно скърцаше и стенеше, докато се прибираше.
Оставаше почти седмица, преди да замина обратно в Америка, но се чувствах по-потиснат и самотен отвсякога. Залата се бе опразнила и единствен моят терминал стърчеше насред тишината като огромен монумент. Стартирах изключването на терминала, когато по коридора се чу дрънчене на бутилка. Погледнах към входа, но охранителите липсваха, сигурно напуснали поста си, за да запалят по цигара малко преди да застъпи новата смяна. Нямах търпение да минат четиридесет и петте секунди, преди земята да погълне металната кутия и зловещите звуци, които издава, за да изляза и запаля и аз.
Точно в този момент Стантън нахлу в залата. Лицето му бе подпухнало, дрехите му бяха лекьосани и измачкани, а косата му бе в безпорядък. Кръвясалите му очи се впиха в мен, карайки студени тръпки да полазят гърба ми. Спомних си за Мартин и разговора с баща му през онзи летен ден. Стоях неподвижно и наблюдавах как Стантън ме приближава, залитайки. Виждах червените нишчици, опасли носа му, пулсиращата вена на слепоочието му и ядно стиснатите юмруци. В този момент реших, че няма да бягам, че ще бъда като Мартин. Бях по-пъргав и бърз от Стантън, сграбчих го и с все сила го запратих към металната кутия, която се тресеше, надавайки неприятния си вой. Тялото му се блъсна в кутията, ръцете му непохватно потърсиха опора и сграбчиха кутията, повличайки я със себе си надолу. Металът проскърца страховито, кутията се изви за миг, досущ като зъб, преди да бъде изтръгнат, и с трясък се сгромоляса на пода.
Отстъпих няколко крачки назад, шокиран от това, което бях сторил, и може би ужасен от това, което ме очакваше, щом руснаците разберат. Стантън бе успял да се изправи до седнало положение, а краката му бяха преплетени почти по турски. Опитваше да се надигне, когато кутията на терминала изскърца под натиска на двете зловещи ръце, които я разкъсваха отвътре, сякаш е хартия. Лицето на Стантън пребледня като на мъртвец, щом погледът му обходи онова, което бе заключено в кутията. Беше мършав мъж, гол, целият надупчен с електроди и опасан с кабели, но най-шокираща бе малката UV лампа, чиято стойка бе занитена в черепа на нещастника, а там, под нейната светлина, плътта му цвърчеше, разкривайки изтънялата кост на черепа му. Стантън понечи да побегне, но краката му се преплетоха отново и той се сгромоляса на земята до останките от металния сандък. Съществото се надигна бавно, изтръгвайки лампата, а след това и кабелите, пръскайки черна зловонна слуз наоколо, след което оголи огромните си пожълтели зъби и се нахвърли върху Стантън.
Още преди да чуя отчаяния писък на Стантън, предвещаващ неприятната му и скорошна среща със смъртта, се бях затичал. Разминах се с учудените охранители, които тичаха към залата, сблъсках се с още няколко души от персонала, отправили се навън за цигара и продължих да спринтирам, докато не попаднах в успокояващата и хладна прегръдка на мъглата. Дори не мислех да спирам, предпочитах да се изгубя в мъглата, да пропадна в някоя пропаст и да си строша врата пред това да се върна и да осмисля какво се бе случило. Не усещах студ или умора, а само първичен страх. Лутах се сред скалите, прикривах се, когато решах, че чувам стъпки или дочувах бученето на двигател. Мъглата отказваше да разкъса покривалото, с което бе покрила планината и не знаех дали трябва да съм ѝ благодарен за това или пък не. Опитвах се да си спомня пътя за бягство, да открия ориентир, но вместо това потъвах все по-дълбоко в мъглата, губейки ориентация. Отнякъде дочух родна реч, завъртях се в посока на звука и едва сдържах радостния си вик. Умът ми бързо ми напомни, че и някои от руснаците говорят английски. Бавно започнах да се приближавам, опитвайки се да различа по-ясно гласа и най-вече акцента. Имах чувството, че обикалям безкрайно около празното пространство, докато накрая не чух нечий глас почти до ухото ми:
– Ей, ето тук – прошепна гласът с отчетлив нюйоркски акцент. Завъртях глава в посоката, от която идваше, само за да бъда посрещнат от тежкия удар на нечие оръжие, разливащо ослепителна болка, забивайки се в слепоочието ми. Усетих внезапна слабост и земята се завъртя пред мен, докато съзнанието ми политаше в чернотата на безпаметния сън. Сякаш падах безкрайно, преди нечии ръце да ме подхванат и да чуя същия глас да шепти как всичко е наред, докато изпадах в безсъзнание.
Бях в Ню Йорк, притиснат между тълпите, сновящи по улиците, а над града се стелеше задушлив смог, скриващ слънцето. Опитах да се промуша, но тълпата, обгърнала ме като плевел, ме понесе със себе си. Смогът се спускаше все повече, докато не покри улиците с лютивия си аромат, щипейки очите ми. Тълпата се люшна за последно, след което се закова на място. Огледах се, за да видя какво е причинило внезапното спиране. Закашлях се заради смога, който сякаш изтръгваше въздуха от дробовете ми. Някой ме тупна по гърба, избутвайки ме напред. В миг десетки ръце ме подхванаха, блъскайки и придърпвайки ме все по-напред. Започнах да се боря, но тълпата бе неумолима. Най-накрая успях да се отскубна, попадайки в малък кръг без хора. Изправих се бавно и видях, че съм застанал пред правоъгълна мраморна колона. Дочух някакъв звук, затова се приближих до колоната и допрях ухо до студения мрамор. Сякаш нещо вътре вибрираше, а звукът се приближаваше все повече. Колоната се разтресе, а стените ѝ потънаха в земята, разкривайки обезобразеното тяло на Стантън пред мен. Навсякъде по тялото му, където не бе нагризан и имаше плът, бяха забити електроди, а кабелите го опасваха, сякаш куп системи влизаха и излизаха през набъбналите му вени. Стантън впи поглед, изпълнен с омраза в мен, след което бавно вдигна ръка, посочвайки ме с деформиран показалец. Устните му се разтегнаха в нечовешка усмивка, разкривайки изпълнена с пожълтели остри зъби паст. Затрака, заскърца и запищя, а когато отметна глава назад, видях разкъсания му гръклян, извит досущ като втора уста. Звукът се усили до болезнени децибели, докато не издържах и не закрещях.
Събудих се, облян в пот от звъна на телефона, припокриващ се с демоничния писък, който все още не бе ме оставил да се изтръгна напълно от кошмара. Тръпки на отвращение полазиха по обляната ми в пот кожа, носеща все още миризмата на страх. Отпуснах се тежко в леглото, оставяйки телефона да звъни, притиснал длани към ушите си. Надявах се, че който и да ме търси, ще се откаже и няма да ми се налага да вдигам и допирам слушалката до ухото си, нито пък да чуя отвратителното щракане и пукане по линията.
Ненавиждах технологиите. Нямах телефонен секретар, радио, телевизор, а видех ли компютър, изпадах в паника, прерастваща в истерия. Дори телефонът ми бе реликва, аналогов и свързан към мрежата с огромна пластмасова шайба, потъмняла от десетилетията търкане в пръстите ми. Единственият начин някой да се свърже с мен, като изключим пощата, бе телефонът ми. Налагаше се да го имам, за това бе настоял господин Безличен – който продължаваше да ме разпитва през няколко месеца за състоянието ми, преценявайки хладно от другата страна дали все още съм с всичкия си.
Телефонът спря да звъни и в стаята настъпи тишина, нарушавана от накъсаното ми дишане и пропищяването на някой клаксон някъде далеч по улиците, обграждащи сградата, в която живея. Изправих се до седнало положение в леглото, чудещ се дали да не прекарам вечерта в четене. След този сън, последван от телефонния звън, нямаше да успея да заспя. Мислите ми се разбягаха уплашено, когато сред тях изплува образът на това, което дебне от другата страна на линията. Опитах да се насиля да мисля за друго, но вече бе късно. Представих си мрежата от слузести кабели, простираща се под града като гигантска паяжина, а сред нея стотици хищни създания, жадни за кръв. Мрежата се разшири, оплете целия окръг, след това щата, а накрая и цялата страна. Приличаше на огромна мембрана, под която се криеше пулсиращ тумор с десетки язви. Всяка свръзка, всяка комуникация, всяка написана или казана дума преминаваше през тази чудовищна мрежа.
Никога не бих успял да си простя за това, което донесох, това, което причиних на света.
Телефонът иззвъня отново, изтръгвайки ме от мислите ми. С треперещи ръце го вдигнах и доближих слушалката внимателно до лицето си, сякаш от нея ще изскочи нещо озъбено и ще впие пожълтелите си зъби в крехката ми плът. Чух прещракването и пронизителния писък, който се разтегна в електрически вибрации, докато мозъкът, надупчен с куп фини електроди, ме свързваше с другата страна. Опитах се да прочистя заседналата буца в гърлото ми, когато до мен долетя бодрия глас на млада жена:
– Добър вечер, господин Долорес. Обаждам Ви се с невероятно предложение от Скай Блъд
Нет. Като наш дългогодишен абонат, само тази нощ получете личен компютърен терминал и неограничена мрежова връзка напълно безплатно, стига да предоставите малко преди смъртта си тялото и мозъка си на корпорация...
Не чух останалото, защото захвърлих слушалката, сякаш бе нагорещена до бяло. Свих се в леглото, треперещ, докато се опитвах да овладея дишането си. Бях поднесъл на света неподозиран ужас, а човечеството го прегърна с отворени обятия. За по-малко от година правителството успя да постигне сътрудничество със Съветския съюз, предоставяйки им това, от което имаха отчаяна нужда – изкуствена кръв, а в замяна получиха бактерията, превръщаща хората в жадни за кръв сметачни машини. Преди да изтече десетилетие, чудовищната мрежа измести стандартната, а усилената рекламна кампания приспа хорското недоверие, докато технологията не стана необходимост и ежедневие. Като всеки компютър, нуждите от скорост нарастват, а с това и нуждата от нови процесори. Време бе за черна жътва.