Шепотът на кристалите
Виждам в тесния илюминатор на товарния отсек как синята прашинка на планетата сякаш изкристализира като ледена светлинка насред нищото и започва да расте на фона на тъмната безкрайност. За миг само прашинката нараства до буца – досущ като буцата в гърлото ми, наслоена с горчилката на омразните минути, които ми предстоят. Шест минути, през които шлюзовете на товарния отсек ще се отворят и гравитационните полета ще засмучат на борда скъпоценните грамади от кристал, с които е покрита повърхността на планетата, а аз ще трябва да ги уловя. Шест минути, които се повтарят неумолимо на всеки две седмици, когато корабът „Конски впряг“ натоварва или разтоварва своя безценен товар.
Електрически импулси пропълзяват от върховете на пръстите до тила от мисълта за сблъсъка с тежащите почти тон кристали, който трябва да омекотя за сметка на контриращо гравитационно поле – поле, което всеки път почти ме премазва жив.
И все пак шестте минути нямаше да са такова мъчение, ако не беше споменът за това, което се случи с Лили. Погледът ми неволно се отклонява към далечния ъгъл на товарния отсек, където тя беше стояла при инцидента. Мозъкът ми превърта съвсем против волята ми този противен епизод, а в ушите ми като жив отеква писъкът – точно преди сблъсъка на огромния, неконтролируем кристален къс с тялото на Лили. Неволно ръката ми посяга да докосне малкия кристален амулет на Лили, който носех до гърдите си под работната униформа. Беше единственото, което бях успял да съхраня от нея.
Епизодът най-накрая престава да се превърта и отново се вторачвам през илюминатора. А светът навън е станал кристално син. Планетата под мен е цялата кристал, докъдето може да стигне погледът. Планини и хълмове, и долини – всичко е покрито с еднакъв скъпоценен камък в причудливи форми, в които се крие някаква неразбираема и нечовешка мистичност, макар да няма никакви следи планетата да е или да е била обитавана от интелигентен вид.
Вертикалното спускане на „Конски впряг“ почти е приключило и всеки момент гравитационните полета ще се задействат и ще работят в продължение на шест минути – за сметка на моето изтезание. Двигателите угасват и тежките врати на товарния отсек започват да се разхерметизират с протяжно фучене.
Но над всички шумове до мен достига съвсем отчетливо цъкане на езика между зъбите, което си мислех, че никога повече няма да чуя.
– Тсътсътсъ…
*
– Тсътсътсъ… Ти си непохватен дребосък, а? – Най-високата жена, която бях виждал, произведе най-разтърсващия смях, който бях чувал. – И аз трябва да те обуча да бъдеш хамалин? Тсътсътсъ…
Звукът, който издаваше, беше нещо средно между смях и неодобрително мрънкане. Черната ѝ униформа с избродирани коне не ѝ беше съвсем по мярка, но тя се движеше с неповторима пъргавина, докато подготвяше кораба, дошъл да ме вземе за ново излитане. Дългата призрачно бяла коса и абсурдно високият ръст видимо издаваха, че жената не беше от Тера или от тераформираните колонии. Тялото ѝ не беше понесло физическите деформации на пилотското обучение, значи не беше и пилот. Оставаше единствена възможността да бъде от някой от Астероидите.
– Казвам се Ениф. Чест е да се трудя на кораба Ви под Вашите наставления! – опитах се да надвикам шумните звуци на жената възможно най-неутрално и да запазя самообладание от това, че трябва постоянно да я гледам отдолу. Наистина не бях очаквал на борда да ме посрещне някой от Астероидите. Не че бях расист или нещо подобно. И бях пределно благодарен за възможността за работа далеч от моята планета. Но все пак, доколкото знаех, доверието между снабдителите от Тера и от Астероидите, що се отнася до транспортиране на ресурси, беше крехко.
– Да, да, само дето този кораб не е мой. Но копелето, което ни е шеф, ще го срещнеш друг път. Можеш да ме наричаш Лили. Разбрала съм, че името ми на астерийски език е почти невъзможно за произнасяне от теранците, а не искам да те измъчвам повече, отколкото е необходимо. Пък и не желая да имам нищо общо с този език вече. Виж какви скъпоценности трябва да хващаме!
В този момент жената ми подхвърли синя буца, не по-голяма от юмрука ми. Улових я и за малко неочакваната тежест не ме събори на пода.
– Тсътсътсъ… Внимателно, дребосък, много по-плътни са, отколкото изглеждат! А, Ениф. Извинения! – жената се ухили и в усмивката ѝ имаше повече тежест дори и от скалата. Сякаш ме провокираше да реагирам.
А аз бях като парализиран, за пореден път завладян от сковаваща напрегнатост, толкова реципрочна на самоувереността на чуждоземната жена. Не можех да намеря отговор за хитрата ѝ усмивка.
– Е, да. Бях предупреден, че товарът ни няма да е съвсем обикновен – отвърнах с целия си остатък от хладнокръвие.
– Тсътсътсъ… Ти нямаш идея. Освен другото, ще трябва и да ти покажа колко специални са нашите кристали!
*
Последната сияйно синя грамада от кристал почти се блъсва в мен, теглена от силата на гравитационното поле, и дава край на омразните шест минути. Товарният отсек е препълнен.
Разтреперан от изтощение, изключвам полето и едва тогава забелязвам, че Лорънс, както никога досега, е изпълзял от пилотската си капсула и ме наблюдава. Слабото му тяло се тресе почти колкото моето – за разлика от продължителните полети, на които е свикнал, сега трябва да търпи гравитация редом с мен. Вторачил се е в мен, сякаш може да види кристала на Лили под черната ми работна униформа.
Ако знае, че е там, сигурно щеше да го поиска. В края на краищата Лили беше негова любовница и може би смяташе, че всичко нейно му принадлежи. Но аз бях до нея в последната ѝ минута. Аз бях успял да измъкна и да съхраня това късче от нея. И сега няма да му позволя да го вземе.
Парещо синият поглед на Лорънс не се помръдва от мен. Сякаш иска да знае нещо, но не смее да попита. Или просто му се иска и мен да ме няма.
– Решил си да се разтъпчеш, преди да отлетим обратно? – опитвам се, както винаги, да говоря колкото мога по-малко враждебно.
– Просто се подсигурявам, че всичко върви по план – отвръща със същата прикрита злоба слабоватият мъж срещу мен. – Имам предвид… след последното ни товарене…
Знам, че при напомнянето изпитва болка, макар да го прикрива. Даже сигурно е същата като моята, макар че не знам как чувствата на пилотите се израждат с времето. Може би толкова, колкото и телата им. Цялата им същност се изменя, щом свържат съзнанията си с междузвезден кораб и започнат да кръстосват звездите.
– Е, оборудването на Лили ми служи идеално. Въпреки че не успя да послужи на нея. Наистина е свършила съвършена работа с усилвателите на гравитационни полета.
– Със сигурност. Всичко, което постигаме, е благодарение на нея, нали? Ще взема едно от по-малките парчета кристал, ако не възразяваш. Запасът ми е намалял…
– Тсътсътсъ…
Отново чувам същото цъкане на езика – достатъчно ясно, макар да е само като шепот. Озъртам се наоколо, но не виждам откъде може да е дошъл.
А Лорънс не го е чул. Виждам го в погледа му и знам, дори без да го питам. Той единствено стои срещу мен и ме гледа, все едно не съм съвсем с всичкия си.
Но аз съм.
И знам, че чух звука.
*
– Тсътсътсъ… Старият Лорънс някога ще загази, ако продължава така.
Лили изглеждаше нехарактерно угрижена, излизайки от пилотската капсула. Можех единствено да предположа, че „старият“ е само някакъв вид шеговит прякор между любовници, защото макар Лорънс да не изглеждаше толкова жизнен и енергичен, колкото Лили, той със сигурност не можеше да се нарече стар. И все пак Астероидите и тамошните разбирания за възраст ми бяха твърде далечни.
– Заради кристалите ли? – Въпросът изглежда предизвика у нея някакво напрежение.
– Виж, Ениф, ти си свестен човек. Наистина го вярвам. И си на нашия кораб отскоро. Най-добре за теб е да не си вреш носа в кристалите и да продължаваш да си вършиш работата, както те инструктирах, за да бъде всичко наред…
– Безбройно съм ти благодарен за обучението, Лили. И все пак смятам, че ще мога да си изпълнявам длъжностите по-добре, ако знам какви са тези дяволски кристали, нали така?
Решителността в гласа ми учудва дори мен самия и изглежда приятно изненадва Лили. На голямото ѝ лице покълва усмивка, но колебанието все още помътняваше погледа ѝ.
– А и ако зная за кристалите, може би ще мога да ви помогна с Лорънс да си оправите… проблемите.
При тези думи покълналата усмивка разцъфтя в смях, който не беше като никой друг смях, който бях чувал досега. Беше изпълнен с нотки на неясна тревога, но и на облекчение.
– Да не мислиш ти да станеш пилот, Ениф? Моля те, недей! Това ще те убие задължително! Знаеш ли какво се случва през подготовката им? Не го пожелавам на никого.
Тя замълча за секунда. Все едно се опитваше да чуе шепота на някого, който не беше там.
– Не, аз изобщо нямах предвид, че искам да бъда пилот! Аз…
– Тсътсътсъ, Ениф! Много добре знам какво имаш предвид. За тия глупости с длъжността ти не съм съгласна, но вече си екипаж на този скапан кораб и заслужаваш да знаеш и сам да си прецениш какво да правиш с това знание. Ела с мен до товарителното и ще ти покажа. И ще те видя дали ще се престрашиш.
*
Малките кристални частички блестят тъмносини в дланта ми, отразяващи сумрака на товарния отсек. Не съм използвал праха на кристалите, откакто Лили умря. Чудя се дали това е причината да чувам този неин привичен звук отново и отново, и с него в главата ми да нахлуват обратно всички спомени за нея. Дали това е някакъв вид абстиненция, през която преминавам? Не бих се нарекъл зависим, не по същия начин, както Лорънс, но все пак знам прекалено малко за тези миниатюрни кристалчета, които незабележимо отронваме от сините грамади, и техните ефекти. И почти всичко, което знам, го знам от Лили.
Преди първия ми опит с кристалите, Лили ми беше описала това, което преживява, като невроендокринна стимулация, с която съзнанието се разтваря и експлодира безкрайно като Вселената, и като че ли вече не принадлежи изцяло на теб. Но за мен ефектът беше съвсем различен. Когато за първи път ги опитах, кристалчетата отключиха у мен буря от спомени, която ме завъртя, изстреля ме в Космоса, а при приземяването бях напълно опустошен. Бурята беше измила от мен всички неясни емоции.
Когато ѝ описах какво съм почувствал, Лили отново се беше засмяла с глас.
– Никога не бих предположила, че ще успееш така да се отърсиш от това да бъдеш теранец и да бъдеш себе си, Ениф! – и продължи да се смее с безгрижност, която беше заразителна. Целият препълнен с кристали товарен отсек беше кънтял от нашия смях тогава и завладян от тази емоция, я бях целунал. Беше кратка целувка. Спонтанна и жизнена. Точно както Лили. Със сигурност не бях я планирал, но импулсът в този момент беше надделял над несигурността. Не мисля, че чувствата ми към Лили бяха романтични, но аз толкова силно ѝ се възхищавах и толкова копнеех за това, което беше тя, че копнежът беше изкристализирал в този импулс. А Лили му отговори със спокойна усмивка, преди да погълне своята доза кристален прах.
Мисля, че точно синият кристален прах я уби. Няма как да знам със сигурност, но не вярвам, че такъв инцидент може просто да се случи на такъв човек като нея, ако не е била под неговия помрачаващ контрол. Затова не смея вече да приемам, макар че притеглянето не е намаляло. Напротив. Сега повече от всякога изпитвам нужда спомените ми да станат реалност и да мога в тях да съм с човека, който толкова ми липсва.
Кристалът на Лили около врата ми ме стяга и като че ли ми нашепва да погълна праха. Шепотът е тих, едва осезаем, толкова тих, че не знам дали наистина е там и дали наистина трябва да се съпротивлявам. Взимам решението си преди несигурността да е имала време да ме настигне. Пъхам кристалчетата под езика си и зачаквам страхът да отмине и спомените да нахлуят.
Тогава виждам Лили отново пред себе си. Образът ѝ е съвсем ясен, точно както си го спомням. Тя тръгва към мен решително, както в деня, в който я видях за първи път. Надвесва се над мен, но когато лицето ѝ застава точно пред моето, не последва споменът за целувка.
– Тсътсътсъ, най-накрая се престраши, Ениф! Аз съм тук! Наистина съм аз, въпреки че умрях. Ще ти кажа как и се надявам да успееш да разбереш. Не се плаши, но се пази, Ениф! Той ме уби! Той ме уби заради кристалите и ако не го спреш, ще убие и теб, и още много!
*
– Тсътсътсъ… Внимавай, Ениф, Шефът се задава насам! Не трябва да разбира за нашите малки прегрешения с кристалите, нали? – Лили ми намигна и се подсмихна по нейния особен начин. Точно бяхме приключили с шестте минути за разтоварване на кристалите и двамата бяхме на ръба на силите си, но тя все пак успяваше да се усмихне, макар усмивката да не достигаше до очите ѝ. Там като че ли се беше прикрила сянка на страх. Откакто познавах Лили се бях убедил, че няма нищо, което да я смути или изплаши. Но сега виждах как тази сянка нарастваше с усилващото се металическо ехо на приближаващите към нас стъпки.
Това щеше да е първият път, в който щях да срещна моя работодател, Малестар. Предложението му за назначение и работния ми договор бях получил по космическата поща на Тера. Бях чакал побъркващо дълго за назначение далеч от орбита и не бях се замислил дълго, когато предложението на Малестар пристигна. Всичко за начинанието и дестинацията, за които Малестар набираше работници, беше обвито в тайнственост, но нямах време за губене в проучвания. Такъв шанс се откриваше много рядко на Тера и трябваше да съм първият, който се възползва. Не след дълго „Конски впряг“ се беше появил на космическия порт, Лили ме беше грабнала на борда и бяхме отпътували за неизвестни за мен координати, без много въпроси. А и нямаше кой да ми даде отговори. Нито Лили, нито Лорънс бяха особено склонни да говорят за своя шеф. Единствено знаех, че ще имам възможност да го срещна при някое от разтоварванията ни.
След това беше започнал унищожителният работен кръговрат. По шест минути за натоварване и по шест минути за разтоварване с по две седмици междупространствен полет помежду им. За някой с физиката на Лили и с нейния опит с гравитационните полета работата беше постижима, макар и в никакъв случай лека. За мен беше съсипваща. Двете седмици промеждутък между шестте ужасни минути едва стигаха на тялото ми да се възстанови. И все пак бях подписал договора на Малестар и отказването беше невъзможно. Тези, които се осмеляваха на своеволия с космическите работни договори, по правило завършваха изхвърлени в студения вакуум на Космоса.
Все пак смятах при първата ми среща с Малестар да повдигна въпроса с трудовите условия. Намеренията ми се смразиха, когато видях лика на човека, който се изкачи при нас по спуснатата рампа на товарния сектор. Лицето му не беше просто строго, недружелюбно или пресметливо, както може да се очаква от един търговец, а можеше единствено да се опише като злокобно. От погледа му пропълзяваше презрение и някаква неясна заплаха. Не беше толкова висок, колкото Лили, но беше доста по-набит и пристъпваше доста по-тежко. Носеше същата черна униформа с избродирани коне, каквито носехме и ние, но отдалеч си личеше, че не беше прекарал прекалено дълго време в Космоса.
– Виждам, че сте приключили с разтоварването – изсъска Малестар. – Надявам се новото ни попълнение да се справя добре.
– Новобранецът е отличен работник, шефе, нищо че физическите му данни още не го показват! – отвърна Лили с неизменната ѝ енергичност.
– Надявам се да е така! Поръчките ни не след дълго ще се увеличат и усърдие ще ни е необходимо! Подгответе се възможно най-бързо за отпътуване!
Усещах се скован. Успях единствено да кимна безмълвно и да изчакам шефа ми да приключи инспекцията си.
– Как ли такъв като него е успял да се добере до съкровище като светът на кристалите? – попитах Лили, след като Малестар вече беше напуснал кораба.
– Не мога да кажа. Той не иска да сподели точните координати с никого от нас. Дори и Лорънс не ги знае. Те са заложени в паметта на кораба и Лорънс единствено трябва да го накара да отлети натам. Зъл късмет е това. Зъл късмет за всички, на които Малестар ще причини страдание.
*
Шестте мъчителни минути на разтоварване приключиха с оглушителния тътен на преместената от гравитационното поле кристална грамада. Тътенът заглуши отварянето на вратата на товарителното и сега чак забелязвам, че там стои Малестар и ме наблюдава със злокобния си поглед.
– Той ме уби! – беше казал призракът на Лили, а аз бях стоял опулен насреща ѝ, без да мога да събера сили да осмисля или да отговоря. След това ефектът на кристалите беше отминал и призракът беше изчезнал, преди да може да завърши предупреждението си. Преди да може да ми разкаже цялата история. И все пак продължавах да чувам глухия шепот на гласа на Лили от кристала ѝ и този неин звук „Тсътстътсъ“. Давам си ясна сметка, че всичко това може би е халюциногенен ефект от кристалния прах и въпреки това вярвам на всяка дума, която чух. Знам, че опасността е надвиснала над мен, но не знам какво да правя.
– Виждам, че успяхте да завършите курса, Ениф – изломоти Малестар, – но количествата не достигат. Ще са необходими още много кристали в най-кратки срокове. Затова реших да дойда с вас. Без втори човек за товарене няма как да успеем. Ще кажа на Лорънс, че заминаваме веднага.
Малестар се обръща, но се спира на вратата на товарния отсек.
– Получихме голяма поръчка от теранския флот. Готвят се за експанзионистка война и доставките ще им трябват в най-кратки срокове – казва го с тон, нетърпящ възражение. Дали за да избегне протест от моя страна? Не че имам как да възразя. Остава ми, както Лили казваше с нейния странен хумор, да се готвя за бедствието, което неизменно ще ме връхлети. Да се готвя, макар че в момента кръвта в мен е смръзнала.
– Тсътсътсъ, Ениф…
*
– Тсътсътсъ, слушай ме, Малестар – в гласа на Лили се усещаше толкова непривична паника, – не можеш да търгуваш с военните! Знаеш много добре, че веднага щом открият източника на съкровището ти, ще го анексират и експлоатират до краен предел, без ние да получим нищо!
– Наистина ли мислиш, че съм толкова глупав! – отвърна ѝ отровният глас на Малестар. – Знам за опасността и съм взел всички предпазни мерки, за да не бъдем засечени. Но също така знам, че подбудите ти са съвсем други, Лили. Не си губи времето с отричане. Вашите астерийски игри са ми пределно ясни!
Слушах ги от дълбините на възстановителната капсула, а толкова исках да отида и да се намеся. Да не го оставям да ѝ говори така. Да избия жестоката усмивка от лицето му. Но цикълът на възстановяване скоро щеше да започне. Те дори най-вероятно не забелязваха, че капсулата още не е активна и тялото ми вътре е все още будно.
– Тсътсътсъ… Отдавна вече нищо не ме свързва с Астерикс, но изтреблението на астерийците ще е само първата им стъпка, знаеш много добре! – Лицето на Лили беше скрито от буйната бяла коса, но треперенето на гласа ѝ съвсем ясно издаваше чувствата ѝ. – Не трябва да го допускаме, Малестар! А става въпрос и за друго. Става въпрос за самите кристали. Има неща, които не знаеш. Моля те, изслушай ме!
– За съжаление, нямам време да изслушам цялата параноидна плеяда, която си ми подготвила. А и всичко това е без значение. Аз съм собственикът на „Конски впряг“ и на цялото ни начинание, а ти си обвързана с договор. Надявам се да няма нужда пак да ти го напомням!
– По дяволите, слушай ме…
Цикълът на възстановяване е започнал. Гласовете се отдалечават и замъгляват. А тялото ми се отпуска в изкуствения сън на капсулата.
*
– Тсътсътсъ, слушай ме, Ениф!
Призракът на Лили стои пред мен по-истински от преди. Тя е почти както я помня, решителна и уверена, но има и нещо различно в нея. Изглежда някак си помъдряла, все едно след смъртта си е изживяла още хиляди животи и сега носи спомените си от тях.
– Кристалите са живи, Ениф! Тоест, обитателите на тяхната планета са още живи вътре в тях! Живеят в някакъв вид мрежа, в която съзнанията им са се запечатали след телесната им смърт. Последните от тях са загинали много отдавна и планетата е останала безлюдна, но съзнанията им са си съвсем живи и всички са свързани в гигантска кристална решетка. Даже не можеш да си представиш колко древни са някои от тях. Точно това се случи и с мен, след като той ме уби!
Смисълът на думите, които чувам, е почти толкова безумен колкото факта, че виждам мъртвата Лили пред себе си. Отвътре страхът ми, че прахът е разтопил здравия ми разсъдък, напира да изкристализира като истеричен смях, но се удържам. Удържам се и да прекъсвам призрака. Все пак желанието ѝ беше изрично.
– Точно съзнанията на тези хора усещаме, когато използваме кристалния прах! Техните спомени и мисли нахлуват у нас през него. Но ние не можем да разберем всичко. Те са друг вид разум, Ениф. Толкова различен и толкова стар. Не съм сигурна, че и аз ги разбирам, макар сега да съществувам като тях. Но знам, че ги унищожава с това, което вършим! Съзнанията се откъсват от голямата мрежа на планетата, щом ги натоварим на нашия кораб и ги отнесем далеч. А след това, когато Малестар или някой като него разруши кристалите за своя изгода, съзнанията загиват безвъзвратно.
Призракът на Лили спира за малко, сякаш за да ме остави да осмисля. После вижда, че осмислянето няма как да се случи, затова ме кара да отида директно в товарния отсек. Там ми посочва точното разположение на една странична аварийна шахта, която никога преди не бях виждал, и подозирам, че никой друг не знае за нея. Дори и Малестар.
Шахтата е тясна, прашна и цялата пълна с невероятно плътните кристали. Блестящо синьото отражение на светлината, което блика от тях, се прецежда през призрака и като че ли го разтапя. Но гласът му си остава все така непоколебим.
– Сега опитай да си отвориш съзнанието и ще ти покажа мрежата!
Вдишвам дълбоко и издишвам. Точно както Лили ми беше показала, че трябва да правя, когато използвам кристалния прах.
И успявам да видя мрежата, за която тя ми говори. Успявам да я усетя.
Призракът на Лили ми показва другите. Един, втори, трети призрак, а те са десетки, дори стотици. Всички живеещи втория си живот като част от кристалната мрежа, вибриращи и резониращи помежду си в такава симфония, която не би била разбираема за човек и след хиляда живота.
Първия момент на сблъсъка ми с този кошер от нечовешки съзнания ме разтриса. Оставя ме онемял и дори може би ужасен от осъзнаването, че такава жива мрежа от съзнания, толкова много и толкова чужди, се спотайва в забравена аварийна шахта на нашия кораб. Но от нечовешката мрежа не идва нищо заплашително, нищо агресивно. Съзнанията на чуждоземците продължават да резонират, необезпокоени, нежелаещи да разбират или да бъдат разбрани от външния свят. Но все пак знаят, че съм тук. Позволяват ми да докосна всеки един, макар да знаят, че съм чужд.
– Сетивата им ни усещат тук, но тези долу на планетата ни усещат също. Те са толкова много, Ениф! Безброй съзнания са запазени. А ние ги унищожавахме, без да знаем!
Със страшното осъзнаване преминава и ефектът на кристалния прах, внезапно, като леден дъжд, изсипващ се в нощта, и призракът на Лили отново се свива до тих шепот в съзнанието ми.
Все още лежа в шахтата. Оглеждам света, в който съм се върнал и виждам надвисналата над мен сянка на Малестар.
– И така, явно всеки, който наема, рано или късно се превръща в проклет наркоман – презрението в гласа му е като прегрято масло. – По дяволите, Ениф, не бях го очаквал и от теб! Но разбира се, боклуци като астерийката и Лорънс биха могли да замърсят с противната си зависимост всеки по-глупав теранец.
Съдържанието на шахтата под мен най-накрая привлича погледа на Малестар.
– Е, виждам, че поне си успял да ми намериш някои от загубите, които ми нанесе астерийската кучка! – Паузата, която прави, се процежда като отрова, а лицето му се изкривява в злобна полуусмивка. – Това може и да ме накара да си затворя очите за прегрешенията ти. Поне засега. Но трябва да продължаваш да ме радваш, нали разбираш? Приготвяй се, вече сме близо до планетата. Времето за товарене всеки момент ще започне.
Болезнено познатите шест минути, това иска той от мен. Шест минути, за да му предам в жертвоприношение още безброй заключени в кристал животи. Шест минути на физическо мъчение и на неизречена заплаха, че в края им ще ме очаква същата съдба като Лили.
– Ти си я убил, Малестар! Ти си я саботирал! Знам всичко! Тя е щяла да сложи край на твоя мръсен бизнес и затова си я убил. Ти дори не си даваш сметка за чудовищния геноцид, който извършваш на тази планета!
– Слушам съм дрънканиците на твоята приятелка поне сто пъти. И ми е пределно ясно, че не са друго освен дрънканици на една наркоманка! Умът ѝ е бил разтопен от кристалите, защото не си е знаела мярката. Точно както е започнал да се разтопява и твоят. И ти си започнал да вярваш в тези глупости, че в кристалите имало призраци. Само безумец би се вързал на нещо подобно. А тази безумница беше по-хитра, отколкото знаеш ти! Сигурен съм, че мръсницата се опитваше да извлече координатите на планетата и да ги разтръби заедно с налудностите си из целия населен Космос. Заради нея щеше да пропадне целият ми бизнес. Всички сделки с военните, които толкова биха се зарадвали да напъхат хубавите ни кристалчета в техните кораби и оръжия и да ги превърнат в чудесно гориво. Или пък да ги натъпчат в устите на войниците, за да убиват по-ефективно. Без значение за мен, докато кредитните ми акаунти са пълни. И нямаше как да оставя жива астерийската кучка, която се опитва да провали всичко това.
Признанието му е последната капка, която прелива чашата и като вълна размива контрола върху собственото ми аз. Хвърлям се срещу Малестар, треперещ, воден единствено от желанието да го нараня. Да го накажа за това, което е сторил на мен, на Лили, на всички.
Но Малестар е хладнокръвен, овладян, налят със студена жестокост и не среща никакви трудности да ме отблъсне. Строполявам се назад, отново в шахтата, и се натъртвам на острите кристали. Малестар се приближава над мен с назъбен кристал в ръката. Тежестта като че ли не му прави впечатление. Кристалният къс е достатъчно голям да ме убие. А след това ще се запечатам в мрежата на кристалите, ще вибрирам отново в хармония с Лили и с всички други нечовешки съзнания, докато не бъдем накрая разрушени от алчните ръчички на Малестар или някой друг като него. Малестар вече е над мен и замахва, за да ме изпрати по предначертания ми път, когато все пак се случва нещо, което не е предвидил. Целият кораб се разтриса, като в предсмъртни конвулсии. За момент ми се струва, че всичко изпада в безтегловност, преди гравитацията да се завърне с пълна сила, почти толкова мощна, колкото на нашите гравитационни полета. Ударът към стената на шахтата ме зашеметява.
Струва ми се, че мрежата от кристали проблясва отново пред мен само за миг, но мигът отминава и отново лежа проснат в шахтата. Само дето Малестар вече не е над мен. Оглеждам се и виждам тялото му далеч, почти в другия край на товарния отсек. Приближавам се и виждам, че главата му е сцепена от назъбения кристал, който преди секунди беше в ръцете му.
Мисълта дали негодникът Малестар не е заел моето място в кристалната мрежа, прелетява през мен, но новата конвулсия, в която изпада „Конски впряг“, не ѝ дава възможност да ме обземе. Този път след конвулсията гравитацията не се връща и чувството е все едно корабът продължава да пропада.
Успявам някак си да се измъкна от товарния сектор и да се добера до пилотската капсула. Там ме очаква трупът на Лорънс с пяна около устата. Предозиралият пилот беше оставил кораба си да се спуска по неконтролируема траектория към повърхността на кристалния свят. Смъртта е превърнала слабоватото му тяло в истински скелет и сякаш не е възможно да се каже, дали е мъртъв от минути или от хилядолетия.
– Животът му си е отишъл, но нашият все още не е. Всички съзнания в кристалите на борда могат да не бъдат погубени, Ениф. Само трябва да приземиш кораба – гласът на Лили е сигурен както винаги, вече по-ясен, превърнал се от шепот в пулсиращ тон, който ме подтиква напред.
Премествам тялото на пилота и заемам място му. И нямам представа какво да направя след това. Обучението на пилотите продължава през по-голямата част от живота им, за да успеят да свържат съзнанието си с изкуствения интелект на кораба и да работят с него като едно. А аз имам само бледа представа как функционира това. Сблъсквам се отново с поглъщащото чувство на несигурност и със смазващия страх от това, което ще последва. Чувствам се безкрайно сам пред непосилната задача да отърва собствената си кожа, камо ли да спася всички запечатани в кристал съзнания.
– Не си сам – обажда се отново призракът и усещам присъствието на Лили до себе си. – Спомни си мрежата и как съзнанието ти се отвори за нея и вибрира заедно с всички в нея! Спомни си! Вярвам, че ще се справиш.
Опитвам се да се успокоя. Опитвам се да прогоня несигурността и да отворя съзнанието си, както бях направил преди. Вдишвам и бавно издишвам. И след това отново и отново. Паниката се опитва отново да се надигне в мен, но решителният глас на Лили я спира.
И накрая, то се появява. Едно различно, изкуствено съзнание се разгръща пред мен. Съзнанието на кораба „Конски впряг“ се носи заедно с металната си външна обвивка бясно и неконтролируемо през пространството към неминуемия си сблъсък с кристалната повърхност на света под нас. Вибрациите на това съзнание са хаотични и разбъркани. То също не осъзнава какво се случва. Загубило е сетивата си, сетивата на пилота, загубило е и волята си и сега е като в будна кома. Аз мога да го извадя от нея, само да намеря правилните вибрации, правилната хармония. Напрягам съзнанието си до предела му в опит да намеря ритъма.
Явно съм успял, щом след яростното разтърсване при приземяването не последват експлозии и пламъци.
Призракът на Лили стои до мен и двамата гледаме как последните пламъци на „Конски впряг“ догарят в далечината сред океана от син кристал. Възпламененото гориво си е свършило работата. Бяхме стигнали до заключението, че това е единственото решение. Единственият кораб, който съдържаше координатите на Кристалния свят, трябваше да бъде унищожен, а единственият останал човек, който знаеше за съществуването му, трябваше да остане. Така безчетните съзнания, запечатани в кристал, ще останат в безопасност, далеч от алчните погледи на човешката раса. Поне за известно време. И аз, и моят призрак - заедно с тях, след като последните ми останали дни изтекат.
Не мисля, че съм изпитвал друга толкова тежка липса, както след инцидента с Лили. Но сега, когато мога да запълня толкова лесно тази липса, нещо все още ме възпира. Като някаква необяснима тъмна енергия, отблъскваща ме от кристалната мрежа от души, към която сега принадлежи Лили. Истината е, че не знам дали мога и аз да стана част от мрежата, след като физическото ми съществуване приключи.
Лили ми казва, че съзнанията на Малестар и Лорънс са се разкъсали след смъртта им и не са успели да се интегрират. Самата Лили би казала, че вероятно ме е страх да престана да бъда такъв, какъвто съм, и да стана такъв, какъвто искам да бъда. И сигурно е права. Но не е просто страх. В мен изкристализира осъзнаването, че душата ми никога не би паснала в този безкраен пъзел от души, както преди не се бе напаснала на Тера. Като интергалактическа звезда, непасваща в своя клъстер. И все пак бях открил свой гравитационен партньор, дори и за кратко.
Призракът на Лили се е вторачил в мен, все едно вече знае всичко, което се случва под повърхността, и само ми се усмихва по нейния астерийски начин.
– Тсътсътсъ… Да знаеш, че ще те чакам! – Шепотът ѝ се е превърнал във вик, а типичният див смях, който следва, като че ли доизгася последните пламъчета на кораба.