Дойдох за Трикстера
Едно: пътем да разкажа за звяра
Носех със себе си въже – здраво въже, пет метра дълго. Можех да увия с него няколко пъти около раменете и кръста голям, силен мъж. Например някой бабанка от ловците или любител на упражненията с тежести. Въжето щеше да издържи всякакви усилия да бъде разкъсано, можех да се обзаложа на три стека „Кент“. Вече не пушех, но все на това се обзалагах. Имах един кашон с цигари, спечелени от разни басове.
Единият от облозите – направо трагикомичен. Шматках се с мой познат, дъновянин в изоставените обработваеми земи около площадката на кулата за контрол на звездните полети. Това се случи навръх празника на Крайъгълния ден – в нощта преди него (това няма откъде да го знаете) небесата се открехват откъм тайни и заровени от памтивека съкровища започват да сияят в земята със син пламък. Такова знание се е предавало от поколение на поколение. От дядото на моя дядо още се помнеше. Ама наяве – дръжки блика синя светлина! Дръжки и чушки… Но това е друг въпрос. Години съм бродил из долини и планини, така и не случих на поне едно синеещо пламъче. Може би тактиката ми не беше читава – пардон, стратегията. Аз все греша, когато има нещо за назоваване. Тъй де, не съм много силен в терминологията, мен ми дай нещо с ръце да правя. Освен това съм и забавен, споменавали са го не един и двама. И не че не съм намирал заровени съкровища, намирал съм. Ала обикновено ме отвеждаха до тях. Малко насила. Мнозина от „водачите“ ми вече са покойници. Ха-ха, хванахте ли се?! Ето, видяхте ли, че наистина съм забавен. Но науките никога не са били голямата ми страст... И, за какво бях започнал да говоря? А, да! Значи, както вече казах, шматкахме се из полето и попържахме насекомите, които ни ядяха навсякъде по тялото. Забелязали ли сте – насекомите никога не почиват и винаги са гладни. Нямат насита, тяхната кожа... Този път бълхи налазиха крачолите ми и забиваха свредел, където им падне. Вече дръгнех кожата си до кръв, когато видях вълка. Голямата му муцуна, с висящи от нея лиги, се подаваше от храстите недалеч от нас. Заковах се на място, а с мен наби спирачки и дъновянинът. Жанн му беше името. Ама не Жан Валжан (чували ли сте за този, не сте – описан е в роман отпреди векове), а Жанн по прякор Шиша. Беше висок, тънък, жилав и подвижен. И той видя звяра. Направо си глътна граматиката. Но светкавично се освести и разкопча кобура. Оръжието му беше армейска направа, можеше горски слон да очатка. Ей така – насочваш го, прицелваш се малко над гърбавия хобот и лазерът му прави три пръста дупка от челото до гъза. Упс, извинете ме за изказа! Абе направо му стопява опашката.
– Ъйц, споко! – казах му – Прибери „Армагедона“ и релакс, аз ще го оправя тоя звяр, само стой и гледай!
– Сигурен ли си, брат... – чух го да казва с глас като на Патока Доналд от ония анимации преди два века. Хич не беше уверен, че ще се справя. И то с голи ръце.
– Знаеш какъв е облогът, нали? – попитах го, колкото да се уверя, че отново не си е глътнал граматиката.
– Три стека – изскърца фалцетът му.
– „Кент“. Само „Кент“ и нищо друго – уточних.
– Само „Кент“ – съгласи се той.
– Да започваме тогава – казах, като застанах на четири крака и мъжката се устремих към вълка. В ръката си стисках тънко, заострено парче клон от явор. Много здраво дърво. Сутринта го бях отсякъл и го бях натикал в коланището, което опасваше кръста ми. Там си държах нещата, раница не обичах да нося. Мислех от парчето клон да направя колче за палатката, понеже едно ми липсваше и тя стоеше разпъната малко накриво. И така: леви, десни, леви, десни, по колена и длани към вълка… А той изглежда само това беше чакал. Напредна с два скока и се озъби срещу физиономията ми.
Да знаете, понеже не сте ме виждали, че навремето бях безподобен хубавец. Особено много държах на лицето си. Имах бяла кожа, раздалечени сини очи, прав, съразмерен нос и добре поддържани чисто бели мускетарски мустачки и брадичка (опа, днес ви сипах бая архаизми – мускетарите са били едни готини бойци от времето, когато е съществувала държава на име Франция). Та тогава си пазех лицето и не звяр, ами муха не давах да го щипне. Имаше и още нещо: когато заради важността на събитието се превъзбудех, тогава в тялото ми се отключваше една много неприятна болчица (Неврома на Мортън ѝ е името. Състои се от рязко възпаляване на нерва между третия и четвъртия пръст на стъпалото, при мен – на левия крак. Обикновено мястото бързо се подува и болката е нетърпима до прималяване). Но се налагаше всеки път да стисвам зъби, защото трайно лечение нямаше, а ситуациите изискваха решителни действия, не – сополивене. Заради болката озверявах от яд.
И сега „Мортънът“ не закъсня да се обади. Лошо му се пишеше на вълка.
Но да продължим: Челюстите зинаха и по оголените бели зъби пробяга светлина. Аз не помръднах. Тялото ми се напрегна и леко отлепих дясната си длан от земята. Звярът ръмжеше гърлено и се зъбеше, готов да ме захапе за главата. Почти бяхме опрели муцуни. Знаех, че това му е грешката. Не ме гледаше в ръцете, докато се ежеше и изплезеният му език пръскаше слюнка. Дори не видя стрелването на дланта ми – със светкавично движение го улових за лявото ухо и дърпайки надолу, наведох главата му. Скочих в клек и с лявата ръка забих яворовата клонка колкото можах по-навътре в изплезения език на вълка. Тя го прониза и през червеното, ослюнчено месо проби земята. Както държах ухото му, поизправих се и стъпих с десния си крак върху своеобразния шиш. Направо му заковах муцуната в пръстта. Животното тресеше заклещената си глава в ужасния капан. Оголените зъби се триеха в подлия шиш, без да могат да захапят. Но за всеки случай продължавах здраво да стискам ухото му и да държа вълка наведен доземи. Кръв пръскаше под обувката ми, а звярът се задави от болка и започна да квичи като пале. Така го бях заковал, че ми заприлича на пеперуда от урок по лепидоптерология, демек пеперудознание. Болката и ужасът го парализираха и той спря да се дърпа.
– Признава ли се? – попитах дъновянина. – Или искаш да му извия врата?
Обърнах поглед към Жанн, а Шиша ме гледаше, сякаш бях пристигнал от дълбокия Космос и търсех контакт с местните утайки.
– Иска ли питане – побърза да отговори дъновянинът и добави – Имаш ги цигарите, пускай го да се маха.
Леко се бях изпотил, миризмата от тялото ми се смесваше с тази от козината на звяра и капещата кръв по земята. Бях за кой ли път победител, а който го е изпитвал, знае колко могъщо чувство е това. В тоя живот бях отказал да пуша, да пия и да разчитам на опиати – мен победите ме опияняваха. То и затова сега бях тръгнал по една не много лесна работа…
Аа-а, да – да довърша за вълка… Ами какво толкова – завъртях се зад гърба му и почти го яхнах. После дръпнах главата му нагоре, като го държах вече с две ръце за ушите. Езикът му се изниза от коварната клечка. Може и да го е заболяло малко повече, като се замисля – от това движение отново се разтърси. Пуснах го, отскочих назад и му бих един шут със здравия крак, за да не вземе да помисли пак да се боричка с мен. Звярът се претърколи, изтрака със зъби, а от устата му се разхвърчаха капки кървава слюнка. Но той светкавично се окопити и се изстреля с всичка сила в противоположната на мен посока. Дупката в езика му скоро щеше да зарасне, но мен едва ли щеше да ме забрави. Стори ми се, че излая моето име, но това вероятно се дължеше на възбудата ми. Моят мозък и друг път си е правил шегички. Да си призная, пулсът ми не беше през цялото време спокоен като на залгихите* (да ме прощавате) от кулата за контрол. От ония, дето по пет пъти заспиват на дежурство. Както и да е, всеки си знае неговото. Вълкът изчезна, а аз забелязах, че Жанн беше прибрал оръжието. В погледа му се четеше радост от факта, че нямаше да му се наложи да го използва. Не знаеше обаче, че след малко щеше да остане без него, както и без остатъка от жалкия си запис в Хартата на живота. Подробностите не бяха красиви. Не стана случайно – тогава така трябваше да се случи. Крачех до него, накуцвайки, а „Мортънът“ в стъпалото ми болезнено пулсираше ли, пулсираше и ядът от това се смесваше с надигащата се поредна възбуда. Шматкането беше за параван, търсех сгодния момент. Винаги има такъв – прашинка от вечността, която ти сочи, че тук, веднага и точно ти трябва да сложиш точката.
А сега, както казах, носех въже и имах работа да върша. Скоро ще разберете каква.
Две: дъновяни и душегубци
Бях роден недалеч от тук, в малка общност, заселена преди два века в крайбрежието на единственото езеро в големия Комодорски район. Казвам се Курдт и бях ловец на всичко, което диша, мърда, притежава мозък между ушите си и има навика да се спотаява.
„Тук“ беше нещо, дето трудно ще си го представите. Намирах се почти в центъра на низината. На север се перчеха с високите си заснежени върхове Карнъворските планини, на запад и изток – докъдето можеше да се протегне погледът – се ширеха обработваеми земи, а на юг: гори, гори и пак гори, надиплени, разнородни и разноцветни. Моята общност беше единствената по рода си – сибериани, преселници от далечна област, вече несъществуваща. Бяхме малко, няколко хиляди на брой, но много печени. Общността ми на практика владееше положението с другите, затова стародавните често избираха водачи от нашите хора. Налагахме се един вид – със или без бой. Моите предци заварили Комодорския район вече разпределен. Из него бяха пръснатите поселения от дъновяни и душегубци. С времето обаче, както вече споменах, местните бяха започнали да си избират лидери от нашите, от сиберианите, и ги имаха на голяма почит. Е, простите са си понякога доста прости. Случваше се някой водач от нашите, за „благодарност“, да падне жертва в междуособици или битки за надмощие между двете преобладаващи общности. В малък процент (казах вече, че не разбирам от тия неща) имаше и всякакви домъкнали се от други райони – преживели смъртта пленници, женени за местни, луди, религиозни, наемници, останали завинаги да си дирят щастието точно тук.
Дъновяните бяха пό за хвалене от душегубците. Повечето се занимаваха с добив на всякакви животонеобходими ресурси. По цял ден из поля, гори и потоци ровеха земята, сечаха дървесата и риболовеха. Имаха си и спецотдели, които се занимаваха в строго охранявани центрове със специални неща – оборудване, оръжия, комуникации, природен инженеринг, космически мисии и още маса неща. Дъновяните на практика можеха да добият от природата всичко и после да го изразходват умно и полезно до последната троха. Живееха добре и продължително – в много фамилии се събираха по пет поколения. Рядко сред тях имаше бандити, т.е. хора, за които трудът не беше на почит и все гледаха тънко-тънко да намажат от отсъстващата бдителност на Общите правила. Наистина рядко, а техният Жанн беше точно от тази порода хора. Никак не го свърташе и затова свърши преди да доживее наследници от пето поколение. Абе той не доживя никакви наследници – очатках го с три удара с длан в шията. Още първият беше достатъчен, ама не съм от вчера и за важни неща нямам вяра на единствени удари. Главата му клюмна и записът на Шишовия живот дойде до последната точка. Проклетият „Мортън“ и този път не ми спести болезнената си компания. Помня, че и него изругах силно на глас. А присъдата на Жанн Шиша му я бяха издали неговите хора. От тях после си взех трите стека и полагащите ми се жетони. То от лов на хора не се трупа много, ама да си призная – хич не обичах да печеля прехраната си с казионни трудодни. Добре си бях в ролята на изпълнител на Общите правила. Неприятно беше само понакуцването след всяка от изпълнените присъди. Но бях свикнал с това неудобство – приемах болката от „Мортъна“ като свидетелство за добре свършена работа. В останалото време си живеех като в приказка. Когато болката в стъпалото отшумеше, ходех по реките да ловя рибка, без никой да ми се пречка, и правех онова, дето го казах за ръцете – обичах да строя пътепоказатели на местата, през които минавах. Ползвах всичко, каквото ми попадне за направата им, и да ви призная – нито един път не направих нещо по-долу от шедьовър. Имам предвид наистина шедьоври – по скàлата на „Франк Лойд Райт – Хундертвасер“ само десетки от десет възможни степени. И това бяха ми го казвали, какви времена!
За разлика от дъновяните, душегубците според мен бяха нещо сбъркани. И те не лежаха по цял ден на кълка – трудеха се яката и живееха, без да мрънкат. Но бяха си останали фанатично религиозни, въпреки че древните им църкви от два века лежаха, погребани в руините на последната световна война. Такива си живееха – малко тра-ла-ла. Уж набожни и принципни като Учението им за Постапокалипсиса, ама не ставаше ли на тяхната воля и веднага бяха готови да извадят „Армагедоните“ и да направят байпас с всичко, което стоеше пред тях. Водеха уж подреден живот, ала някакъв мрачен хаос гнездеше в него. Често спираха хода на обществения си живот, т.е. обичайните труд, ядене и правене на поколения – и цели дни и нощи го удряха на ритуали, които подготвяха душите им да погинат по единствения правилен начин – техния. В тези ритуали имаше доста нечовешки изпитания, случваше се и някой да се гътне. Така че душегубците търпяха много на болка и мъчения и затова не ги предпочитах, а се мръщех, когато ми възложеха да ги „ловувам“. Последният път едни близнаци душегубци за малко да ме отнесат. Не бяха осъдени на смърт, чакаше ги колониален труд, отвъд планините. Но се оказаха упорити и диви, че и корави – добре че целият се бях опасал с оръжия. И пак останаха няколко белега от тях на гърба ми. В техния случай, болката от „Мортъна“ беше като нежно чукване по кокалчетата. Ама тогава така ме ядосаха, че майка им не можа да ги различи на разпознаването. И тя като оня вълк нещо ме прокле, но и нея не я чух добре какво ми рече. Не ѝ се разсърдих – майка е.
Та такива работи с местните. А дали съм залавял човек от нашите? Попита ли някой? Да, признавам си – и сибериани ми се е налагало да издирвам. Че един ми се падаше и малко рода, макар и от далечен корен по бащина линия. Но човекът сам си беше виновен. Не че на всички останали аз съм им бил причината да попаднат в графата „Намерѝ ги“. Петелът като си изгуби главата, само трупът му посреща зората. Май такава беше поговорката. Те до един бяха прегрешили пред Общия ред. Той ги съдеше, а аз само ги застигах и домъквах – живи или умрели.
И сега в стъпките на подобно дело бях се упътил. Но този път „рибата“ беше голяма, много голяма. Отсега ме пронизваше нерва на крака и вече се мръщех от болката. За първи път ми се налагаше да залавям Трикстера.
Три: дойдох за Трикстера
Дори не знаех кой е той. Или тя. Присъдата за залавянето му стоеше в съвсем нова, наскоро изработена кутийка от палисандрово дърво. Мъничка такава, подобна на голям зар за игра. Много харесвах началото на поставената задача, защото тя идваше с изящния мирис на тези кутийки. Знаех, че са необходими сто възрастни дървета, за да се добие само един милилитър палисандрово масло. Страхотия! Преработената след това дървесина отиваше за всякакви неща от бита, а с една миниатюрна част от материала изработваха кутийките за присъдите. Те също ухаеха и никога не успявах да свържа сладкия им аромат със суровостта на изреченото наказание. А като е изречено, благодарение на моите умения, не след дълго то биваше и сторено. Речено – сторено, нали така?
Само че този път информацията за този Трикстер беше малко, затова пък беше чудовищна. Беше спрял животеца точно на 100 души. Не знаех никакви подробности. Абсолютно никакви. Кога и кого беше трепал – малки, големи, дъновяни или душегубци? Или имаше и сибериани... Опитах се да си спомня кой от нашите наскоро беше се споминал от насилствена смърт, ама не се сещах за нещо необичайно. 100 и никой да не разнесе мълвата за него, брех голяма секретност, няма що! Но едно беше сигурно – той повече нямаше да прекъсне безпринципно ничий запис в Хартата на живота – бях се заел съвсем сериозно с това. Бог прощава, Курдт не. Но ме чакаше голямо изпитание, надушвах го. По-голямо от всеки друг път.
Бяха ме насочили да ида да търся в подстъпите към Карнъворските планини, а от центъра на низината към тях водеше само един път. Другото място за преминаване трябваше да го разсичаш с дни – гигантски храсталаци с остри, отровни бодли бяха образували непревземаем вал. И ето ме, докато ви разказвах разни сценки и глогинки за елита на неолита (ей, шегаджия ще си остана!), пребродих низината и около мен дървета от всякакъв вид взеха да мятат сенки. Захладня и насекомите като по команда се изпариха. Както винаги не носех никаква раница, а само коланището около кръста ми. То ме правеше да изглеждам тромав (на този ми вид доста бегълци се хванаха), но напълно побираше необходимите ми екипировка, провизии и арсенал. В ръка държах навито петметрово въже, с което можех да вържа и най-силния звяр, независимо дали беше човек или животно. Крачех, понакуцвайки, и нищо, че беше все още рано, внимателно се оглеждах за знаци.
Въртях нещо наум. На километър от мястото, където се намирах, имаше поредица от древни манастирски помещения. Те бяха издълбани в скалите преди едно хилядолетие поне, повечето от тях на височина около двайсетина метра, като към килиите водеха порутени от времето стъпала. Бяха удобно място за наблюдение. Пребиваващият в тях можеше отдалеч да види неканения гост и да вземе мерки. Там трябваше да търся Трикстера. Бях сигурен, че все нещо щеше да издаде местонахождението му. Реших да не бързам. Ако сте нагазвали някога в блато, ще ме разберете веднага. Пред мен, вляво от едва видимата пътека, се очертаваше кръгло местенце, без да е обрасло с досадна растителност. Над него надвесваха клони три-четири позавехнали брези. Изглеждаше приятно с тази рехава шарена сянка над него. Реших да пренощувам тук, въпреки че бързах да прекратя досадно дългата серия от отнемане на животи от досадно дълго оцелелия Трикстер. Скоро нямаше да му е до смях, нищо че си бях природно надарен шегаджия. Щях да му размажа усмивчицата. „Мортънът“ беше преминал границата на досадно нетърпим. Цялото ми стъпало стоеше отекло и не можех да крача, без да усещам силна блока. Ще речеш, че не нерв ме болеше, а че направо си бях строшил глезена.
Ругаейки наум късмета си с проклетия нерв, свалих коланището и от един външен джоб извадих платнено руло. От едната страна то имаше копче, натиснах го и палатката започна да се саморазгъва. Докато механизмът си работеше, бръкнах в друго, по-малко джобче, и извадих седем метални и едно дървено колчета. Забелязах, че наблизо имаше някаква купчина от гладки речни камъни. Взех десетина от тях и ги наредих в кръг пред палатката – около три метра в диаметър стана кръгът, много хубаво се получи. Не знам защо го направих, ама нали ви казах, че обичах да майсторя нещо с ръцете си. В средата сложих натрошени от мен клонки и ги запалих. Нощите бяха започнали да обгръщат тъмните часове със студено, влажно наметало. Отстрани на огъня домъкнах няколко по-големи клона и ги приготвих за вечерната им служба. Абе, обичам всичко природно. Само да дишам въздуха и ми е достатъчно да се насладя. Ха-ха, и това малко като майтап се получи. Ама е самата истина.
Вечерта налази мястото лека-полека. Първо засипа небето и околното пространство с тонове тъмносиньо, после се надвеси над огъня и леко се отдръпна. Винаги така става с тези, които приближат прекалено до червено-златистите му езици. Близва ги и те почтително застават малко по-назад или встрани. Вечерта обви и мен, отворих една кутия с храна, но не бързах да вечерям. Мислех за Трикстера – що ли за воин беше повалил толкова хора. Сигурно имаше нещо безкрайно подло в поведението му. Не се притеснявах, че ще ме забележи. Досега никой не беше рискувал да приближи, всички се хващаха на този древен блъф – или мислеха, че пътник като мен не се навърта заради тях, а е тръгнал по негови си дела, или си казваха, че това е някакъв капан. И колкото по-подли бяха, толкова капанът им се струваше по-очевиден. За хора като вас, без опит, е очевадно, че врагът най-лесно напада през нощта, ама много ви здраве – на практика не е така. В мрака, вероятността хищник да се опита да ви ловува е много по-голяма, отколкото това да е човек. Но хищниците никога няма да престанат да се страхуват от огъня. Те и затова не са станали хора. Ха-ха, като си го помислих и се развеселих. За вас – не знам. Дори на пулсиращото ми в болка стъпало малко му отлекна.
Но винаги има първи път, това пропуснах да си го помисля. Рутината ме подведе, ах как само ме подведе! И Курдт наистина срещна Трикстера...
Три и половина: без опашка
Никакъв аматьор не бях – до осемте колчета на палатката, разпределени във всички посоки, бях сложил датчици за движение и температурни аномалии. Хващаха на триста метра разстояние през всякакви маскиращи сигнали и материи. А за такова разстояние, и бързолет да си, успявах да извадя по един „Армагедон“ във всяка ръка, че и да те уцеля между очите няколко пъти. Щеше да ти хвръкне опашката, каквото и да си. Дори край огъня не изпусках от поглед петметровото въже, с което освен да връзвам, можех да натворя още куп неща. Че с пътепоказателите бях артист е ясно, ама с оръжията бях пръв и единствен по рода си. До този момент.
Той стоеше с гръб към мен. Разделяше ни огънят. Поставените в жарта парчета от клони пукаха, никакви датчици не писукаха. Никак не ми беше смешно. Виждах гърба му и усещах, че работата отива на зле. Направо вече си беше от зле по-зле. Кожата ми толкова силно настръхна от изненадата, че стана на бучици. За първи път чувството на възбуда от лова беше подменено със страх. Той изби от порите ми и се разнесе – смес от трупна миризма и гниещи водорасли. Никога не бях виждал море, но знаех, че миризмата е точно такава. Някакъв гигантски кит беше изхвърлен на брега и бездиханното му тяло лежеше в прегръдката на водорасли, останали без дъх, подобно на него.
Сега не бързах, всяко действие ми се струваше безсмислено. Стъпалото на левия ми крак пулсираше от болка. Усещах, че силата пред мен ме превъзхожда многократно. Що за враг беше?! Не помръдваше, даваше ми възможност да се освестя и да го огледам. При това продължаваше да стои най-спокойно с гръб към мен. Наистина странна гледка: беше в бяла наметка от щавена кожа – съвсем чиста на светлината на огъня, сякаш някой сега я беше скроил и метнал отгоре му. Върху главата стоеше невероятен шлем, покрит с хиляди отрязани птичи човки. Доколкото можех да различа, те бяха от различни пернати видове. От гледката на шлема целият се сковах. Усещах, че нямаше да ми се размине. Птицеубиецът неслучайно беше ме изненадал. Тъкмо щях да си отворя устата, когато го чух да казва:
– Дошъл си за Трикстера, нали? Най-големият от всички убийци в тази част на света – каза съществото, без да се обръща. Гласът му изненадващо прозвуча млад и силен.
Разбрах, че знае всичко за мен. Дори не ми хрумваше какво да му отговоря.
– Сега ще приключим с него, времето му е дошло – понесе се отново гласът му.
Особен глас, сякаш ме опипваше и пробваше твърдостта ми. Все още не бях казал и думичка. Учуди ме, че говори в трето лице за Трикстера. Не беше ли той самият или чакахме още някого? Затова ли седяхме около огъня и никой от двама ни не помръдваше? „Клети, клети Курдт...“, помислих си и дори чух да го произнасям на глас. Но вече беше наистина късно, дори и за едно последно: „Благодаря за записа и довиждане!“.
Без никакво движение и все така без да се обръща, съществото пред мен накара моето въже да се задвижи – то се издигна във въздуха, приближи ме и започна да се увива като змия около мен. Не можех да помръдна. Ужасеното ми дишане се накъсваше от хрипове.
Съществото започна да нарежда: „Осъден заради унищожаването на дъновяни, душегубци, сибериани и бегълци всякакви без род. Присъдата се произнася по правилата на Хартата. Ред 456: „Пределен брой човешки записи, заличени от Трикстера – 100 души. Заличени без вина или с умисъл“.
Кракът така ме заболя, че сякаш болката проби гърдите ми и през отвора нахлу нощният студ.
Птицеубиецът изви глас: „Оръдието на справедливостта, изковано от Общия ред, трябва да бъде строшено. Справедлив е неговият край. Ловецът няма да посегне повече дори към частица от човешко същество... Глава за главите, нозе за нозете, плът за плътта. И нито частица от човешко същество повече... Трикстерът беше оръжие, но преди това беше прах и ще се върне в прахта... И нито частица от човешко същество повече... Нов Ловец ще размаха бича си. Нов Трикстер ще шества по земята. И нито частица от човешко същество повече...“.
Изстинах – никога не съм знаел броя на погубените от мен. Наистина много... Май бях се увлякъл не на шега.
И докато съществото изричаше присъдата, въжето, обвило тялото ми, започна да се стяга, сякаш е длан, която се опитва да се свие в юмрук. Гледката на моя палач и пламъците от огъня се размазаха пред очите ми. Май мярнах как пада листенце от бреза. Отивах си. Стъпалото на крака ми отпихна и спря да боли. Долових мириса от запалена цигара „Кент“. Никой не ме попита за последно желание, но и аз никого не бях питал. Курдт го нямаше и никога не го е имало. „Колко тъпо е, че умирам като Трикстера...“ – това беше последната мисъл преди собственият ми запис да угасне. Затвориха се гневните очи на вълка и на стотиците разплакани майки, клетвите им излязоха от тялото и понесоха клетата ми душа незнайно къде.
„Колко тъпо е, че умирам като Трикстера...“. Знам, че от всичко разказано, може би тази горчива последна мисъл ще запазите от мен. Или по-скоро ще се поровите да узнаете каква е тая Мортънова неврома – има ли лечение, няма ли. Може и вас някой ден да ви заболи стъпалото... А толкова много исках да ме запомните весел – царя на шегите и на умелите ръце.
Тъмно е. Завинаги е тъмно. Сега извърнете очи оттук.
*Залгих – монг. език, пръдльо. В текста, залгихите – пръдльовците (бел. авт.)