Укулелето
село Ковачите, област Сливен, 1999 г.
В стаята беше задимено и щипеше на очите. Капчици влага се стичаха по открехнатият прозорец. Дървата в печката съскаха, пукаха, но слабият огън не топлеше. На плочата вреше билков чай в шарено канче. Лампата разпръсваше жълтеникава светлина, а навън се стъмваше. Седях на трикрако столче и си играех с играчка автобус. Чертаех във въздуха въображаеми магистрали и качвах върху покрива му пластмасови войници. Играчките изпопадваха, а аз се опитвах да ги задържа с малките си ръчички наведнъж и щом не успявах, се сърдех, разплаквах се от яд, мятах ги по пода и кашлях с хрипове от дима. Беше по Коледа, сутринта си бях получил подаръците от баба ми и роднини. Все някакви скучни чорапи и пуловери, плюшено мече и купички и чаши с „Костенурките нинджа“. Да, бях фен на анимационното филмче, но исках меч катана, дори и тенекиен, с такъв виждах да се бият героите. Получих от родителите ми черен колан като тези за карате, ама не ходех на карате, и маска за лице с изрязани дупки за очи. Не подкрепяха насилието. Ама те са герои, борят се за доброто, трепят злодеи, ако не могат да се бият, как ще защитават града? И знаете ли как ми отговориха, целта не оправдава средствата, да са измислили мирен начин. Даже ме бяха наказали без телевизия две седмици и си изпуснах сериалите, които следях. А щом настъпи зимната ваканция, ме зарязаха при баба на село и получих подаръците им по куриер. Без писмо, без картичка, без обаждане. Може да са звънели на баба, ама тя не ми е казала, ама и рядко я виждам, все е в градината. Остави ме тука да пазя тестото за питката да втасва, нали съм бил герой.
Ето я, чувах я да тътри галошите си и да говори с някого на висок глас, нали недочува. Мъжки старчески глас ѝ отговаряше и се смееха. Вратата към къщата се отвори. Вперих поглед натам. Баба Марта събу обувките си, обу джапанки върху терлиците и подаде чифт домашни чехли на дядото. Той пък от своя страна взе кофата с дърва и я остави до печката. Наведе се с гръб към мен и разръчка жарта. Имаше плешиво теме с бяла коса, която се чупеше покрай ушите. Носеше протрит анцуг, плетена жилетка и лилава грейка със скъсани джобове. А на земята зърнах продълговат пакет, опакован в хартия с колички. Погледът ми остана там. Още подаръци за мен? Дядото сложи дърво в печката, седна на леглото с разкрачени крака и се наведе напред. Придърпа пакета.
– Знаеш ли какво е това, момче? Познаеш ли от първия път, е твое!
– А ако не го искам? Пак поредният скучен подарък, който не ми трябва.
– Браво, позна – разсмя се дядката и разкъса опаковъчната хартия. Не трябваше ли аз да го направя, нали е за мен? Дървен калъф подобен на ковчег, даже си имаше гравиран кръст. Виж, това е нещо ново, не се подаряваха такива неща на деца. Разширих очи.
– Не е ли още малък за това? – гласът на баба беше изтънял. После се закашля и втурна да отвори широко прозореца. Дядото ме гледаше настойчиво и ми побутна подаръка.
– Не е малък, злото никога не пита готов ли си, атакува и ако нямаш топки в гащите...
– Таньо! – сопна се баба ми и седна до дядката. Посочи го с палец – Това е брат ми Стан. Живее в Самуилово, та рядко го виждам, нищо че е на по-малко от час с автобуса.
Вярно, приличаха си по светлите очи, големият топчест нос и усмивката. Ала докато Марта носеше чене, дядо Стан се хилеше широко и показваше шестте си пожълтели зъба. Прегърна сестра си през раменете и я целуна по челото. Прошепна ѝ нещо, но не го чух. Тя кимна, забърса ъгълчетата на очите си и облегна глава на рамото му.
– Е, кой е по-големият? – попитах обичайния въпрос, когато имаш работа с роднини.
– Той, винаги ме е защитавал – сръга го в ребрата баба Марта.
– Хайде, отвори го – кимна ми Стан.
Очаквах да намеря вътре комплект за лов за вампири или поне играчка автомат. С треперещи пръсти избутах райбера и...
– Укулеле? – изписках и метнах музикалния инструмент настрани. От трясъка той издрънча. Скръстих ръце и се намръщих. Страните ми горяха от яд, но не избягах да се скрия. Майка ми ме учеше да показвам емоциите си и да разчитам тези на другите, наричаше го емпатия. Моята стигаше до това да я прегърна, когато е тъжна и да ѝ предложа бонбон.
– Това не е обикновено укулеле... – започна баба ми – Предава се в рода ни от векове. Има дълга история, по Турско време го внесъл търговец в България, ала никой не искал да го купи. Затова го запазил за себе си. Той е наш предтеча. От дядо на внук, все мъжка рожба, най-силните, най-устойчивите, най-мъдрите свирят да ни пазят.
– Да пазят от какво? Как може музикален инструмент да бъде оръжие? Като посвиря малко и умрат от скука лошите... или още по-зле... от смях? – повдигнах вежди.
– Има сили... невидими за нашия свят – прокашля се дядо Стан – създания, които нашепват лошите мисли в главите на хората и ги контролират. Хранят се от енергията им. Понякога се сливат с тях в човешки образ и подобие да вършат злини. Ние ги изкарваме от гостоприемника им, с укулелето, разстройва ума им, смачква ги, да не могат да си съберат мислите, да кроят планове, да се чуват помежду си и да общуват.
– Защо точно на Коледа? – повдигнах вежди.
– Защото тогава се е родил Божият син. Тогава Бог е по-благосклонен да стори добро, защото тогава е най-силен да удържи създанията на мрака.
– Как действа укулелето? – предпазливо побутнах инструмента. Пак издаде звук.
– Има една мелодия... кратка е, ще те науча. Трябва да я свириш всяка Коледа, точно осем минути. Знам, че в началото ще ти е трудно да удържиш такава мощ, но трябва...
– А през останалото време мога да си дрънкам каквото си искам, нали? – подръпнах струна. Издаде жалостен звук и резонираше под пръстите ми. Никога не съм имал интерес към музикалните инструменти, но щом този е магически... ще го изуча.
– Няма да ти се иска да свириш на него, ще го отбягваш, захвърляш, но поне на Коледа трябва да събереш сили... Цялата си воля и дисциплина... и да свириш – рече баба ми.
– Подай ми го, ето, гледай пръстите ми... – протегна длани дядо.
Връчих му укулелето, сякаш държах тържествен меч, с протегнати ръце и сведена глава.
– Свириш ли веднъж на него... ще се слееш с инструмента, ще чуваш създанията, ще ги виждаш, но и те ще те виждат и чуват, затова свирим сами и в мълчание, да не изложим близките си на опасност. Запомни това. И никога, ама никога не го губи, така губиш част от душата си – кимна баба ми, стана, разроши перчема ми, грабна кофата за дърва и излезе. Останах загледан в Стан с широко отворени очи и тръпнех от нетърпение.
Дядото отметна глава, затвори очи и подръпна най-долната струна. Излезе дразнещ, стържещ звук. Остави я да резонира. Впи се в ума ми и сякаш дълбаеше вътре. Когато отворих уста да го спра, подръпна още две. Не беше болка, беше... дразнене, все едно слушах нокти да стържат по черната дъска в училище, да се влачи ламарина по асфалта, да чувам грач на чайки... Размърдах се. Следях как се движат пръстите му, бавно, после забърза, усили се звука, разбиваше се в стените... и когато затихваше, тъкмо това мъчение да спре и да си отдъхна, подемаше бърза мелодия, по-ужасяваща от предишната. Дядо Стан се тресеше. От ъгълчето на устата му потече кръв. Сълзи капеха от очите му. Но свиреше, ах колко ужасно свиреше и не спираше. Затисках длани под бедрата си да не стана и изтръгна инструмента от ръцете му. Знаех, че това е някакво тайнство, посвещение, но детският ми ум отказваше да приеме, че някой ще се самонаранява по този начин, за да предаде нататък това... не можех да нарека инструмента „добро“. Да, нещо непознато. Нещо нечувано досега. И ми се искаше да си беше останало така, защото не бях готов да поема това бреме. Накрая просто ръцете му отмаляха, главата клюмна, а тялото се килна настрани. Тупна на възглавницата и пръски кръв достигнаха бузата ми. Разплаках се с глас. Изтръгнах инструмента и го захвърлих настрани. Пареше, а ръцете на дядо бяха студени. Разтърсих трупа. Защо трябваше да загубя някого, когото току-що открих?
Баба се втурна през вратата. Лицето ѝ зачервено, очите подпухнали. Придърпа ме настрани и помилва косата ми. Какъв съм егоист. Аз загубих непознат, а тя – брат!
– Така трябваше да стане. Такъв е ритуалът. Поплачи си. Вече си посветен – връчи ми укулелето, което приех с неохота. – Носи го винаги със себе си. Когато имаш нужда да проясниш ума си, свири, когато се страхуваш, свири, когато имаш нужда от сили, свири. Но тази мелодия я изпълнявай само на Коледа. Това е проверка на твоята устойчивост, на твоята вярност. И един ден... предай укулелето на своите внуци.
гр. София, 2024 г.
Беше Коледа, минаваше 18 часа. С двете ми момчета играехме видеоигри. По-малкият беше седнал в краката ми, облегнат на дивана, а баткото – свил крака по турски до мен. Смеехме се, нахъсвахме се, оплаквахме се и празнувахме. Абе, беше си веселба, една от малкото в моя дом. Обикновено се чувствах в безизходица, с нежелание ставах от леглото, не се грижех за себе си и бях брадясал и с космат врат. Ревеше ми се постоянно. Нещата с жена ми не вървяха добре, все имахме търкания, ултиматуми. В ума ми като аларма се обаждаше гласче, да посвиря на укулелето и всичко ще се оправи, ще се почувствам по-добре. Аз го пренебрегвах. Мразех това укулеле. Мразех, че уби дядо ми. Мразех, че колкото и да се опитвах да го настроя, вадеше лоши тонове. Просто си е такова, повредено. Не посмях да го занеса на лютиер. Бях отговорен за свиренето на него. Беше поверено на мен и стриктно изпълнявах задължението си всяка Коледа. Ала нямах желание да го виждам, да го докосвам, да го слушам. Баба се оказа права в това отношение. А най-лошото дойде, когато започнах да чувам гласове и минах на хапчета. Загубих работата си, спокойствието и съня си. А Марта се бе споминала отдавна, че да ми каже какво да правя и как да си реша проблема. Знаех какво ще каже: „Свири, когато си тъжен, свири, когато си слаб, свири, когато нямаш вече сили“. А аз подозирах по-лошото – че съм недостоен, че съм нищожество, слаб за такава отговорност. Беше ме и страх, че един ден ще трябва да предам укулелето на свой внук и да умра. Да ме гледа как умирам, както гледах дядо. После... щях да го травмирам. Мелодията се запечата в ума ми, чувах я в просъница, а образът на дядо ме преследваше в кошмарите години наред, но свирех. Не знаех какво ще стане, ако пропусна някоя година, но знаех едно... смъртта на Стан щеше да е била напразна.
– Е, баща ви трябва да се оттегли да посвири в мазето – изпъшках, изправих се и се протегнах. Кръстът ме болеше. Подпрях го с ръце и тръгнах към вратата на трапезарията. Шмугнах се в кухнята, където готвеше Жана, зарових нос в шията ѝ и вдъхнах парфюма ѝ с нотки на жасмин. Погалих русите ѝ коси и прошепнах:
– Знаеш ли колко много те обичам?
– Ако ме обичаше, нямаше всяка Коледа да се затваряш в гаража и да плачеш сам. Това укулеле е... зло, то те убива, наранява те, кара те да страдаш, а ти продължаваш да свириш! – заби пръст в гърдите ми. Погледът ѝ беше жалостен. Моята емпатка.
– Ето, скоро не съм свирил, колко време мина, половин година? – разперих ръце.
– И се чувстваш по-добре, нали? Нали? – попита ме тя, когато ѝ обърнах гръб. Не отговорих. Тя ме прегърна и облегна глава на рамото ми.
– Просто, не искам да се влошиш, тъкмо има напредък в терапията, вземаш си лекарствата, ако пак се наложи да увеличим дозата, ти... може да не си годен за...
– Годен за какво? Виждаш, че съм половин човек. Как се нося... в нищото. Нямам нищо.
– Имаш прекрасно семейство. Две момчета, които се нуждаят от баща си, от личен пример... – настоя жена ми.
При последното стиснах очи и отметнах глава. Завъртях се на пети и тръгнах към изхода на апартамента ни. Държах укулелето в мазето, достатъчно далеч да не се изкушавам да прибягвам до него. Трябва да разчитам на себе си и на медицината да се чувствам добре, това казваха всички – и жена ми, и лекарите. Да, ама се чувствах най-добре след свиренето и най-зле докато свиря. Всяка секунда бе мъчение тогава. Слязох по стълбите, извадих ключа от джоба си и отключих катинара, светнах лампите и пристъпих към моето ежегодно мъчение. Светлината беше слаба, жълтеникава и премигваше със съскане. Влязох в помещението, в което се съхраняваха вещите ни и... започнах да тършувам. Обикновено го държах на видно място, върху тезгяха, облепен с лепенки от дъвки, върху който майсторихме някои неща с децата миналите лета. Преобърнах кашоните, потърсих зад старите автомобилни гуми, куфарите с инструменти и играчките, които синовете ми бяха надраснали. Нямаше го. Зарових пръсти в косата си. Паниката ме обзе. Задушавах се. Гърдите ме стегнаха. Превих се на две. Гадеше ми се. Свлякох се на пода до стената и разтрих чело. Къде може да е?
Изкачих стълбите на бегом. Даже не си направих труда да заключа. В мазето вече нямаше нищо ценно за мен. Влетях в апартамента и право в кухнята. Жена ми аранжираше салатите, броеше ястия и надничаше от време на време във фурната.
– Вземи платото с краставички, шунка и синьо сирене, моля те – рече, без да ме погледне – А, да, и хляба – мушна ми го в ръцете и ме целуна по бузата.
– Къде ми е укулелето? – сбръчках вежди. Тресях се от яд, че не го намирам.
– Няма ли го в мазето? Трябва да е останало в къщата на село, като се местихме. Много багаж, цяла лятна ваканция, знаеш как е. Не може всичко да се следи.
– Хайде, Любене, тръгни да си търсиш укулелето – изръмжах на себе си. Грабнах си якето и тръгнах към изхода. Жана ситнеше след мен. Децата също надничаха.
– Коледа е. Не можеш да оставиш децата сами.
– Нали са с теб?
– Ако излезеш от тази врата, тя ще остане заключена за теб – извика Жана.
– Ти не разбираш. Трябва ми. Трябва да свиря на него – стиснах юмруци. Разкъсвах се вътрешно. В ума ми гласче питаше, едно раздрънкано укулеле струва ли си цената да загубя семейството си? И що за семейство имам, щом не ме подкрепя? Не бях пропускал Коледа, без да свиря. Не знаех кои са злите създания от които пазя света, но знаех, че не искам да ги освобождавам, не исках злото да победи. Нали съм герой? Героите понякога правят жертви. Взех си якето. Целунах синовете си по челото и тръгнах.
– Татко къде отива? – попита малкият ми син.
– Някъде, откъдето няма да се върне – думите на съпругата ми натежаха, забиха се в съзнанието ми и ме преследваха по пътя. Щях да се върна, да изясним нещата, но първо, трябва да си взема укулелето. Наближаваше 20 часа, имах 4 часа до полунощ. Ако карам по магистралата, ще стигна Ковачите за... дано успея навреме. Обикновено пътят е около пет часа. А мразех да пътувам нощем. Повече мразех да свиря на укулелето, затова се качих в колата и потеглих да изпълня дълга към рода си и човечеството. Шофирах и умувах къде може да съм го запилял. На тавана? Под леглото? Баба къташе там доста вещи и ми е останал навик от нея. В някой шкаф, ракла? Щях да загубя още време за търсене на изгубен музикален инструмент, а можеше да питам Жана къде последно го е видяла, вместо така да се изпокараме. Погледът ми се премрежи от напиращи сълзи. В ума ми се въртяха сцени от съвместния ни живот. Как ядохме сладолед в парка. Как облегна глава на рамото ми, докато бяхме на кино. Как ѝ подарих цветя за 8 март. Как за пръв път се целунахме на Свети Валентин. Първата ни нощ заедно на онази почивка във Венеция. Как ме гушка нощем да заспя по-бързо. Как гушвам новороденото си момче и плача от щастие. Плача и защото детето му ще наследи укулелето. Трябва да съм жив да му го предам. Трябва да го намеря.
Времето летеше, аз летях по магистралата. Не ми пукаше за ограниченията. Въпросът беше на живот и смърт. Ако ли не, щеше да бъде жалко, наистина жалко да продължавам тази традиция и да загубя заради това семейството си. Стисках волана. Борех се с желанието си да обърна колата, да прегърна жена си и да ѝ кажа, че съжалявам. Че повече няма да свиря на проклетото укулеле. Че ще бъда послушен. За миг в съзнанието ми изникна образът на дядо стан, как с окървавена уста изрича „Трябва да продължиш. Трябва!“. Стиснах очи да прогоня сълзите. Пуснах си радио да се разсея. Само веднъж спрях да заредя гориво. Беше 22:30. Оттогава не съм гледал часа от страх, че вече съм закъснял. Следях какво става на платното. Май зърнах лисица да пресича. Имаше и много сгазени животни. Мъгла се стелеше ниско по асфалта. Поне нямаше сняг. Дърветата хвърляха причудливи сенки и страшни краски. Сякаш протягаха клони да ме достигнат. Сякаш се приближаваха. Една мантинела ни делеше. Една линия между рационалното и въображаемото. „Аз поставям границата“, шепнех думите на психиатъра ми. Щом наближих Сливен се оживих. Ухилих се. Прехапах устна. Заобиколих града и се насочих към Ковачите, селото на баба ми. Как ли ще заваря къщата? Половин година не съм идвал. Чувствах тежест. Сякаш... можеше да отида и да заваря кратер, да я няма, или растителността да я е погълната. Да я загубя и нея, както загубих укулелето, както загубих семейството си...
Паркирах пред обраслия двор на бабината къща. Затичах се към вратата, отключих с треперещи ръце и светнах лампите. Лъхна ме мирис на застояло, на мухъл, на мърша. Вероятно има изгнили плъхове в избата, свряни между дъските. Жана залагаше отрова срещу тях, но мое задължение беше да ги извеждам и погребвам в градината. Даже си правехме ритуал, импровизирано погребение и казвахме по няколко думи да успокоим плъшата душа, както и да приспим съвестта си, че сме ги убили.
Започнах търсенето под леглата, в раклите, шкафовете. Нямаше го. Беше ме бъз да се качвам на тавана по това време. Извадих телефона си и... изревах. Часът беше един през нощта. Провалих се! И сега щях да си понеса последствията.
Набрах Жана, вдигна бързо.
– Ало? Любене, намери ли укулелето? – попита ме тя. Гласът ѝ някак силен, но и сънен.
– Не, провалих се. Търсех навсякъде. Само на тавана не съм гледал. Знаеш ли къде е?
– Продадох го, продадох го преди 5 месеца по интернет. Няма го тука.
– Защо? Защо не ми го каза от самото начало? – изплаках.
– Исках да изпитам любовта ти. Сега знам колко ме обичаш – в гласа ѝ сякаш се преплитаха други, шепнещи, викащи, нареждащи гласове, някои нечовешки и съскащи.
– Не знаеш какво ще стане, ще... – започнах и разтрих чело. И аз не знаех.
– Забрави за мен, забрави за децата, забрави къде си, защо си тръгнал, забрави за укулелето, за историята му, забрави кой си, кои са роднините ти, излез на пътя и чакай линейката с психиатрите. Викнала съм ги – този път гласът на Жана се измени, стана ръмжащ, дрезгав, зверски и натежал от силата, съсредоточена в него. Жана не беше човек! Коя е Жана?
– Да, господарке – сведох глава и тръгнах към вратата.
– Много добре. Мисията ти е изпълнена – разсмя се тя звънливо и затвори.
Стоях като препариран и чаках. Зададе се линейка. От нея изскочиха мъже с каиши и предпазни облекла. Не се съпротивлявах, когато ме побутнаха към вътрешността на автомобила. Нито когато ми сложиха усмирителна риза. Нито когато ми биха инжекцията приспивателно. Бегло се чудех защо мракът около телата им е по-гъст, защото се хилят и показват остри зъби и защо им светят в червено очите. Нямах отговор. Не знаех защо съм тук с тях, но знаех, че трябва да остана. Мисията ми е изпълнена.